Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Изгубени вещи
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0596-8
Купи
Цена
15.13 лв.
(17.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0887 602 218

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-11%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0595-1
Купи
Цена
10.00 лв.
(17.00 лв.)
-7лв.
Информация
Рейтинг (15)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
262 гр.
Страници
264
Дата на издаване
05 юни 2020
Корица
Стефан Касъров

Изгубени вещи

В сборника „Изгубени вещи“ по необичаен начин се разказва за наглед обичайни неща. Излезлите от употреба предмети (ютията на въглища, пишещата машина, пощенската картичка, старата книга), които мнозина са изхвърлили на боклука, крият много истории. Смесвайки автобиографичното, приказното и гротесковото, авторът ги е дарил с втори живот и те стават част от човешките биографии, участват в тях както в делнични, така и в гранични, понякога съдбоносни моменти. Уж дребни – смешни и тъжни, – случайно завърнали се в паметта, историите на „изгубените вещи“ и на хората от градската маргиналия се разгръщат на фона на обществените промени и се нанизват в поредица от сюжети с екзистенциални послания, скрити дълбоко отвъд думите.

В разказите често участва и едно момиченце. Малката любопитна Ани става (съ)участник и своеобразен съдник в реалните и измислените приключения на своя дядо разказвач и неговите герои.

За автора

Алберт Бенбасат (р. 1950 г.) e литературен историк, критик, публицист и издател; професор, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на 13 книги, сред които „Българската еротиада”, „Европеецът” Бай Ганю и светлият мит за Щастливеца”, „Печатни пространства и бели полета”, „Банкноти и мечти между кориците. Масова книга и масово книгоиздаване”, „Алиса в дигиталния свят. По въпроса за книгата през ХХІ век”. Редактор и издател на сп. „Критика” и Библиотека „Критика”, съставител и редактор на множество книги.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Алберт Бенбасат - „Изгубени вещи“

Кино “Солун”

Е, и кината са вид вещи, могат да бъдат изгубени, имам предвид съборени. Така стана с кино „Солун“ – махленско кино, което срутиха преди много години и след още много години, но по-малко, издигнаха на негово място най-обикновен хотел.
Най-окаяното кино, което можеш да видиш, а съм виждал доста кина в детството и младостта си, защото в ония изгубени времена основното развлечение на целокупния народ бе ходенето на кино. Аромат на вехтошарница, седалки със смесен звук – между ръждясали панти и затръшната врата; късане на лентата по време на прожекция и принудителна пауза на най-интересното място; палене на лампите, тропане и подсвиркване от страна на изнервения зрител; люпене на семки, а чат-пат и палене на цигара в шепа – такова бе ежедневието в кварталното кино.
Баба ми Рашел имаше кино „Солун“ като любимо. Друго не признаваше. Гледането на филми заемаше важно място в нейния неблагодатен, ала дълъг живот.
Смътно помня таванчето ѝ над кино „Петър Берон“, бедно и чисто, все едно измислена къща за кукли. Живееше си там Рашел по вдовишки сама, но щом долу сменяха филма, слизаше по стълбите и сядаше в салона, лампите гаснеха и... баба си поплакваше. Ако исто- рията съдържаше любов, раздяла и други извикващи сълзи епизоди, баба повтаряше и потретяше гледането, респективно плакането. Щом се премести в апартамента ни, който трябваше да изгладуваме поради жесто- ките заеми за покупката му, Рашел само смени кината.
Вградено между кооперациите, киното се тулеше на ул. „Васил Коларов“, чието предишно име, възстановено сега, бе „Солунска“. Баба не научи новото название на улицата, викаше си ѝ „Солунска“, наричаше постарому и други улици и булеварди в София – „Пиротска“, „Мария Луиза“... Изобщо Баба Рашел редица преименувани от социализма неща не искаше да ги знае.
В „Солун“ даваха все стари филми, такава беше политиката на държавната кинефикация – в махленските кина стари, в централните – нови. Киното ѝ беше близо на Рашел, на пет минути от дома. Нея, милата, я боляха краката и мъчно ходеше по-дълго от пет-десет минути. Малкият Амчо (аз) беше неизменният неин кавалер. Но когато той (аз) порасна, кино „Солун“ се превърна за Алберт в друг вид привлекателно място – нещо като любовно гнездо, при отсъствие на по-подходящи за същата цел.
Щом пуснеха нов филм, особено западен или индийски, народът се редеше на опашки, за да го гледа. Но баба не бързаше. Ще го чакам, казваше, да дойде в кино „Солун“. Което обикновено ставаше, макар и бавно. В централните кина трудно се намираха билети, докато за „Солун“ имаше почти винаги. Вярна обаче на принципа, че нещата трябва да се набавят, преди да са се свършили заради социалистическия недоимък, баба ме пращаше няколко дни по-рано да ѝ взема билет за любимия филм, та да бъде сигурна, че няма да бие път напразно.
При липса на места в големите салони можеше да влезеш и като правостоящ. Лампите вече са изгасени, филмът току да почне, когато касиерката се смилява да пусне десет-петнайсет билета правостоящи. Чакащите винаги биваха повече, но който се вреди – гледа.
Ако не успееш да се снабдиш предварително с билет, оставаше да пробваш на „търси се“. Заставаш отпред и тихичко питаш: „Повече билети?“. Повтаряш, обикаляйки сред тълпата чакащи да отварят вратите. Извадиш ли късмет, някой ще ти продаде – все се намираха хора, които по една или друга причина не отиваха на кино с предварително купения билет. Може да е приятелка, с която си се скарал, може девойката да не иска да ходи на кино с тебе, може да се е разболял някой или да му е излязла работа. Тъй или иначе, свободният билет се превръщаше в стока, ощастливяваща някого. По-рядко, но случваше се да ти пробутат фалшива хартийка или да ти я продадат по-скъпо. Ни- щожна печалба, ала в годините на забранена спекула и частна инициатива такива гешефти се случваха.
Посетехме ли семейно някой филм, баща ни започваше да ни подканя: „По-бързо, че ще изпуснем прегледа“. Ние с Йосиф тъкмо това искахме – „прегледът“ представляваше кратка документална кинохроника с пропаганднополитически характер, демонстрираща ус- пехите на социализма и гниенето на капитализма. Спокойно се минаваше и без тая боза (израз на брат ми), в промеждутъка, отделящ я от главния филм, пускаха закъснелите и те вдигаха седналите, за да заемат местата си. Ако посред прожекцията лентата се скъсаше или – не дай боже – подпалеше, на екрана временно се експонираха модернистични квадрати и други геометрии, подобно картини на отречените от комунистическата естетика художници Кандински и Малевич. После киномеханикът закърпваше парчетата и изкуството се връщаше в традиционното си русло.
Рашел най харесваше музикално-любовните филми, там се плачеше най-пълноценно. „Във възрастта на любовта“, аржентинска продукция с Лолита Торес в главната роля, беше върхът. Колко пъти бе ходила да го гледа, баба не помнеше, ние с брат ми Йосиф също спряхме да ги броим. Същата Лолита играеше и в „Любов във въздуха“, него Рашел повтори и потрети, но не успя да достигне цифрата на „Във възрастта на любовта“. Разправяхме ѝ: бабо, нали и ти спадаш към тая възраст, може в тъмнината да попаднеш на ухажор. Подигравчии бяхме с брат ми, ала Рашел притежаваше чувство за хумор. Казваше, че тя нейната любов на тая земя я е изживяла с покойния дядо Аврам и не би повторила, независимо че кандидати навремето се явявали колкото щеш. Непрежалимият ѝ „маридо“ (на шпаньолски – съпруг) я чакал там някъде и един ден щели да се съберат пак. Това нейно откровение беше достатъчно, за да спрем закачките. Сменяхме темата.
„Бродяга“, музикална мелодрама, в която главната роля играеше Радж Капур – звезда на индийското кино, също влизаше в топ класацията на Рашел. Йосиф, майстор на имитациите, изпълняваше песента „Абарамбу“, щракайки с пръсти и извивайки гласа си с характерното „аййй-тики-тики-тики-ти“. Което заместваше оркес- търа, а и Йосиф си бе цял оркестър, жалко че заряза в пубертета цигулката.
Нашите малцинствени събратя по разбираеми причини обожаваха индийското кино, според техните виждания Радж Капур бе еталон за красота и мъжественост. Из улиците песните и танците полепваха по душите и телата на малките радж-капуровчета. „Абарамбу“ се превърна в шлагер и синоним на циганския възглед за живота, който аз одобрявах. Градският фолклор бързо роди свой кавър с главно действащо лице Абарамбу:
Абарамбу и жена му
се напили и се сбили...
Абарамбу, аййй тики-тики-тики-ти...
Ние обаче си падахме по филми като „Фанфан Лалето“, „Тримата мускетари“, „Кангасейро“, „Али Баба и четирийсетте разбойници“, „Фантомас“, „Парижките потайности“, по артисти като Жерар Филип, Ив Монтан, Фернандел, Жан Маре, Кърк Дъглас, Алберто Сорди, Луи дьо Фюнес, Тото, а от жените Алида Вали, Симон Сеньоре, София Лорен, Джина Лолобриджида, последната най-вече заради красивите ѝ форми. Знаехме и за сексбомбите блондинки Бриджит Бардо и Мерилин Монро, но филми с тях не ни прожектираха. Били упадъчни, развращаващи, предимно младото по- коление.
Краят на 50-те години ни поднесе бразилския филм „Кангасейро“ – екзотична любовна и биткаджийска драма, мехлем за нашите невръстни души. Допълнителна омая внасяше песента „Оле о кангасейро“, която запявахме, без да знаем думите. Явно го бяха закупили заради неговата социално-революционна струна; „кангасейрос“ са бразилски разбойници – защитници на бедните и онеправданите, нещо като нашите храбри хайдути. Целите опасани с патрондаши, яздеха коне, размахваха пушки и пищови, нахлупили огромни сомбрера, ама по-различни от мексиканските. Абе възхита, откъдето и да го погледнеш. Някои, включително и аз, се опитвахме да се дегизираме по тоя начин.
В десети клас бях, когато в кино „Солун“ отнякъде бяха изкопали „Фанфан Лалето“. Салонът се пълнеше едва до половината, а на балкона си беше направо празно. Мислех да заведа съученичката ми Веска да гледаме за кой ли път филма с любимия на девойките Жерар Филип, но заведох друго момиче, защото с Веска бяхме в ступор след поредната ни любовна раздяла, която дефинирах като окончателна, макар че нямаше да бъде.
С онова момиче се намерихме на пейките край Паметника на Шести полк, дето го събориха при строежа на НДК, а сега се канят да възстановяват не знам кога. На тия пейки, наредени като за лятна естрада, се събираше младежта, бягаща от училище или изживяваща ваканционен период. Там се свиреше и пееше групарска музика в съпровод на китара, шляпаха се карти, пушеха се цигари, пиеше се направо от шишето коняк „Екстра“, ставаха свалки.
Мотаех се понякога с приятели по тия пейки, но тоя път бях сам, вероятно за да си ближа раните от раздялата с Веска. Мацката, май с година по-голяма, си беше оцветила рошавата глава в червеникаво, а поличката ѝ бе небивало подкъсена, което показваше, че не посещава често училищните занятия или изобщо ги е зарязала. „Имаш ли цигари?“, попита ме, аз имах само „Слънце“ без филтър, тя снизходително взе една, изчака недосетливеца да ѝ запали, изплю полепналия по езика ѝ тютюн и изтърси: „Къдрав си, но си готин“. Аз замълчах и също запалих, за да прикрия липсата ми на подготовка за подобни случаи. Тя продължи да ме оглежда, след това безцеремонно ми заяви: „Няма ли да ме заведеш на кино?“.
Имах в джоба си само четиресет стотинки, пожертвах ги за два билета и двамата се озовахме на пустия балкон в кино „Солун“. Черно-белият екран примигваше дяволито, момичето се кискаше в тъмнината, възклицаваше, когато Фанфан, хубавец и факир на шпагата, си играеше на стражари и апаши с кралските войници, докато в един момент какичката взе ръката ми и я прекара през раменете си, нагласи си я удобно и я приюти в дясната си длан. Оставих се на нейната опитност в тия неща, не смеех много да мърдам, тя се забавляваше с пръстите ми и сякаш ги насочваше към малките издатини под раменете си.
Обладан от взаимно изключващи се усещания, не знаех как ще свърши всичко. Но знам как свърши.
Някои тарикати издебваха разсеяността на лелките разпоредителки и се вмъкваха без билети по време на прожекцията. Тоя път ситуацията бе по-комплицирана. На балкона в индийска нишка се изтъпаниха трима юнаци от така наречените „мадарци“ – известна махленска банда, събираща се в градинката пред банята „Мадара“. На светлината, излъчвана от чара на Джина Лолобриджида, разпознах единия – легендарен хулиган с прякор Зъбчето. Макар кльощав и въздребен, с физиономия на ранния Влади Въргала той го раздаваше тартор и всички му имаха страха.
„Тука става Задушница“, изръмжа Зъбчето, докато се наместваше на скърцащия стол точно зад гърбовете ни. Другите двама се изхилиха и седалките под тях изпищяха. Моята дама свали ръката ми от рамото си и припряно си оправи блузката. Зъбчето я стисна на същото място, където я бях прегръщал аз. „Тръгвай!“, прошепна ѝ, но тя не помръдна. Зъбчето удвои стискането, момичето тихо извика. Обърнах се и кротко му казах да ни остави да си гледаме филма.
Беше пристъп на смелост от моя страна.
След около десетина дни, когато с Веска стоплихме отношенията си (временно), предложих да я заведа на кино. В „Солун“ още ли дават „Фанфан Лалето“, заинтересува се тя и аз излъгах, че да, въпреки че не ми се стъпваше в онова кино, пред чийто вход ми разбиха устата. Два предни горни зъба още ми се клатеха от удара с глава, нанесен от Зъбчето с професионализма на актьор от днешните гангстерски трилъри. Толкова бързо се случи случката, че какичката, която допреди минути бях гушкал, нямаше време да гъкне. Докато се държах за кървясалата челюст, Зъбчето криво се усмихна и рече: „Мимето може да е курве, копеле, но си е нашето курве. Никой не може да го пипа без раз- решение“. После ме потупа по рамото, дръпна Мимето (чието име чувах за първи път) и я поведе по смрачаващата се улица, ескортиран от подопечните си.
Истината е, че основна причина за подновеното внимание на Веска към мен беше посинените ми горна и долна устна, първоначално червени. Моята шекспи- ровски непостоянна любима си бе втълпила, че разкър- тен от ярост заради раздялата с нея, съм се самонара- нил. „Обещай, че повече няма да го правиш“, помоли ме мило тя. Обещах. След като Зъбчето ми бе играл курвачката с копоите си – трима срещу един, – не се чувствах длъжен да призная провала си. Не че щеше да е различно, ако беше ми се изрепчил сам.
– Амчо, майко – увещаваше ме добрата ми баба на старини. – Нали ако в кино „Солун“ дадат „Във възрастта на любовта“, ще ми вземеш билет. Много искам пак да го гледам.
– Добре, бабо. – Знаех, че Рашел, както обикновено, искаше да си поплаче.
Случи се тоя бележит филм да го прожектират, когато моята по-добра половина бе бременна с първородния ми син. Прехвърлих на нея отговорността по вземането на билета и завеждането на баба Рашел до кино „Солун“. Справи се. После баба спря да излиза от къщи, лежеше си на дивана и се смаляваше. Дотолкова се смали, че накрая остана само в моите мисли.

Алберт Бенбасат - „Изгубени вещи“

Кино “Солун”

Е, и кината са вид вещи, могат да бъдат изгубени, имам предвид съборени. Така стана с кино „Солун“ – махленско кино, което срутиха преди много години и след още много години, но по-малко, издигнаха на негово място най-обикновен хотел.
Най-окаяното кино, което можеш да видиш, а съм виждал доста кина в детството и младостта си, защото в ония изгубени времена основното развлечение на целокупния народ бе ходенето на кино. Аромат на вехтошарница, седалки със смесен звук – между ръждясали панти и затръшната врата; късане на лентата по време на прожекция и принудителна пауза на най-интересното място; палене на лампите, тропане и подсвиркване от страна на изнервения зрител; люпене на семки, а чат-пат и палене на цигара в шепа – такова бе ежедневието в кварталното кино.
Баба ми Рашел имаше кино „Солун“ като любимо. Друго не признаваше. Гледането на филми заемаше важно място в нейния неблагодатен, ала дълъг живот.
Смътно помня таванчето ѝ над кино „Петър Берон“, бедно и чисто, все едно измислена къща за кукли. Живееше си там Рашел по вдовишки сама, но щом долу сменяха филма, слизаше по стълбите и сядаше в салона, лампите гаснеха и... баба си поплакваше. Ако исто- рията съдържаше любов, раздяла и други извикващи сълзи епизоди, баба повтаряше и потретяше гледането, респективно плакането. Щом се премести в апартамента ни, който трябваше да изгладуваме поради жесто- ките заеми за покупката му, Рашел само смени кината.
Вградено между кооперациите, киното се тулеше на ул. „Васил Коларов“, чието предишно име, възстановено сега, бе „Солунска“. Баба не научи новото название на улицата, викаше си ѝ „Солунска“, наричаше постарому и други улици и булеварди в София – „Пиротска“, „Мария Луиза“... Изобщо Баба Рашел редица преименувани от социализма неща не искаше да ги знае.
В „Солун“ даваха все стари филми, такава беше политиката на държавната кинефикация – в махленските кина стари, в централните – нови. Киното ѝ беше близо на Рашел, на пет минути от дома. Нея, милата, я боляха краката и мъчно ходеше по-дълго от пет-десет минути. Малкият Амчо (аз) беше неизменният неин кавалер. Но когато той (аз) порасна, кино „Солун“ се превърна за Алберт в друг вид привлекателно място – нещо като любовно гнездо, при отсъствие на по-подходящи за същата цел.
Щом пуснеха нов филм, особено западен или индийски, народът се редеше на опашки, за да го гледа. Но баба не бързаше. Ще го чакам, казваше, да дойде в кино „Солун“. Което обикновено ставаше, макар и бавно. В централните кина трудно се намираха билети, докато за „Солун“ имаше почти винаги. Вярна обаче на принципа, че нещата трябва да се набавят, преди да са се свършили заради социалистическия недоимък, баба ме пращаше няколко дни по-рано да ѝ взема билет за любимия филм, та да бъде сигурна, че няма да бие път напразно.
При липса на места в големите салони можеше да влезеш и като правостоящ. Лампите вече са изгасени, филмът току да почне, когато касиерката се смилява да пусне десет-петнайсет билета правостоящи. Чакащите винаги биваха повече, но който се вреди – гледа.
Ако не успееш да се снабдиш предварително с билет, оставаше да пробваш на „търси се“. Заставаш отпред и тихичко питаш: „Повече билети?“. Повтаряш, обикаляйки сред тълпата чакащи да отварят вратите. Извадиш ли късмет, някой ще ти продаде – все се намираха хора, които по една или друга причина не отиваха на кино с предварително купения билет. Може да е приятелка, с която си се скарал, може девойката да не иска да ходи на кино с тебе, може да се е разболял някой или да му е излязла работа. Тъй или иначе, свободният билет се превръщаше в стока, ощастливяваща някого. По-рядко, но случваше се да ти пробутат фалшива хартийка или да ти я продадат по-скъпо. Ни- щожна печалба, ала в годините на забранена спекула и частна инициатива такива гешефти се случваха.
Посетехме ли семейно някой филм, баща ни започваше да ни подканя: „По-бързо, че ще изпуснем прегледа“. Ние с Йосиф тъкмо това искахме – „прегледът“ представляваше кратка документална кинохроника с пропаганднополитически характер, демонстрираща ус- пехите на социализма и гниенето на капитализма. Спокойно се минаваше и без тая боза (израз на брат ми), в промеждутъка, отделящ я от главния филм, пускаха закъснелите и те вдигаха седналите, за да заемат местата си. Ако посред прожекцията лентата се скъсаше или – не дай боже – подпалеше, на екрана временно се експонираха модернистични квадрати и други геометрии, подобно картини на отречените от комунистическата естетика художници Кандински и Малевич. После киномеханикът закърпваше парчетата и изкуството се връщаше в традиционното си русло.
Рашел най харесваше музикално-любовните филми, там се плачеше най-пълноценно. „Във възрастта на любовта“, аржентинска продукция с Лолита Торес в главната роля, беше върхът. Колко пъти бе ходила да го гледа, баба не помнеше, ние с брат ми Йосиф също спряхме да ги броим. Същата Лолита играеше и в „Любов във въздуха“, него Рашел повтори и потрети, но не успя да достигне цифрата на „Във възрастта на любовта“. Разправяхме ѝ: бабо, нали и ти спадаш към тая възраст, може в тъмнината да попаднеш на ухажор. Подигравчии бяхме с брат ми, ала Рашел притежаваше чувство за хумор. Казваше, че тя нейната любов на тая земя я е изживяла с покойния дядо Аврам и не би повторила, независимо че кандидати навремето се явявали колкото щеш. Непрежалимият ѝ „маридо“ (на шпаньолски – съпруг) я чакал там някъде и един ден щели да се съберат пак. Това нейно откровение беше достатъчно, за да спрем закачките. Сменяхме темата.
„Бродяга“, музикална мелодрама, в която главната роля играеше Радж Капур – звезда на индийското кино, също влизаше в топ класацията на Рашел. Йосиф, майстор на имитациите, изпълняваше песента „Абарамбу“, щракайки с пръсти и извивайки гласа си с характерното „аййй-тики-тики-тики-ти“. Което заместваше оркес- търа, а и Йосиф си бе цял оркестър, жалко че заряза в пубертета цигулката.
Нашите малцинствени събратя по разбираеми причини обожаваха индийското кино, според техните виждания Радж Капур бе еталон за красота и мъжественост. Из улиците песните и танците полепваха по душите и телата на малките радж-капуровчета. „Абарамбу“ се превърна в шлагер и синоним на циганския възглед за живота, който аз одобрявах. Градският фолклор бързо роди свой кавър с главно действащо лице Абарамбу:
Абарамбу и жена му
се напили и се сбили...
Абарамбу, аййй тики-тики-тики-ти...
Ние обаче си падахме по филми като „Фанфан Лалето“, „Тримата мускетари“, „Кангасейро“, „Али Баба и четирийсетте разбойници“, „Фантомас“, „Парижките потайности“, по артисти като Жерар Филип, Ив Монтан, Фернандел, Жан Маре, Кърк Дъглас, Алберто Сорди, Луи дьо Фюнес, Тото, а от жените Алида Вали, Симон Сеньоре, София Лорен, Джина Лолобриджида, последната най-вече заради красивите ѝ форми. Знаехме и за сексбомбите блондинки Бриджит Бардо и Мерилин Монро, но филми с тях не ни прожектираха. Били упадъчни, развращаващи, предимно младото по- коление.
Краят на 50-те години ни поднесе бразилския филм „Кангасейро“ – екзотична любовна и биткаджийска драма, мехлем за нашите невръстни души. Допълнителна омая внасяше песента „Оле о кангасейро“, която запявахме, без да знаем думите. Явно го бяха закупили заради неговата социално-революционна струна; „кангасейрос“ са бразилски разбойници – защитници на бедните и онеправданите, нещо като нашите храбри хайдути. Целите опасани с патрондаши, яздеха коне, размахваха пушки и пищови, нахлупили огромни сомбрера, ама по-различни от мексиканските. Абе възхита, откъдето и да го погледнеш. Някои, включително и аз, се опитвахме да се дегизираме по тоя начин.
В десети клас бях, когато в кино „Солун“ отнякъде бяха изкопали „Фанфан Лалето“. Салонът се пълнеше едва до половината, а на балкона си беше направо празно. Мислех да заведа съученичката ми Веска да гледаме за кой ли път филма с любимия на девойките Жерар Филип, но заведох друго момиче, защото с Веска бяхме в ступор след поредната ни любовна раздяла, която дефинирах като окончателна, макар че нямаше да бъде.
С онова момиче се намерихме на пейките край Паметника на Шести полк, дето го събориха при строежа на НДК, а сега се канят да възстановяват не знам кога. На тия пейки, наредени като за лятна естрада, се събираше младежта, бягаща от училище или изживяваща ваканционен период. Там се свиреше и пееше групарска музика в съпровод на китара, шляпаха се карти, пушеха се цигари, пиеше се направо от шишето коняк „Екстра“, ставаха свалки.
Мотаех се понякога с приятели по тия пейки, но тоя път бях сам, вероятно за да си ближа раните от раздялата с Веска. Мацката, май с година по-голяма, си беше оцветила рошавата глава в червеникаво, а поличката ѝ бе небивало подкъсена, което показваше, че не посещава често училищните занятия или изобщо ги е зарязала. „Имаш ли цигари?“, попита ме, аз имах само „Слънце“ без филтър, тя снизходително взе една, изчака недосетливеца да ѝ запали, изплю полепналия по езика ѝ тютюн и изтърси: „Къдрав си, но си готин“. Аз замълчах и също запалих, за да прикрия липсата ми на подготовка за подобни случаи. Тя продължи да ме оглежда, след това безцеремонно ми заяви: „Няма ли да ме заведеш на кино?“.
Имах в джоба си само четиресет стотинки, пожертвах ги за два билета и двамата се озовахме на пустия балкон в кино „Солун“. Черно-белият екран примигваше дяволито, момичето се кискаше в тъмнината, възклицаваше, когато Фанфан, хубавец и факир на шпагата, си играеше на стражари и апаши с кралските войници, докато в един момент какичката взе ръката ми и я прекара през раменете си, нагласи си я удобно и я приюти в дясната си длан. Оставих се на нейната опитност в тия неща, не смеех много да мърдам, тя се забавляваше с пръстите ми и сякаш ги насочваше към малките издатини под раменете си.
Обладан от взаимно изключващи се усещания, не знаех как ще свърши всичко. Но знам как свърши.
Някои тарикати издебваха разсеяността на лелките разпоредителки и се вмъкваха без билети по време на прожекцията. Тоя път ситуацията бе по-комплицирана. На балкона в индийска нишка се изтъпаниха трима юнаци от така наречените „мадарци“ – известна махленска банда, събираща се в градинката пред банята „Мадара“. На светлината, излъчвана от чара на Джина Лолобриджида, разпознах единия – легендарен хулиган с прякор Зъбчето. Макар кльощав и въздребен, с физиономия на ранния Влади Въргала той го раздаваше тартор и всички му имаха страха.
„Тука става Задушница“, изръмжа Зъбчето, докато се наместваше на скърцащия стол точно зад гърбовете ни. Другите двама се изхилиха и седалките под тях изпищяха. Моята дама свали ръката ми от рамото си и припряно си оправи блузката. Зъбчето я стисна на същото място, където я бях прегръщал аз. „Тръгвай!“, прошепна ѝ, но тя не помръдна. Зъбчето удвои стискането, момичето тихо извика. Обърнах се и кротко му казах да ни остави да си гледаме филма.
Беше пристъп на смелост от моя страна.
След около десетина дни, когато с Веска стоплихме отношенията си (временно), предложих да я заведа на кино. В „Солун“ още ли дават „Фанфан Лалето“, заинтересува се тя и аз излъгах, че да, въпреки че не ми се стъпваше в онова кино, пред чийто вход ми разбиха устата. Два предни горни зъба още ми се клатеха от удара с глава, нанесен от Зъбчето с професионализма на актьор от днешните гангстерски трилъри. Толкова бързо се случи случката, че какичката, която допреди минути бях гушкал, нямаше време да гъкне. Докато се държах за кървясалата челюст, Зъбчето криво се усмихна и рече: „Мимето може да е курве, копеле, но си е нашето курве. Никой не може да го пипа без раз- решение“. После ме потупа по рамото, дръпна Мимето (чието име чувах за първи път) и я поведе по смрачаващата се улица, ескортиран от подопечните си.
Истината е, че основна причина за подновеното внимание на Веска към мен беше посинените ми горна и долна устна, първоначално червени. Моята шекспи- ровски непостоянна любима си бе втълпила, че разкър- тен от ярост заради раздялата с нея, съм се самонара- нил. „Обещай, че повече няма да го правиш“, помоли ме мило тя. Обещах. След като Зъбчето ми бе играл курвачката с копоите си – трима срещу един, – не се чувствах длъжен да призная провала си. Не че щеше да е различно, ако беше ми се изрепчил сам.
– Амчо, майко – увещаваше ме добрата ми баба на старини. – Нали ако в кино „Солун“ дадат „Във възрастта на любовта“, ще ми вземеш билет. Много искам пак да го гледам.
– Добре, бабо. – Знаех, че Рашел, както обикновено, искаше да си поплаче.
Случи се тоя бележит филм да го прожектират, когато моята по-добра половина бе бременна с първородния ми син. Прехвърлих на нея отговорността по вземането на билета и завеждането на баба Рашел до кино „Солун“. Справи се. После баба спря да излиза от къщи, лежеше си на дивана и се смаляваше. Дотолкова се смали, че накрая остана само в моите мисли.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0596-8
Купи
Цена
15.13 лв.
(17.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0595-1
Купи
Цена
10.00 лв.
(17.00 лв.)

* 7 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-7лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени