Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Тъмни алеи
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0613-2
Цена
20.00 лв.
предстояща

Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Твърди корици
Размери
13/20
Страници
336
Дата на издаване
21 април 2020
Превод
Елка Георгиева, Лиляна Герова, Татяна Горчивкина, Румяна Евтимова, Лиляна Минкова, Борис Мисирков, Фьодор Неманов
Корица
Стефан Касъров

Тъмни алеи

Сборникът „Тъмни алеи“, създаван с особена страст в продължение на осем години и издаден в Париж през 1946-а, е кулминацията в творческото дело на Бунин. Сам писателят го определя като най-стойностното свое произведение, а изследователите – като безспорен шедьовър в руската и световната литература.

„Тъмни алеи“ е книга за любовта. За любовта в многообразните й тайнствени проявления – красива, загадъчна, обречена, еротична, болезнено съхранена в паметта, но единствено като мигновение, придаващо смисъл на съществуването. Разказани с фин психологизъм и изтънченост на стила, проникнати от елегантна чувственост, историите в сборника са варианти на мистериозния диалог между Тялото и Душата, деликатно изследване на границите в изобразяването на страстта.

„Тъмни алеи“ е и книга за Русия. За онази неповторима буниновска Русия, опазена в спомена и в красотата на езика, но безмилостно разрушена в повратите на историята.

За първи път сборникът „Тъмни алеи“ се издава на български език в своята цялост.

За автора

Иван Бунин (1870–1953) е световноизвестен поет и белетрист, почетен академик на Петербургската академия на науките в секцията за изящна словесност (1909), първият руски писател, носител на Нобеловата награда за литература (1933).

След Октомврийската революция (1917) Бунин емигрира във Франция, където се включва в интелектуалния и обществения живот на руската емиграция. През този период издава повестта „Любовта на Митя“, разказа „Слънчев удар“, романа „Животът на Арсениев“, сборника с разкази „Тъмни алеи“ – произведения, които го нареждат сред най-големите прозаици на XX век.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Иван Бунин - „Тъмни алеи“
 
ТЪМНИ АЛЕИ

В студената есенна киша на един от оживените тулски пътища, залян от дъждовете и прорязан от безброй черни коловози, към дългата дървена постройка, в едното крило на която се помещаваше пощенската станция, а другото се държеше от една ханджийка – там човек можеше да си почине или да пренощува, да се наобядва или да си поръча само един самовар, – се приближи оплескан с кал тарантас с полувдигнат гюрук, тройка найобикновени коне, чиито опашки бяха вързани, за да не се цапат. На капрата на тарантаса седеше як селянин с много пристегнат в кръста ямурлук, сериозен и мургав, с рядка жълтеникава брада, приличащ на старовремски разбойник, а в тарантаса – строен стар военен с висока фуражка и николаевски сив шинел с боброва права яка, още черновежд, но с бели мустаци, които се съединяваха със също такива бакенбарди; брадата му беше избръсната и цялата му външност имаше онази прилика с Александър Втори, която беше толкова разпространена сред военните през неговото царуване; погледът му също беше подпитващ, строг и същевременно уморен.
Когато конете спряха, той изхвърли от файтона крак във военен ботуш с гладък кончов и придържайки с ръце във велурени ръкавици пешовете на шинела си, изтича по стъпалата на сградата.
– Наляво, ваше превъзходителство – грубо се провикна от капрата селянинът и той, като се понаведе на прага заради високия си ръст, влезе в антренцето, после в стаята отляво. В стаята беше топло, сухо и чисто: нова златиста икона в левия ъгъл, под нея постлана с чисто домашно платно маса, чисто измити пейки около масата; зиданата готварска печка, която заемаше отсрещния десен ъгъл, прясно измазана се белееше като нова; по-насам имаше нещо като миндер, постлан с бозави чулове, а облегалката му се опираше в късата страна на печката; от фурничката сладко миришеше на чорба – на разварено зеле, говеждо месо и дафинов лист. Пътникът захвърли шинела си на пейката и се оказа още по-строен само по мундир и ботуши, после свали ръкавиците и фуражката и с уморен вид прокара ръка по главата си – побелялата му коса, сресана на слепоочията напред, към крайчетата на очите, се чупеше леко, красивото му издължено лице с тъмни очи беше запазило тук-там ситни белези от сипаница.
В стаята нямаше жива душа и той, открехвайки вратата за антренцето, викна сърдито:
– Ей, няма ли хора тук!
Веднага след това в стаята влезе една тъмнокоса, също черновежда и също още красива не за годините си жена, приличаща на възрастна циганка, с тъмен мъх по горната устна и покрай бузите, чевръста, но пълна, с големи гърди под червената блузка, с триъгълен като на гъска корем под черната вълнена пола.
– Добре дошли, ваше превъзходителство – каза тя. – Хапва ли ви се, или самовара да ви сложа?
Пътникът хвърли един поглед на заоблените ѝ рамене и на леките ѝ крака с червени износени татарски терлици и ѝ отвърна малко троснато:
– Самовара. Ти стопанка ли си тук, или слугуваш?
– Стопанка съм, ваше превъзходителство.
– Сама, значи, въртиш хана?
– Тъй вярно. Сама.
– Ама защо тъй? Да не би да си вдовица, че сама го въртиш?
– Не съм вдовица, ваше превъзходителство, ала все някак трябва да си изкарвам хляба. Пък и обичам да шетам.
– Тъй, тъй. Това е добре. Я колко е чистичко, приятно тук.
Жената през цялото време го гледаше изпитателно, с малко присвити очи.
– И чистотата обичам – отговори тя. – Все пак край господари съм израсла, как да ще, знам да се нося прилично, Николай Алексеевич.
Той бързо се изправи, отвори очи и се изчерви.
– Надежда! Ти ли си? – каза той бързо.
– Аз съм, Николай Алексеевич – отговори му тя.
– Боже мой, боже мой! – каза той, докато сядаше на пейката и я гледаше право в очите. – Да не повярва човек! От колко години не сме се виждали? Трийсет и пет станаха ли?
– От трийсет, Николай Алексеевич. Сега съм на четиресет и осем, а вие май наближавате шейсетте?
– Горе-долу... Боже мой, колко странно!
– Кое му е странното, ваша милост?
– Всичко, всичко... Как не разбираш!
Умората и разсеяността му се изпариха, той стана и се заразхожда решително из стаята, загледан в пода. После спря и изчервявайки се през побелелите си коси, заговори:
– Оттогава нищо не знам за теб. Как попадна тук? Защо не остана при господарите си?
– Мен господарите малко подир вас ме освободиха.
– А после къде живя?
– Тя е дълга и широка, ваша милост.
– И не си се омъжвала, викаш?
– Не, не съм.
– Защо? Толкова беше хубава!
– Не можах да го сторя.
– Как тъй не си можала? Какво искаш да кажеш?
– Не се ли сещате? Я си спомнете колко ви обичах.
Той се изчерви до сълзи, намръщи се и пак закрачи.
– Всичко минава и заминава, скъпа – замънка той. – Любовта, младостта – всичко, всичко. Как беше казано в книгата на Йов? „Като за изтекла вода ще си спомняш.“
– Зависи на кого какво му е дал Господ, Николай Алексеевич. На всички ни младостта минава, а любовта е друга работа.
Той вдигна глава, спря се и се усмихна болезнено.
– Невъзможно е да си ме обичала цял живот!
– Излиза, че съм могла. Годинките си вървяха, а аз само с туй живеех. Знаех, че вие отдавна не сте същият, че за вас все едно, че нищо не е било, ама – нà. Късно е вече да ви коря, ала признайте си, че много безсърдечно ме зарязахте – колко пъти ми е идвало да посегна на живота си само заради обидата, да не говорим за другото. А имаше време, Николай Алексеевич, когато аз ви виках Николенка, а вие мен помните ли как? И все ми декламирахте стихотворения за разни „тъмни алеи“ – добави тя със злобна усмивка.
– Ах, колко хубава беше ти! – каза той и поклати глава. – Колко буйна, колко прекрасна! Каква снага, какви очи! Помниш ли как се зазяпваха всички по теб?
– Помня, ваша милост. И вие бяхте голям хубавец. Затуй на вас дадох хубостта си, огъня си. Забравя ли се такова нещо?!
– А! Всичко минава и заминава. Всичко се забравя.
– Всичко минава, ала не всичко се забравя.
– Махни се – каза той, обърна ѝ гръб и отиде до прозореца. – Махни се, моля ти се. След това извади носната си кърпичка, притисна я до очите си и каза забързано:
– Дано Бог ми прости. А ти, виждам, си ми простила.
Тя вече беше стигнала до вратата, но се поспря.
– Не, Николай Алексеевич, не съм ви простила. Щом става дума за нашите чувства, ще ви кажа правичката: никога не можах да ви простя. Както тогава за мен нямаше по-мило и драго от вас, тъй и сетне. Затуй не мога да ви простя. Ама защо ли си припомням? Тя тая е умряла работа.
– Да, да, няма смисъл, кажи да впрягат конете – отговори ѝ той и се отдели от прозореца вече със строго лице. – Едно мога да ти кажа: никога не съм бил щастлив, през целия си живот, да не се заблуждаваш. Извини ме, ако засегна самолюбието ти, но ще бъда откровен – аз обичах жена си до полуда. А тя ми изневери, заряза ме още по-оскърбително, отколкото аз теб. Обожавах сина си – докато растеше, какви ли надежди не възлагах на него! А излезе негодник, прахосник, безсрамник, няма сърце, няма чест, няма капка съвест... Впрочем и това е най-обикновена, банална история. Остани си със здраве, мила. Мисля, че и аз загубих в твое лице най-скъпото, което съм имал в живота си.
Тя се доближи и му целуна ръка, той целуна нейната.
– Кажи да впрягат...
Когато потеглиха, той си мислеше намръщен: „Да, колко прелестна беше! Вълшебно прекрасна!“. Засрамено си спомняше своите последни думи и това, че беше ѝ целунал ръка, и веднага се засрамваше от срама си. „Не е ли вярно, че тя ми даде най-прекрасните мигове в моя живот?“ По залез от облаците надникна бледо слънце. Кочияшът караше конете в тръс, час по час сменяше черните коловози, избирайки не толкова калните, и също си мислеше за нещо. Най-сетне каза със сериозна грубост:
– А тя, ваше превъзходителство, стоя на прозореца чак докато потеглим. Май отдавна я познавате?
– Отдавна, Клим.
– Умна жена е тя! И разправят, че от ден на ден по-богата ставала. Давала пари под лихва.
– Това нищо не значи.
– Как да не значи! На всекиму се иска да си оправи живота! Щом честно ги дава, няма нищо лошо. И казват, че била справедлива. Ама строга! Не се ли издължиш навреме, никой не ти е крив.
– Да, да, никой не ти е крив... Я шибни конете да не би да закъснеем за влака...
Ниското слънце светеше жълто на пустите ниви, конете шляпаха равномерно по локвите. Сключил вежди, той гледаше как лъскат подковите и си мислеше:
„Да, никой не ти е крив. Да, разбира се, че най-добрите мигове. И не най-добрите, а наистина приказни! „Храст, цял отрупан с ален цвят, е плъзнал в тъмните алеи...“ Но, боже мой, какво щеше да стане по-нататък? Ако не бях я зарязал? Глупости! Същата тази Надежда – не съдържателка на хан, а моя жена, стопанка на петербургския ми дом, майка на децата ми!“.
И затваряйки очи, поклати глава.

20 октомври 1938 г.

Иван Бунин - „Тъмни алеи“
 
ТЪМНИ АЛЕИ

В студената есенна киша на един от оживените тулски пътища, залян от дъждовете и прорязан от безброй черни коловози, към дългата дървена постройка, в едното крило на която се помещаваше пощенската станция, а другото се държеше от една ханджийка – там човек можеше да си почине или да пренощува, да се наобядва или да си поръча само един самовар, – се приближи оплескан с кал тарантас с полувдигнат гюрук, тройка найобикновени коне, чиито опашки бяха вързани, за да не се цапат. На капрата на тарантаса седеше як селянин с много пристегнат в кръста ямурлук, сериозен и мургав, с рядка жълтеникава брада, приличащ на старовремски разбойник, а в тарантаса – строен стар военен с висока фуражка и николаевски сив шинел с боброва права яка, още черновежд, но с бели мустаци, които се съединяваха със също такива бакенбарди; брадата му беше избръсната и цялата му външност имаше онази прилика с Александър Втори, която беше толкова разпространена сред военните през неговото царуване; погледът му също беше подпитващ, строг и същевременно уморен.
Когато конете спряха, той изхвърли от файтона крак във военен ботуш с гладък кончов и придържайки с ръце във велурени ръкавици пешовете на шинела си, изтича по стъпалата на сградата.
– Наляво, ваше превъзходителство – грубо се провикна от капрата селянинът и той, като се понаведе на прага заради високия си ръст, влезе в антренцето, после в стаята отляво. В стаята беше топло, сухо и чисто: нова златиста икона в левия ъгъл, под нея постлана с чисто домашно платно маса, чисто измити пейки около масата; зиданата готварска печка, която заемаше отсрещния десен ъгъл, прясно измазана се белееше като нова; по-насам имаше нещо като миндер, постлан с бозави чулове, а облегалката му се опираше в късата страна на печката; от фурничката сладко миришеше на чорба – на разварено зеле, говеждо месо и дафинов лист. Пътникът захвърли шинела си на пейката и се оказа още по-строен само по мундир и ботуши, после свали ръкавиците и фуражката и с уморен вид прокара ръка по главата си – побелялата му коса, сресана на слепоочията напред, към крайчетата на очите, се чупеше леко, красивото му издължено лице с тъмни очи беше запазило тук-там ситни белези от сипаница.
В стаята нямаше жива душа и той, открехвайки вратата за антренцето, викна сърдито:
– Ей, няма ли хора тук!
Веднага след това в стаята влезе една тъмнокоса, също черновежда и също още красива не за годините си жена, приличаща на възрастна циганка, с тъмен мъх по горната устна и покрай бузите, чевръста, но пълна, с големи гърди под червената блузка, с триъгълен като на гъска корем под черната вълнена пола.
– Добре дошли, ваше превъзходителство – каза тя. – Хапва ли ви се, или самовара да ви сложа?
Пътникът хвърли един поглед на заоблените ѝ рамене и на леките ѝ крака с червени износени татарски терлици и ѝ отвърна малко троснато:
– Самовара. Ти стопанка ли си тук, или слугуваш?
– Стопанка съм, ваше превъзходителство.
– Сама, значи, въртиш хана?
– Тъй вярно. Сама.
– Ама защо тъй? Да не би да си вдовица, че сама го въртиш?
– Не съм вдовица, ваше превъзходителство, ала все някак трябва да си изкарвам хляба. Пък и обичам да шетам.
– Тъй, тъй. Това е добре. Я колко е чистичко, приятно тук.
Жената през цялото време го гледаше изпитателно, с малко присвити очи.
– И чистотата обичам – отговори тя. – Все пак край господари съм израсла, как да ще, знам да се нося прилично, Николай Алексеевич.
Той бързо се изправи, отвори очи и се изчерви.
– Надежда! Ти ли си? – каза той бързо.
– Аз съм, Николай Алексеевич – отговори му тя.
– Боже мой, боже мой! – каза той, докато сядаше на пейката и я гледаше право в очите. – Да не повярва човек! От колко години не сме се виждали? Трийсет и пет станаха ли?
– От трийсет, Николай Алексеевич. Сега съм на четиресет и осем, а вие май наближавате шейсетте?
– Горе-долу... Боже мой, колко странно!
– Кое му е странното, ваша милост?
– Всичко, всичко... Как не разбираш!
Умората и разсеяността му се изпариха, той стана и се заразхожда решително из стаята, загледан в пода. После спря и изчервявайки се през побелелите си коси, заговори:
– Оттогава нищо не знам за теб. Как попадна тук? Защо не остана при господарите си?
– Мен господарите малко подир вас ме освободиха.
– А после къде живя?
– Тя е дълга и широка, ваша милост.
– И не си се омъжвала, викаш?
– Не, не съм.
– Защо? Толкова беше хубава!
– Не можах да го сторя.
– Как тъй не си можала? Какво искаш да кажеш?
– Не се ли сещате? Я си спомнете колко ви обичах.
Той се изчерви до сълзи, намръщи се и пак закрачи.
– Всичко минава и заминава, скъпа – замънка той. – Любовта, младостта – всичко, всичко. Как беше казано в книгата на Йов? „Като за изтекла вода ще си спомняш.“
– Зависи на кого какво му е дал Господ, Николай Алексеевич. На всички ни младостта минава, а любовта е друга работа.
Той вдигна глава, спря се и се усмихна болезнено.
– Невъзможно е да си ме обичала цял живот!
– Излиза, че съм могла. Годинките си вървяха, а аз само с туй живеех. Знаех, че вие отдавна не сте същият, че за вас все едно, че нищо не е било, ама – нà. Късно е вече да ви коря, ала признайте си, че много безсърдечно ме зарязахте – колко пъти ми е идвало да посегна на живота си само заради обидата, да не говорим за другото. А имаше време, Николай Алексеевич, когато аз ви виках Николенка, а вие мен помните ли как? И все ми декламирахте стихотворения за разни „тъмни алеи“ – добави тя със злобна усмивка.
– Ах, колко хубава беше ти! – каза той и поклати глава. – Колко буйна, колко прекрасна! Каква снага, какви очи! Помниш ли как се зазяпваха всички по теб?
– Помня, ваша милост. И вие бяхте голям хубавец. Затуй на вас дадох хубостта си, огъня си. Забравя ли се такова нещо?!
– А! Всичко минава и заминава. Всичко се забравя.
– Всичко минава, ала не всичко се забравя.
– Махни се – каза той, обърна ѝ гръб и отиде до прозореца. – Махни се, моля ти се. След това извади носната си кърпичка, притисна я до очите си и каза забързано:
– Дано Бог ми прости. А ти, виждам, си ми простила.
Тя вече беше стигнала до вратата, но се поспря.
– Не, Николай Алексеевич, не съм ви простила. Щом става дума за нашите чувства, ще ви кажа правичката: никога не можах да ви простя. Както тогава за мен нямаше по-мило и драго от вас, тъй и сетне. Затуй не мога да ви простя. Ама защо ли си припомням? Тя тая е умряла работа.
– Да, да, няма смисъл, кажи да впрягат конете – отговори ѝ той и се отдели от прозореца вече със строго лице. – Едно мога да ти кажа: никога не съм бил щастлив, през целия си живот, да не се заблуждаваш. Извини ме, ако засегна самолюбието ти, но ще бъда откровен – аз обичах жена си до полуда. А тя ми изневери, заряза ме още по-оскърбително, отколкото аз теб. Обожавах сина си – докато растеше, какви ли надежди не възлагах на него! А излезе негодник, прахосник, безсрамник, няма сърце, няма чест, няма капка съвест... Впрочем и това е най-обикновена, банална история. Остани си със здраве, мила. Мисля, че и аз загубих в твое лице най-скъпото, което съм имал в живота си.
Тя се доближи и му целуна ръка, той целуна нейната.
– Кажи да впрягат...
Когато потеглиха, той си мислеше намръщен: „Да, колко прелестна беше! Вълшебно прекрасна!“. Засрамено си спомняше своите последни думи и това, че беше ѝ целунал ръка, и веднага се засрамваше от срама си. „Не е ли вярно, че тя ми даде най-прекрасните мигове в моя живот?“ По залез от облаците надникна бледо слънце. Кочияшът караше конете в тръс, час по час сменяше черните коловози, избирайки не толкова калните, и също си мислеше за нещо. Най-сетне каза със сериозна грубост:
– А тя, ваше превъзходителство, стоя на прозореца чак докато потеглим. Май отдавна я познавате?
– Отдавна, Клим.
– Умна жена е тя! И разправят, че от ден на ден по-богата ставала. Давала пари под лихва.
– Това нищо не значи.
– Как да не значи! На всекиму се иска да си оправи живота! Щом честно ги дава, няма нищо лошо. И казват, че била справедлива. Ама строга! Не се ли издължиш навреме, никой не ти е крив.
– Да, да, никой не ти е крив... Я шибни конете да не би да закъснеем за влака...
Ниското слънце светеше жълто на пустите ниви, конете шляпаха равномерно по локвите. Сключил вежди, той гледаше как лъскат подковите и си мислеше:
„Да, никой не ти е крив. Да, разбира се, че най-добрите мигове. И не най-добрите, а наистина приказни! „Храст, цял отрупан с ален цвят, е плъзнал в тъмните алеи...“ Но, боже мой, какво щеше да стане по-нататък? Ако не бях я зарязал? Глупости! Същата тази Надежда – не съдържателка на хан, а моя жена, стопанка на петербургския ми дом, майка на децата ми!“.
И затваряйки очи, поклати глава.

20 октомври 1938 г.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0613-2
предстояща
Цена
20.00 лв.

Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2020 © Всички права запазени