Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Каузата на юношите
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0624-8
Цена
предстояща

Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
Информация
Рейтинг (6)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
360
Дата на издаване
11 септември 2020
Превод
Кремена Сиракова
Корица
Стефан Касъров

Каузата на юношите

След големия успех на „Каузата на децата“ Франсоаз Долто пише „Каузата на юношите“ (1988), където продължава анализа си на съзряването на човешкото същество, като го пренася във времето на юношеството. През този труден, понякога мъчителен период от живота, когато се изгражда личността, когато юношата се търси, лута се, експериментира, родителите, учителите и обществото като цяло имат огромната отговорност да го подкрепят, да му помогнат да премине по-безболезнено към зрялата възраст. Със свойствената си чувствителност Долто се спира на проблемите на младите хора, като отново призовава към зачитане на личността и свободата им, към доверие в силите и възможностите им – и към законодателни мерки, които да разширят правата им. „Каузата на юношите“, фундаментален труд, който голямата психоаналитичка завършва малко преди смъртта си, поставя финалния щрих на един живот, отдаден на науката и човека.

За автора

Франсоаз Долто (1908-1988) е една от големите фигури на френската и на световната психоаналитична наука. Трудовете й са станали класически, а оригиналният й принос към познанието за дълбинното у човека е вън от съмнение.

Долто завършва медицина и специализира детска психиатрия. Подлага се на психоанализа още преди да се омъжи и да роди трите си деца, след което посвещава живота и кариерата си на всичко, свързано с лечението, профилактиката и възпитанието на децата, като едновременно практикува, пише и активно поддържа „детската кауза“.

Идеите си развива в дипломната си работа „Психоанализа и педиатрия“ и в книгите си „Детство“, „Каузата на децата“, „Всичко е език“, „Евангелието и рискът от психоанализата“, „Играта на желанието“, „Трудно е да се живее“.

Последователка на Фройд, съратничка и приятелка на Жак Лакан, макар и да е една от основателките на Парижката психоаналитична школа, Долто трудно може да бъде причислена към определена тенденция - тя заема в науката свое собствено самобитно място.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Франсоаз Долто - „Каузата на юношите“
 
ЧИСТИЛИЩЕТО НА МЛАДОСТТА И ПОВТОРНОТО РАЖДАНЕ
„Образователната система не възпитава нито в любов, нито в уважение към другия или към самия себе си.“ Франсоаз Долто

Глава първа
ПОНЯТИЕТО ЮНОШЕСТВО – ОПОРНИ ТОЧКИ, ГРАНИЧНИ ТОЧКИ

Юношата ни е по-непознат от детето. Най-напред да уточним думата юноша. Съвременните медии определят с това понятие младите индивиди, които минават през т.нар. преходен или „транзитен“ период, като им отреждат място в определена възрастова група. Вместо да търсим мястото им във възрастовата пирамида, много по-интересно би било да приемем съществуването на една далеч по-широка и отворена категория извън споровете и противоречията на психолози, социолози и невроендокринолози.
Според някои специалисти детството продължава до 14-годишна възраст, а юношеството между 14 и 18 години не е нищо повече от преход към групата на възрастните. Други го разглеждат като обикновен период на растеж докъм 20-годишна възраст, през който се осъществява определено развитие на мускулната и нервната система.
Социолозите от своя страна се съобразяват с едно съвременно явление – появата на т.нар. „закъснели юноши“ или проточили следването си студенти, които продължават да живеят при родителите си дори след като навършат пълнолетие. Някои психолози и психиатри гледат на юношеството като на последен етап от детството.

Какво е всъщност юношеството – възрастова група, маргинална възраст или своеобразен етап от превръщането на детето в зрял човек?

Според мен то е фаза на дълбока промяна. За самия индивид тя е толкова важна, колкото раждането и първите петнайсет дни от живота на детето. Раждането е промяната, когато зародишът се превръща в бебе, което се приспособява към въздуха и храносмилането. Юношата преживява промяна, но не разбира какво точно се случва с него. За възрастните той се превръща в субект с много въпросителни, които (според нагласите на родителите) ги изпълват с тревога или със снизходителност. Перифразирайки една пословица, моят преподавател по философия казваше за моя приятелка, която смяташе останала на фазата на юношеството: „Какво ли ще стане от нея, богиня, маса или леген?“. Според него всички ние трябваше вече да сме зрели млади хора. Но не предлагаха ли думите му един възможен образ на юношеството като възраст, в която човешкото същество не е нито бог, нито маса, нито леген! Състоянието на юношество може да бъде и продължение на проекциите на възрастните, като времетраенето му зависи от границите, които обществото налага. Мисията на възрастните е да помогнат на младия човек да се превърне в отговорна личност и да превъзмогне това, което наричаме „закъснял юноша“...

Обществото е заинтересовано юношата да не бъде прекалено дълго подкрепян и бързо да се освободи от своята зависимост. Но това понякога води до друга крайност, като например да се иска от 11-годишно дете да престане да бъде дете. Не бива да се опитваме да ускоряваме нещата. Чуваме често в разговори: „Правиш се на дете, а вече 13 не си“. Подобни думи, изречени от бащата или майката, са изключително злокачествени и само засилват чувството за вина у детето на прага на юношеството.

Не мисля, че то им обръща внимание. Друго е да му ги каже някое приятелче. Ако са родителите, няма значение. Това е времето, когато, така или иначе, родителите престават да бъдат авторитет в очите му. В училище винаги се намират лидери като Големия Мон, чието мнение е много по-важно. Това са водачите на малките групи. Около тях винаги се среща някое по-плахо, не толкова развито момченце, напразно домогващо се да получи одобрението на шефа, който за него е с ореол на бог. Обикновено го отблъскват с думите: „Още си дечко, нищо не разбираш, върви си“. Такива думи, когато идват от другарче, засягат детето повече, отколкото, ако майката каже: „Не се вдетинявай“.
Детето е много чувствително и към критичните бележки на възрастни извън семейството, чиято социална роля е да напътстват младите. По време на промяната то преживява отново крехкото състояние на новороденото – става изключително чувствително към погледите и към това, което чува по свой адрес. Представете си бебе, чието семейство съжалява, че е точно такова, каквото е, че прилича на еди-кой си, че носът му е такъв, а не инакъв, като стига дотам да не харесва пениса му или цвета на косите му. Такова бебе може да остане белязано за цял живот, макар ние да мислим, че не разбира нищо. Истината е, че детето е усетило много ясно това първо отхвърляне от другите, наранило го от самото му раждане. В първите дни всички оценки имат значение, включително и от хора, които не заслужават доверие, например такива, които завиждат или мразят родителите. Но детето не може да ги разпознае, то чува да се говори зле за него и го приема за истина. Това може завинаги да разстрои отношенията му с другите. По същия начин ролята на лицата извън семейството, които познават юношата и са в контакт с него, било в училище, било в средата на родителите, може да има огромно значение. Така е и при бебето. То разбира всичко, което се казва за него. „Ах, жалко, че прилича на леля Лили, такава чума.“ Разговорът се върти около леля Лили и върху детето буквално валят обиди, които, макар и да не се отнасят до него, го засягат дълбоко. Сега по този въпрос вече не съществуват съмнения. Това се отнася и за юношата, който преживява бурен период на развитие. Примерът с омарите и лангустите, които, след като загубят черупката си, се скриват под скалите, докато си изградят нова, показва най-добре колко крехък и уязвим е юношата. Ако се случи през това време да бъде наранен или ударен, раната ще остане завинаги и новата черупка само ще скрие белезите, без да ги изличи. Страничните лица играят много важна роля във възпитанието на юношите дори и без да носят конкретна отговорност за тях. Всичко, което те правят, може да допринесе за развитието и самочувствието на юношата, да му вдъхне смелостта да преодолее слабостите си или обратно, да задълбочи отчаянието или депресията му. Днес много деца след 11-ата си година преминават през депресивни периоди и параноидни състояния. Понякога стигат до необоснована агресивност. По време на тези „кризи“ юношата се опълчва срещу всяка норма, тъй като има чувството, че този, който му налага ограничения, не би му позволил да бъде такъв, какъвто иска да бъде.

Подобна защитна реакция обаче ги прави още по-уязвими.

През този период на крайна крехкост, в стремежа си да се защитят от другите юношите намират убежище или в депресията, или като възприемат отрицателни нагласи и стигат до краен негативизъм. И това ги прави още по-раними.

В такъв момент на помощ може да дойде сексът.

Те все още нямат полов живот освен във въображението си. Много често изпитват фантазен сексуален плам и прибягват до мастурбация. В трудни мигове, когато младите поради липса на доверие в себе си се чувстват неудобно в света на възрастните, те намират подкрепа във въображението. Момчето или момичето като че ли са програмирани да възбуждат зоната, която ще им даде необходимата сила и смелост. Гениталната чувствителност се събужда. Оттук нататък обаче мастурбацията се превръща от средство против депресия в клопка. Клопка, защото, макар и да се разтоварват невротично, те не намират опора, за да застанат лице в лице с действителните трудности, не успяват да победят своите по-скоро въображаеми недостатъци, внушени от неуместни изказвания на майките, като: „Ти никога няма да постигнеш нищо“, „Как искаш да те хареса някое момиче, когато си винаги мръсен!“. Или пък изказвания на околните, които неочаквано ги карат да се изчервяват: „Виж ти, май не си безразличен към нея. Това гаджето ли е?“. Ужасно е за юношата да бъде разкрит по този начин. Той не е в състояние да изтърпи такова оголване на ранното му чувство. Мастурбацията му помага да възбуди онези импулси, благодарение на които ще преодолее потиснатостта си. Но за съжаление, като се задоволява само във въображението си, той не намира достатъчно сили да потърси подкрепа в действителността, другарството или любовта на друго човешко същество, момче или момиче, с чиято помощ би излязъл от капана, поставен му от някои безразлични или агресивни възрастни. Може би и ревниви, тъй като се срещат лица, които ревнуват тази „неблагодарна възраст“.
Спомнят си, че те самите са били наранявани, когато са били на същите години, и вместо да се стремят да не причиняват подобна болка, стигат до още по-големи крайности, неспособни да се овладеят, като че ли става дума за нещо по-силно от тях: „Какво си мислиш, като че ли на тези години изобщо можеш да мислиш... Имаш още жълто около устата“. Когато юношата започне да изказва мнение и да се включва в разговора на възрастните, те бързат да го разколебаят, вместо точно тогава да му дадат думата, например така: „Интересува те, така ли? Добре, кажи какво мислиш. Виж ти, интересно...“. Бащата не желае да приеме, че синът му може да каже нещо интересно, нещо, което може да прозвучи интересно за останалите членове на семейството. Той държи да запази надмощието си. Мнозина не умеят да бъдат бащи на синовете си. Любопитното е, че това най-често се случва в присъствието на жените и дъщерите им, а когато останат сами с момчетата, те ги разбират по-добре. На масата бащите не понасят вниманието на събеседниците си към момчето, особено ако то е на различно мнение. Бащата не иска да надделее мнението на сина му. Подходящата фраза би могла да бъде: „Виж, от различни поколения сме и мислим различно, какво по-хубаво“. Когато прекъснете юношата, той или го приема със снизходителна усмивка: „Татко не допуска, че може да греши, и толкова по-зле за него“, или загубва смелост да се изказва и да повтори другаде това, което е казал за първи път вкъщи. Случва се навън околните да го оценят. Но заради това, че в семейството са го подценили, детето се чувства потиснато и смята, че мислите му не заслужават внимание.

Именно в този момент то се нуждае от подкрепа. Задачата на учителите е да поемат щафетата.

При това не само преподавателите по учебните дисциплини, но и учителите по физическо възпитание, и тези по изкуствата. Те също са призвани да изслушват мнението или оценката на детето за мач, изложба и т.н. Трябва да се окуражават не само деца, които винаги намират случай да се обадят и умеят да се изявяват, но и всички, които имат мнение, но остават пасивни. Достатъчен е въпросът: „Ти си мълчиш, но ми се струва, че имаш мнение. Видях те как внимателно наблюдаваше мача, сигурно ти е харесала играта на някой спортист?“. Юношата разбира, че без да е един от активните, оценката му има значение за преподавателя. Такъв подход може да спаси едно потискано от родителите дете.
Това е крехка, но чудесна възраст, когато юношата реагира положително на всяко насърчение, макар да не го показва на момента. Това може да е неприятно за възпитателя, който очаква бърз резултат, но много бих искала да успея да убедя възрастните да упорстват в усилията си. Няма да се уморя да повтарям на всички, които преподават на младите и са напът да се отчаят, да се стремят по всякакъв начин да повдигат самочувствието им: „Продължавайте дори да ви се струва, че юношата ви се подиграва или ви бойкотира“. Когато са в група, юношите често като че ли се надсмиват над възрастните, но когато останат сами, отношението на преподавателя може да се окаже много важно за тях. Трябва да се научите да търпите подигравките, като си повтаряте: „Те ми се подиграват, защото съм възрастен, но моите думи им помагат и поддържат духа им“.

Наистина ли най-крехката възраст е на 11 години?

Да, от 11 до 13 години юношите се изчервяват, закриват лице с косите си, не знаят къде да си сложат ръцете, опитват се да не показват притеснението си, срама си или някаква понесена може би за цял живот рана.

Пубертетът ли е кулминацията на този критичен период?

Върховият момент е времето на подготовката за първото любовно изживяване. Юношата чувства, че съществува някакъв риск. Любовта го привлича и плаши едновременно. Проблемът е много сериозен и актуален на фона на големия брой самоубийства и самоубийствено поведение. Основното е следното: първият сексуален опит като преживяване е равносилен на допир до смъртта и разтърсва най-силно юношата... Имам предвид сблъсъка с риска, с опасността или липсата на желание за живот...
Мисля, че всичко е свързано. Рискът на първата любов се преживява като сбогуване с детството. Отива си един период от живота. Краят на една епоха, който връхлита и изпепелява юношата подобно на любовно отдаване. Това е гребенът на вълната! Особено опасно е, ако той не бъде преодолян. Това е препятствието, което ще направи юношата отговорен, ще го направи гражданин. Един необратим акт. В съвременното общество в този именно решителен момент младите са оставени на самите себе си, тъй като още не е открито това, което би заместило „ритуалите на посвещение“, някога извършвани с настъпване на времето на „разрива“. Става дума за т.нар. съвместни изпитания, на които подлагали деца на еднаква възраст, независимо че не всички били достатъчно зрели, за да може събитието да ги промени. Така или иначе, било разтърсващо. Обществото им показвало, че от момента, в който минавали през посвещението си, ставали достойни да се назоват юноши. Независимо дали децата били узрели за това, или не, те разбирали, че възрастните гледат на тях като на индивиди, които могат да навлязат в юношеството. Съвременните младежи са лишени от възможността заедно да преминат на другия бряг, разчитайки на взаимната си солидарност. Всеки сам за себе си трябва да се бори за правото си на преход. Това изисква определено поемане на риск.

Франсоаз Долто - „Каузата на юношите“
 
ЧИСТИЛИЩЕТО НА МЛАДОСТТА И ПОВТОРНОТО РАЖДАНЕ
„Образователната система не възпитава нито в любов, нито в уважение към другия или към самия себе си.“ Франсоаз Долто

Глава първа
ПОНЯТИЕТО ЮНОШЕСТВО – ОПОРНИ ТОЧКИ, ГРАНИЧНИ ТОЧКИ

Юношата ни е по-непознат от детето. Най-напред да уточним думата юноша. Съвременните медии определят с това понятие младите индивиди, които минават през т.нар. преходен или „транзитен“ период, като им отреждат място в определена възрастова група. Вместо да търсим мястото им във възрастовата пирамида, много по-интересно би било да приемем съществуването на една далеч по-широка и отворена категория извън споровете и противоречията на психолози, социолози и невроендокринолози.
Според някои специалисти детството продължава до 14-годишна възраст, а юношеството между 14 и 18 години не е нищо повече от преход към групата на възрастните. Други го разглеждат като обикновен период на растеж докъм 20-годишна възраст, през който се осъществява определено развитие на мускулната и нервната система.
Социолозите от своя страна се съобразяват с едно съвременно явление – появата на т.нар. „закъснели юноши“ или проточили следването си студенти, които продължават да живеят при родителите си дори след като навършат пълнолетие. Някои психолози и психиатри гледат на юношеството като на последен етап от детството.

Какво е всъщност юношеството – възрастова група, маргинална възраст или своеобразен етап от превръщането на детето в зрял човек?

Според мен то е фаза на дълбока промяна. За самия индивид тя е толкова важна, колкото раждането и първите петнайсет дни от живота на детето. Раждането е промяната, когато зародишът се превръща в бебе, което се приспособява към въздуха и храносмилането. Юношата преживява промяна, но не разбира какво точно се случва с него. За възрастните той се превръща в субект с много въпросителни, които (според нагласите на родителите) ги изпълват с тревога или със снизходителност. Перифразирайки една пословица, моят преподавател по философия казваше за моя приятелка, която смяташе останала на фазата на юношеството: „Какво ли ще стане от нея, богиня, маса или леген?“. Според него всички ние трябваше вече да сме зрели млади хора. Но не предлагаха ли думите му един възможен образ на юношеството като възраст, в която човешкото същество не е нито бог, нито маса, нито леген! Състоянието на юношество може да бъде и продължение на проекциите на възрастните, като времетраенето му зависи от границите, които обществото налага. Мисията на възрастните е да помогнат на младия човек да се превърне в отговорна личност и да превъзмогне това, което наричаме „закъснял юноша“...

Обществото е заинтересовано юношата да не бъде прекалено дълго подкрепян и бързо да се освободи от своята зависимост. Но това понякога води до друга крайност, като например да се иска от 11-годишно дете да престане да бъде дете. Не бива да се опитваме да ускоряваме нещата. Чуваме често в разговори: „Правиш се на дете, а вече 13 не си“. Подобни думи, изречени от бащата или майката, са изключително злокачествени и само засилват чувството за вина у детето на прага на юношеството.

Не мисля, че то им обръща внимание. Друго е да му ги каже някое приятелче. Ако са родителите, няма значение. Това е времето, когато, така или иначе, родителите престават да бъдат авторитет в очите му. В училище винаги се намират лидери като Големия Мон, чието мнение е много по-важно. Това са водачите на малките групи. Около тях винаги се среща някое по-плахо, не толкова развито момченце, напразно домогващо се да получи одобрението на шефа, който за него е с ореол на бог. Обикновено го отблъскват с думите: „Още си дечко, нищо не разбираш, върви си“. Такива думи, когато идват от другарче, засягат детето повече, отколкото, ако майката каже: „Не се вдетинявай“.
Детето е много чувствително и към критичните бележки на възрастни извън семейството, чиято социална роля е да напътстват младите. По време на промяната то преживява отново крехкото състояние на новороденото – става изключително чувствително към погледите и към това, което чува по свой адрес. Представете си бебе, чието семейство съжалява, че е точно такова, каквото е, че прилича на еди-кой си, че носът му е такъв, а не инакъв, като стига дотам да не харесва пениса му или цвета на косите му. Такова бебе може да остане белязано за цял живот, макар ние да мислим, че не разбира нищо. Истината е, че детето е усетило много ясно това първо отхвърляне от другите, наранило го от самото му раждане. В първите дни всички оценки имат значение, включително и от хора, които не заслужават доверие, например такива, които завиждат или мразят родителите. Но детето не може да ги разпознае, то чува да се говори зле за него и го приема за истина. Това може завинаги да разстрои отношенията му с другите. По същия начин ролята на лицата извън семейството, които познават юношата и са в контакт с него, било в училище, било в средата на родителите, може да има огромно значение. Така е и при бебето. То разбира всичко, което се казва за него. „Ах, жалко, че прилича на леля Лили, такава чума.“ Разговорът се върти около леля Лили и върху детето буквално валят обиди, които, макар и да не се отнасят до него, го засягат дълбоко. Сега по този въпрос вече не съществуват съмнения. Това се отнася и за юношата, който преживява бурен период на развитие. Примерът с омарите и лангустите, които, след като загубят черупката си, се скриват под скалите, докато си изградят нова, показва най-добре колко крехък и уязвим е юношата. Ако се случи през това време да бъде наранен или ударен, раната ще остане завинаги и новата черупка само ще скрие белезите, без да ги изличи. Страничните лица играят много важна роля във възпитанието на юношите дори и без да носят конкретна отговорност за тях. Всичко, което те правят, може да допринесе за развитието и самочувствието на юношата, да му вдъхне смелостта да преодолее слабостите си или обратно, да задълбочи отчаянието или депресията му. Днес много деца след 11-ата си година преминават през депресивни периоди и параноидни състояния. Понякога стигат до необоснована агресивност. По време на тези „кризи“ юношата се опълчва срещу всяка норма, тъй като има чувството, че този, който му налага ограничения, не би му позволил да бъде такъв, какъвто иска да бъде.

Подобна защитна реакция обаче ги прави още по-уязвими.

През този период на крайна крехкост, в стремежа си да се защитят от другите юношите намират убежище или в депресията, или като възприемат отрицателни нагласи и стигат до краен негативизъм. И това ги прави още по-раними.

В такъв момент на помощ може да дойде сексът.

Те все още нямат полов живот освен във въображението си. Много често изпитват фантазен сексуален плам и прибягват до мастурбация. В трудни мигове, когато младите поради липса на доверие в себе си се чувстват неудобно в света на възрастните, те намират подкрепа във въображението. Момчето или момичето като че ли са програмирани да възбуждат зоната, която ще им даде необходимата сила и смелост. Гениталната чувствителност се събужда. Оттук нататък обаче мастурбацията се превръща от средство против депресия в клопка. Клопка, защото, макар и да се разтоварват невротично, те не намират опора, за да застанат лице в лице с действителните трудности, не успяват да победят своите по-скоро въображаеми недостатъци, внушени от неуместни изказвания на майките, като: „Ти никога няма да постигнеш нищо“, „Как искаш да те хареса някое момиче, когато си винаги мръсен!“. Или пък изказвания на околните, които неочаквано ги карат да се изчервяват: „Виж ти, май не си безразличен към нея. Това гаджето ли е?“. Ужасно е за юношата да бъде разкрит по този начин. Той не е в състояние да изтърпи такова оголване на ранното му чувство. Мастурбацията му помага да възбуди онези импулси, благодарение на които ще преодолее потиснатостта си. Но за съжаление, като се задоволява само във въображението си, той не намира достатъчно сили да потърси подкрепа в действителността, другарството или любовта на друго човешко същество, момче или момиче, с чиято помощ би излязъл от капана, поставен му от някои безразлични или агресивни възрастни. Може би и ревниви, тъй като се срещат лица, които ревнуват тази „неблагодарна възраст“.
Спомнят си, че те самите са били наранявани, когато са били на същите години, и вместо да се стремят да не причиняват подобна болка, стигат до още по-големи крайности, неспособни да се овладеят, като че ли става дума за нещо по-силно от тях: „Какво си мислиш, като че ли на тези години изобщо можеш да мислиш... Имаш още жълто около устата“. Когато юношата започне да изказва мнение и да се включва в разговора на възрастните, те бързат да го разколебаят, вместо точно тогава да му дадат думата, например така: „Интересува те, така ли? Добре, кажи какво мислиш. Виж ти, интересно...“. Бащата не желае да приеме, че синът му може да каже нещо интересно, нещо, което може да прозвучи интересно за останалите членове на семейството. Той държи да запази надмощието си. Мнозина не умеят да бъдат бащи на синовете си. Любопитното е, че това най-често се случва в присъствието на жените и дъщерите им, а когато останат сами с момчетата, те ги разбират по-добре. На масата бащите не понасят вниманието на събеседниците си към момчето, особено ако то е на различно мнение. Бащата не иска да надделее мнението на сина му. Подходящата фраза би могла да бъде: „Виж, от различни поколения сме и мислим различно, какво по-хубаво“. Когато прекъснете юношата, той или го приема със снизходителна усмивка: „Татко не допуска, че може да греши, и толкова по-зле за него“, или загубва смелост да се изказва и да повтори другаде това, което е казал за първи път вкъщи. Случва се навън околните да го оценят. Но заради това, че в семейството са го подценили, детето се чувства потиснато и смята, че мислите му не заслужават внимание.

Именно в този момент то се нуждае от подкрепа. Задачата на учителите е да поемат щафетата.

При това не само преподавателите по учебните дисциплини, но и учителите по физическо възпитание, и тези по изкуствата. Те също са призвани да изслушват мнението или оценката на детето за мач, изложба и т.н. Трябва да се окуражават не само деца, които винаги намират случай да се обадят и умеят да се изявяват, но и всички, които имат мнение, но остават пасивни. Достатъчен е въпросът: „Ти си мълчиш, но ми се струва, че имаш мнение. Видях те как внимателно наблюдаваше мача, сигурно ти е харесала играта на някой спортист?“. Юношата разбира, че без да е един от активните, оценката му има значение за преподавателя. Такъв подход може да спаси едно потискано от родителите дете.
Това е крехка, но чудесна възраст, когато юношата реагира положително на всяко насърчение, макар да не го показва на момента. Това може да е неприятно за възпитателя, който очаква бърз резултат, но много бих искала да успея да убедя възрастните да упорстват в усилията си. Няма да се уморя да повтарям на всички, които преподават на младите и са напът да се отчаят, да се стремят по всякакъв начин да повдигат самочувствието им: „Продължавайте дори да ви се струва, че юношата ви се подиграва или ви бойкотира“. Когато са в група, юношите често като че ли се надсмиват над възрастните, но когато останат сами, отношението на преподавателя може да се окаже много важно за тях. Трябва да се научите да търпите подигравките, като си повтаряте: „Те ми се подиграват, защото съм възрастен, но моите думи им помагат и поддържат духа им“.

Наистина ли най-крехката възраст е на 11 години?

Да, от 11 до 13 години юношите се изчервяват, закриват лице с косите си, не знаят къде да си сложат ръцете, опитват се да не показват притеснението си, срама си или някаква понесена може би за цял живот рана.

Пубертетът ли е кулминацията на този критичен период?

Върховият момент е времето на подготовката за първото любовно изживяване. Юношата чувства, че съществува някакъв риск. Любовта го привлича и плаши едновременно. Проблемът е много сериозен и актуален на фона на големия брой самоубийства и самоубийствено поведение. Основното е следното: първият сексуален опит като преживяване е равносилен на допир до смъртта и разтърсва най-силно юношата... Имам предвид сблъсъка с риска, с опасността или липсата на желание за живот...
Мисля, че всичко е свързано. Рискът на първата любов се преживява като сбогуване с детството. Отива си един период от живота. Краят на една епоха, който връхлита и изпепелява юношата подобно на любовно отдаване. Това е гребенът на вълната! Особено опасно е, ако той не бъде преодолян. Това е препятствието, което ще направи юношата отговорен, ще го направи гражданин. Един необратим акт. В съвременното общество в този именно решителен момент младите са оставени на самите себе си, тъй като още не е открито това, което би заместило „ритуалите на посвещение“, някога извършвани с настъпване на времето на „разрива“. Става дума за т.нар. съвместни изпитания, на които подлагали деца на еднаква възраст, независимо че не всички били достатъчно зрели, за да може събитието да ги промени. Така или иначе, било разтърсващо. Обществото им показвало, че от момента, в който минавали през посвещението си, ставали достойни да се назоват юноши. Независимо дали децата били узрели за това, или не, те разбирали, че възрастните гледат на тях като на индивиди, които могат да навлязат в юношеството. Съвременните младежи са лишени от възможността заедно да преминат на другия бряг, разчитайки на взаимната си солидарност. Всеки сам за себе си трябва да се бори за правото си на преход. Това изисква определено поемане на риск.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0624-8
предстояща
Цена

Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2020 © Всички права запазени