Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Кът за мечти
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0395-7
Цена
29.37 лв.
(33.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-11%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (18)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
145/213
Тегло
546 гр.
Страници
624
Дата на издаване
25 юни 2020
Превод
Надя Баева

Кът за мечти

Култовият режисьор Дейвид Линч разказва за своя живот, изпълнен с изключителна креативност, приятелствата, създадени по пътя му, както и пречките, които е преодолял – понякога успешно, друг път не, – за да осъществи всеки от своите филми.

Отчасти мемоари, отчасти биография, „Кът за мечти“ съчетава коментарите на самия Линч за най-важните събития в живота му и свидетелства на над деветдесет от най-близките му приятели, роднини, актьори, агенти, музиканти и съмишленици, дадени в интервюта пред съавторката Кристин Маккена.

За автора

Дейвид Линч е роден на 20 януари 1946 год. в град Мисула, щата Масачузетс (САЩ). Завършва три висши университета – колеж по изкуствата във Вашингтон (живопис), академията за изобразителни изкуства във Филаделфия и кинорежисура в Лос Анжелис. Младият Линч бързо покорява кинематографичния Олимп. Още от края на 70-те се нарежда сред най-задълбочените киноизследователи на сферите на ирационалното и необяснимото.

Още книги от автора
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Дейвид Линч и Кристин Маккена - „Кът за мечти“
 
Майката на Дейвид Линч е градско чедо, а баща му – от провинцията. Това е добра отправна точка за тази история, защото тя е изтъкана от двойственост.
„Всичката тази плът е в такова деликатно състояние, а светът е несъвършен“, отбелязва Линч и това му наблюдение стои в центъра на всичко, което е създал. Всички живеем в обкръжение от противоположности – място, където доброто и злото, духовното и материалното, вярата и разумът, невинната любов и плътската похот съществуват редом в крехко равновесие. Работата на Линч се помещава в онази сложна зона, където се сблъскват красивото и прокълнатото.
Едуина Съндхолм, майката на Линч, е потомка на финландски емигранти и е израснала в Бруклин. Закърмена е с градския пушек и смог, с миризмата на бензин, с изместването на природата от човешките творения. Всичко това е интегрална част от Линч и неговия светоглед. Наследствената ферма на прадядо му по баща е в областта на житните полета край Колфакс, щата Вашингтон, където синът му Остин Линч се ражда през 1884 г. Дърводобивни фабрики, гористи местности, аромат на прясно окосена ливада, осеяно със звезди нощно небе, каквото го има само далеч от градовете – тези неща също са част от Линч.
Остин, дядото на Дейвид Линч, става зърнопроизводител като баща си и след като на погребение се запознава с Мод Съливан, момиче от Сейнт Марис, щата Айдахо, двамата се оженват.
„Мод беше образована и бе възпитала мотивация у баща ни“, казва Марта Ливаси, сестрата на Линч, за баба им, която е учителка в еднокласното училище на земята, притежавана от нея и мъжа ѝ край Хайуд, щата Монтана.
Остин и Мод Линч имат три деца: Доналд, бащата на Дейвид Линч, е второто и е роден на 4 декември 1915 г. в къща без електричество и течаща вода.
„Живеел е в пустош и обичал дърветата, защото в прерията дървета няма – казва Джон, братът на Дейвид. – Бил решен да не бъде фермер и да не живее в прерията, така че се насочил към дърводобива.“
Доналд Линч специализира ентомология в университета „Дюк“ в Дъръм, щата Северна Каролина, когато през 1939 г. се запознава с Едуина Съндхолм. Тя изучава там едновременно немска и английска филология и пътищата им се кръстосват при разходка в гората. Тя е впечатлена от неговата вежливост, когато задържа пред нея надвиснал клон, та да може да мине. И двамата служат във военноморския флот по време на Втората световна война, а на 16 януари 1945 г. се венчават в параклиса на флота на остров Меър, щата Калифорния, на 30 км североизточно от Сан Франциско. Малко по-късно Доналд е назначен на научен пост в Департамента по селско стопанство в Мисула, щата Монтана.
Дейвид Кийт Линч е първото им дете. Роден в Мисула на 20 януари 1946 г., той е на два месеца, когато семейството се мести в Сандпойнт, щата Айдахо. Там прекарват две години и Доналд работи в местната служба към Департамента по селско стопанство. Живеят в Сандпойнт през 1948 г., когато се ражда Джон – по-малкият брат на Дейвид, но той също идва на бял свят в Мисула: Едуина Линч, наричана Съни, се връща там специално за раждането на второто си дете. По-късно същата година семейството се мести в Спокейн, щата Вашингтон, и там през 1949 г. се ражда Марта. Семейството прекарва 1954 г. в Дъръм, докато Доналд завършва учението си в „Дюк“, връща се за кратко в Спокейн и после, през 1955 г., се установява в Бойзи, щата Айдахо, където остават до 1960 г. Там Дейвид Линч прекарва най-значимите години от детството си.

Периодът след Втората световна война е идеалното време да си дете в Съединените щати. Корейската война свършва през 1953 г. и осигурява два мандата на президента Дуайт Айзенхауер, който остава в Белия дом от 1953 до 1961 г.; природата още е цветуща и изглежда, че няма кой знае какви поводи за тревоги. Макар Бойзи, Айдахо, да е столица на щата, по онова време той има духа на малко градче и децата от средната класа израстват при немислима за днес свобода. Още са непознати уговорките за игри и хлапетата просто скитат по улиците с приятелчета и сами си откриват разни неща. Ето такова детство е преживял Линч.
„Детството ни наистина беше вълшебно, особено лятото и най-хубавите ми спомени за Дейв са летни – припомня си Марк Смит, близък приятел на Линч от Бойзи. – Задната ни врата и тази на Дейвид бяха на разстояние само 10 метра и след като нашите ни дадяха закуската, тичахме навън и играехме по цял ден. В квартала имаше празни терени, носехме лопатите на татковците си и копаехме там подземни укрепления, а после лежахме в тях. Бяхме на възраст, когато момчетата обичат да си играят на войници.“
Майката и бащата на Линч имат по двама братя и сестри, всички от които са семейни, освен един, така че той има голяма фамилия с много лели, чичовци и братовчеди и от време на време те всички се събират в дома на дядото и бабата на Линч по майчина линия в Бруклин.
„Леля Лили и чичо Ед бяха сърдечни и гостоприемни хора, къщата им на 14-а улица беше същински рай. Лили имаше огромна маса за хранене, която заемаше почти цялата кухня, и сядахме там – припомня си Елена Зегарели, братовчедка на Линч. – Пристигането на Едуина и Дон с децата им беше голямо събитие, Лили приготвяше тържествена вечеря, на която идваха всички.“
Всеобщото мнение за родителите на Линч е, че са изключителни хора.
„Нашите ни позволяваха доста големи лудории, които биха били недопустими днес – казва Джон Линч. – Бяха много отворени към света, никога не са се опитвали да ни насилват за нещо.“
Пеги Рийви, първата съпруга на Дейвид Линч, казва:
„Дейвид сподели с мен нещо изключително за родителите си – че всяко желание на децата им да предприемат или научат нещо е било възприемано абсолютно сериозно. Провеждали са нещо като семинар, на който са се обсъждали идеи и първият належащ въпрос бил: как да накараме това да проработи? Нещата много бързо са преминавали от представа в главата ти към реалния свят и намирам, че това е отношение, носещо огромен заряд.
Родителите на Дейвид са насърчавали децата си да останат верни на себе си – продължава Рийви, – но бащата на Дейвид е  имал определени стандарти за поведение. Никога не се отнасяш зле към околните и правиш ли нещо, изпипваш го както трябва – за това е бил много взискателен. Дейвид има безупречни критерии по отношение на занаята си и съм сигурна, че това произтича от баща му.“
Гордън Темпълтън, приятел на Линч от детинство, си спомня майката на Линч като „отлична домакиня“.
„Шиеше дрехи за децата си и го вършеше много изкусно.“
Родителите на Линч са романтични един с друг.
„Държаха се за ръце и се целуваха за довиждане“  – казва Марта Ливаси.
В писмата си майката на Линч понякога се подписва „Съни“ и рисува слънце до името си, а до „Дон“ има рисунка на дърво. И двамата са ревностни презвитерианци.
„Това бе важна част от възпитанието ни – казва Джон Линч. – Посещавахме неделно училище. Съседите ни, семейство Смит, бяха наш пълен контраст. В неделя те се натоварваха на откритата си кола „Тъндърбърд“ и отиваха на ски, а господин Смит пушеше цигара. Нашето семейство се качваше на понтиака и отивахме на църква. Според Дейвид, Смит бяха готини, а ние – задръстени.“
Дженифър Линч, дъщерята на Дейвид, си спомня баба си като „държаща на приличието и активна в църквата си“.
„Съни също така имаше чудесно чувство за хумор – казва тя – и обичаше децата си. Никога не останах с впечатлението, че Дейвид е фаворизиран, но определено тя най-много се тревожеше за него. Баща ми силно обичаше и двамата си родители, но едновременно с това изпитваше презрение към чинния и богоугоден бит. Естествено, храни романтична идея за него, но го е и мразел, защото му се е искало да пуши цигари и да живее като бохем, а те са ходели на църква, всичко е било кротко и благоприлично. Това го влудяваше леко.“
Семейство Линч живеят на задънена улица с няколко момчета на приблизително еднаква възраст през няколко къщи една от друга и те всички се сприятеляват.
„Бяхме около осем – казва Темпълтън. – Уилард „Уинкс“ Бърнс, Гари Ганс, Райли „Райлс“ Кътлър, аз, Марк и Ранди Смит, плюс Дейвид и Джони Линч, и всички бяхме като братя. До един бяхме запалени по списание „Мад“, постоянно карахме колела, а през лятото ходехме на басейн и в къщите на приятелките ни да слушаме музика. Радвахме се на много свобода, карахме велосипедите си чак до десет вечерта, вземахме автобуса до центъра сами и се грижехме един за друг. И всички харесваха Дейвид. Той беше дружелюбен, общителен, непретенциозен, лоялен и отзивчив.“
Линч създава впечатлението за схватливо дете, което жадува за типа изтънченост, трудно откриваема в Бойзи през 50-те години, и в детска възраст често говори как „копнее да се случи нещо необичайно“. За пръв път телевизията внася в американските домове алтернативна реалност и започва да накърнява уникалната регионална самобитност на малки и големи градове из цялата страна. Човек само може да си представи как е възможно интуитивно дете като Линч да е доловило задълбочената промяна, която започва да трансформира държавата. В същото време той е много центриран в конкретното време и място и е запален бойскаут; като възрастен от време на време се перчи със статуса си на скаут орел, най-високия ранг в организацията. „Бяхме заедно в Отряд – спомня си Марк Смит. – Ангажираха ни с какви ли не дейности като плуване и връзване на възли, а също и къмпингуване с пренощуване с цел оцеляване. Един човек ни посочваше какво да ядем в гората, за да оживеем, как да уловим катерица и да я стогвим и разни такива. Преподаде ни няколко урока и после отидохме в планината да се опитаме да оцелеем. Преди да потеглим, купихме бонбони колкото можахме и след първия час ги бяхме излапали всичките. Стигнахме до езеро и ни беше наредено да уловим риба, никой от нас не го умееше това, така че до вечерта вече мислехме как ще измрем от глад. Забелязахме над главите ни да кръжи самолет и от него полетя кашон с парашут. Беше наистина драматично. Кашонът беше пълен с продукти като яйца на прах, така че всички оцеляхме.“
Линч е едно от онези деца с естествена дарба за рисуване и артистичният му талант проличава още в много ранна възраст. Майка му отказва да му купува книжки за оцветяване – според нея те ограничават въображението му, – а баща му носи у дома от службата си купища милиметрова хартия; Линч разполага с всички нужни му материали и като седне да рисува, е окуражаван да се отправи накъдето го поведе мисълта му.
„Беше непосредствено след войната и бяхме заобикаляни от много неща, останали от армията, така че аз рисувах пистолети и ножове – припомня си Линч. – Запалих се по въздушни машини, бомбардировачи и бойни самолети, Летящи тигри и автоматични шмайзери с водно охлаждане „Браунинг“.“
Марта Ливаси описва:
„Повечето деца носеха обикновени тениски, а Дейвид започна да изработва персонализирани фланелки за съседските деца, като си служеше с магически маркери. Всички си купуваха. Помня как госпожа Смит от къщата до нас купи една за приятелка, която навършваше четиресет. Дейвид направи рисунка в смисъл „Животът започва на четиресет“, която изобразяваше мъж, втренчен в добре изглеждаща жена.“
„Линч беше надарено и харизматично дете, от което хората бяха привличани  – казва Смит.  – Беше популярен и спокойно мога да си го представя да ръководи снимачна площадка. Винаги е имал енергия в изобилие и купища приятели, защото умееше да разсмива хората. В главата ми изниква спомен как седим на бордюра, четем на глас един на друг нещо в списание „Мад“ и ахкаме от чутото. Като видях първия епизод на Туин Пийкс, разпознах точно същото чувство за хумор.“ Сестрата на Линч е съгласна, че в работата на Дейвид се съдържа много от настроението през онзи период от живота им.
В VII клас Линч е президент на класа и свири на тромпет в училищния оркестър. Като повечето физически здрави жители на Бойзи той кара ски и плува – по думите на сестра му бивало го и в двете, – освен това играе на първа база в Младшата бейзболна лига. Също така обича киното.
„Ако отидеше на филм, който не бях гледал, прибираше се у дома и ми го разказваше подробно – описва Джон Линч. – Помня един, който харесваше особено много, и не спираше да говори за него. Казваше се Човекът, който застреля Либърти Валънс.“
Първият филм, който Линч си спомня да е гледал, е Изчакай, докато грейне слънцето, Нели – песимистична драма от 1952 г. с режисьор Хенри Кинг, чиято кулминация е застрелването на главния герой в бръснарница.
„Гледах го в автокино заедно с родителите ми и си спомням сцена, в която някакъв човек беше застрелян с автомат, както седи на стола в бръснарницата, и друга сцена, в която малко момиченце си играе с копче – описва Линч. – Изведнъж родителите ѝ осъзнаха, че е заседнало в гърлото ѝ, а аз изпитах чувство на неописуем ужас.“

Дейвид Линч и Кристин Маккена - „Кът за мечти“
 
Майката на Дейвид Линч е градско чедо, а баща му – от провинцията. Това е добра отправна точка за тази история, защото тя е изтъкана от двойственост.
„Всичката тази плът е в такова деликатно състояние, а светът е несъвършен“, отбелязва Линч и това му наблюдение стои в центъра на всичко, което е създал. Всички живеем в обкръжение от противоположности – място, където доброто и злото, духовното и материалното, вярата и разумът, невинната любов и плътската похот съществуват редом в крехко равновесие. Работата на Линч се помещава в онази сложна зона, където се сблъскват красивото и прокълнатото.
Едуина Съндхолм, майката на Линч, е потомка на финландски емигранти и е израснала в Бруклин. Закърмена е с градския пушек и смог, с миризмата на бензин, с изместването на природата от човешките творения. Всичко това е интегрална част от Линч и неговия светоглед. Наследствената ферма на прадядо му по баща е в областта на житните полета край Колфакс, щата Вашингтон, където синът му Остин Линч се ражда през 1884 г. Дърводобивни фабрики, гористи местности, аромат на прясно окосена ливада, осеяно със звезди нощно небе, каквото го има само далеч от градовете – тези неща също са част от Линч.
Остин, дядото на Дейвид Линч, става зърнопроизводител като баща си и след като на погребение се запознава с Мод Съливан, момиче от Сейнт Марис, щата Айдахо, двамата се оженват.
„Мод беше образована и бе възпитала мотивация у баща ни“, казва Марта Ливаси, сестрата на Линч, за баба им, която е учителка в еднокласното училище на земята, притежавана от нея и мъжа ѝ край Хайуд, щата Монтана.
Остин и Мод Линч имат три деца: Доналд, бащата на Дейвид Линч, е второто и е роден на 4 декември 1915 г. в къща без електричество и течаща вода.
„Живеел е в пустош и обичал дърветата, защото в прерията дървета няма – казва Джон, братът на Дейвид. – Бил решен да не бъде фермер и да не живее в прерията, така че се насочил към дърводобива.“
Доналд Линч специализира ентомология в университета „Дюк“ в Дъръм, щата Северна Каролина, когато през 1939 г. се запознава с Едуина Съндхолм. Тя изучава там едновременно немска и английска филология и пътищата им се кръстосват при разходка в гората. Тя е впечатлена от неговата вежливост, когато задържа пред нея надвиснал клон, та да може да мине. И двамата служат във военноморския флот по време на Втората световна война, а на 16 януари 1945 г. се венчават в параклиса на флота на остров Меър, щата Калифорния, на 30 км североизточно от Сан Франциско. Малко по-късно Доналд е назначен на научен пост в Департамента по селско стопанство в Мисула, щата Монтана.
Дейвид Кийт Линч е първото им дете. Роден в Мисула на 20 януари 1946 г., той е на два месеца, когато семейството се мести в Сандпойнт, щата Айдахо. Там прекарват две години и Доналд работи в местната служба към Департамента по селско стопанство. Живеят в Сандпойнт през 1948 г., когато се ражда Джон – по-малкият брат на Дейвид, но той също идва на бял свят в Мисула: Едуина Линч, наричана Съни, се връща там специално за раждането на второто си дете. По-късно същата година семейството се мести в Спокейн, щата Вашингтон, и там през 1949 г. се ражда Марта. Семейството прекарва 1954 г. в Дъръм, докато Доналд завършва учението си в „Дюк“, връща се за кратко в Спокейн и после, през 1955 г., се установява в Бойзи, щата Айдахо, където остават до 1960 г. Там Дейвид Линч прекарва най-значимите години от детството си.

Периодът след Втората световна война е идеалното време да си дете в Съединените щати. Корейската война свършва през 1953 г. и осигурява два мандата на президента Дуайт Айзенхауер, който остава в Белия дом от 1953 до 1961 г.; природата още е цветуща и изглежда, че няма кой знае какви поводи за тревоги. Макар Бойзи, Айдахо, да е столица на щата, по онова време той има духа на малко градче и децата от средната класа израстват при немислима за днес свобода. Още са непознати уговорките за игри и хлапетата просто скитат по улиците с приятелчета и сами си откриват разни неща. Ето такова детство е преживял Линч.
„Детството ни наистина беше вълшебно, особено лятото и най-хубавите ми спомени за Дейв са летни – припомня си Марк Смит, близък приятел на Линч от Бойзи. – Задната ни врата и тази на Дейвид бяха на разстояние само 10 метра и след като нашите ни дадяха закуската, тичахме навън и играехме по цял ден. В квартала имаше празни терени, носехме лопатите на татковците си и копаехме там подземни укрепления, а после лежахме в тях. Бяхме на възраст, когато момчетата обичат да си играят на войници.“
Майката и бащата на Линч имат по двама братя и сестри, всички от които са семейни, освен един, така че той има голяма фамилия с много лели, чичовци и братовчеди и от време на време те всички се събират в дома на дядото и бабата на Линч по майчина линия в Бруклин.
„Леля Лили и чичо Ед бяха сърдечни и гостоприемни хора, къщата им на 14-а улица беше същински рай. Лили имаше огромна маса за хранене, която заемаше почти цялата кухня, и сядахме там – припомня си Елена Зегарели, братовчедка на Линч. – Пристигането на Едуина и Дон с децата им беше голямо събитие, Лили приготвяше тържествена вечеря, на която идваха всички.“
Всеобщото мнение за родителите на Линч е, че са изключителни хора.
„Нашите ни позволяваха доста големи лудории, които биха били недопустими днес – казва Джон Линч. – Бяха много отворени към света, никога не са се опитвали да ни насилват за нещо.“
Пеги Рийви, първата съпруга на Дейвид Линч, казва:
„Дейвид сподели с мен нещо изключително за родителите си – че всяко желание на децата им да предприемат или научат нещо е било възприемано абсолютно сериозно. Провеждали са нещо като семинар, на който са се обсъждали идеи и първият належащ въпрос бил: как да накараме това да проработи? Нещата много бързо са преминавали от представа в главата ти към реалния свят и намирам, че това е отношение, носещо огромен заряд.
Родителите на Дейвид са насърчавали децата си да останат верни на себе си – продължава Рийви, – но бащата на Дейвид е  имал определени стандарти за поведение. Никога не се отнасяш зле към околните и правиш ли нещо, изпипваш го както трябва – за това е бил много взискателен. Дейвид има безупречни критерии по отношение на занаята си и съм сигурна, че това произтича от баща му.“
Гордън Темпълтън, приятел на Линч от детинство, си спомня майката на Линч като „отлична домакиня“.
„Шиеше дрехи за децата си и го вършеше много изкусно.“
Родителите на Линч са романтични един с друг.
„Държаха се за ръце и се целуваха за довиждане“  – казва Марта Ливаси.
В писмата си майката на Линч понякога се подписва „Съни“ и рисува слънце до името си, а до „Дон“ има рисунка на дърво. И двамата са ревностни презвитерианци.
„Това бе важна част от възпитанието ни – казва Джон Линч. – Посещавахме неделно училище. Съседите ни, семейство Смит, бяха наш пълен контраст. В неделя те се натоварваха на откритата си кола „Тъндърбърд“ и отиваха на ски, а господин Смит пушеше цигара. Нашето семейство се качваше на понтиака и отивахме на църква. Според Дейвид, Смит бяха готини, а ние – задръстени.“
Дженифър Линч, дъщерята на Дейвид, си спомня баба си като „държаща на приличието и активна в църквата си“.
„Съни също така имаше чудесно чувство за хумор – казва тя – и обичаше децата си. Никога не останах с впечатлението, че Дейвид е фаворизиран, но определено тя най-много се тревожеше за него. Баща ми силно обичаше и двамата си родители, но едновременно с това изпитваше презрение към чинния и богоугоден бит. Естествено, храни романтична идея за него, но го е и мразел, защото му се е искало да пуши цигари и да живее като бохем, а те са ходели на църква, всичко е било кротко и благоприлично. Това го влудяваше леко.“
Семейство Линч живеят на задънена улица с няколко момчета на приблизително еднаква възраст през няколко къщи една от друга и те всички се сприятеляват.
„Бяхме около осем – казва Темпълтън. – Уилард „Уинкс“ Бърнс, Гари Ганс, Райли „Райлс“ Кътлър, аз, Марк и Ранди Смит, плюс Дейвид и Джони Линч, и всички бяхме като братя. До един бяхме запалени по списание „Мад“, постоянно карахме колела, а през лятото ходехме на басейн и в къщите на приятелките ни да слушаме музика. Радвахме се на много свобода, карахме велосипедите си чак до десет вечерта, вземахме автобуса до центъра сами и се грижехме един за друг. И всички харесваха Дейвид. Той беше дружелюбен, общителен, непретенциозен, лоялен и отзивчив.“
Линч създава впечатлението за схватливо дете, което жадува за типа изтънченост, трудно откриваема в Бойзи през 50-те години, и в детска възраст често говори как „копнее да се случи нещо необичайно“. За пръв път телевизията внася в американските домове алтернативна реалност и започва да накърнява уникалната регионална самобитност на малки и големи градове из цялата страна. Човек само може да си представи как е възможно интуитивно дете като Линч да е доловило задълбочената промяна, която започва да трансформира държавата. В същото време той е много центриран в конкретното време и място и е запален бойскаут; като възрастен от време на време се перчи със статуса си на скаут орел, най-високия ранг в организацията. „Бяхме заедно в Отряд – спомня си Марк Смит. – Ангажираха ни с какви ли не дейности като плуване и връзване на възли, а също и къмпингуване с пренощуване с цел оцеляване. Един човек ни посочваше какво да ядем в гората, за да оживеем, как да уловим катерица и да я стогвим и разни такива. Преподаде ни няколко урока и после отидохме в планината да се опитаме да оцелеем. Преди да потеглим, купихме бонбони колкото можахме и след първия час ги бяхме излапали всичките. Стигнахме до езеро и ни беше наредено да уловим риба, никой от нас не го умееше това, така че до вечерта вече мислехме как ще измрем от глад. Забелязахме над главите ни да кръжи самолет и от него полетя кашон с парашут. Беше наистина драматично. Кашонът беше пълен с продукти като яйца на прах, така че всички оцеляхме.“
Линч е едно от онези деца с естествена дарба за рисуване и артистичният му талант проличава още в много ранна възраст. Майка му отказва да му купува книжки за оцветяване – според нея те ограничават въображението му, – а баща му носи у дома от службата си купища милиметрова хартия; Линч разполага с всички нужни му материали и като седне да рисува, е окуражаван да се отправи накъдето го поведе мисълта му.
„Беше непосредствено след войната и бяхме заобикаляни от много неща, останали от армията, така че аз рисувах пистолети и ножове – припомня си Линч. – Запалих се по въздушни машини, бомбардировачи и бойни самолети, Летящи тигри и автоматични шмайзери с водно охлаждане „Браунинг“.“
Марта Ливаси описва:
„Повечето деца носеха обикновени тениски, а Дейвид започна да изработва персонализирани фланелки за съседските деца, като си служеше с магически маркери. Всички си купуваха. Помня как госпожа Смит от къщата до нас купи една за приятелка, която навършваше четиресет. Дейвид направи рисунка в смисъл „Животът започва на четиресет“, която изобразяваше мъж, втренчен в добре изглеждаща жена.“
„Линч беше надарено и харизматично дете, от което хората бяха привличани  – казва Смит.  – Беше популярен и спокойно мога да си го представя да ръководи снимачна площадка. Винаги е имал енергия в изобилие и купища приятели, защото умееше да разсмива хората. В главата ми изниква спомен как седим на бордюра, четем на глас един на друг нещо в списание „Мад“ и ахкаме от чутото. Като видях първия епизод на Туин Пийкс, разпознах точно същото чувство за хумор.“ Сестрата на Линч е съгласна, че в работата на Дейвид се съдържа много от настроението през онзи период от живота им.
В VII клас Линч е президент на класа и свири на тромпет в училищния оркестър. Като повечето физически здрави жители на Бойзи той кара ски и плува – по думите на сестра му бивало го и в двете, – освен това играе на първа база в Младшата бейзболна лига. Също така обича киното.
„Ако отидеше на филм, който не бях гледал, прибираше се у дома и ми го разказваше подробно – описва Джон Линч. – Помня един, който харесваше особено много, и не спираше да говори за него. Казваше се Човекът, който застреля Либърти Валънс.“
Първият филм, който Линч си спомня да е гледал, е Изчакай, докато грейне слънцето, Нели – песимистична драма от 1952 г. с режисьор Хенри Кинг, чиято кулминация е застрелването на главния герой в бръснарница.
„Гледах го в автокино заедно с родителите ми и си спомням сцена, в която някакъв човек беше застрелян с автомат, както седи на стола в бръснарницата, и друга сцена, в която малко момиченце си играе с копче – описва Линч. – Изведнъж родителите ѝ осъзнаха, че е заседнало в гърлото ѝ, а аз изпитах чувство на неописуем ужас.“

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Здравейте, най-късно през първата седмица на септември ще пуснем и електронно издание. Наслаждавайте се!

Оценка: +1

Кеъде ли издадена електронна тази книга? Моля ви, отговорете

Оценка: -1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0395-7
Купи
Цена
29.37 лв.
(33.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2020 © Всички права запазени