Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Вторият пол
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0593-7
Цена
26.00 лв.
(40.00 лв.)
Купи

* 35% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-35%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (8)
Мнения (10)
Публикувай мнение
Печат
Твърди корици
Размери
145/213
Страници
936
Дата на издаване
06 март 2020
Превод
Евгения Грекова
Корица
Стефан Касъров

Вторият пол

„Вторият пол“ е изключително обстойно и съдържателно изследване на участта на жената от най-далечни времена до модерната епоха. Есе, философски труд, историческо четиво, книгата разглежда женската съдба от гледна точка на биологията, на психоанализата, на историческия материализъм и на екзистенциализма, проследява историята и митовете около „женския въпрос“, включително през погледа на писатели като Лорънс, Брьотон и Стендал, преди да премине към формирането на женската родова идентичност. „Човек не се ражда жена, човек става жена“ – прочутата формула, дала началото на джендър изследванията в социалните науки, е блестящо защитена чрез анализ на обстоятелствата в живота на жената от детството, през зрелостта, до старостта, анализ, който доказва същността й на социален конструкт, а не единствено на биологически обусловено същество. След излизането си през 1949 г. книгата предизвиква огромен скандал, нападат я отдясно, защото оспорва традиционната женска роля, и отляво, защото се обявява за контрол над раждаемостта и право на аборт. Симон дьо Бовоар става обект не само на критики, но и на вулгарни обиди. Трябвало е да минат десетилетия, преди „Вторият пол“ да се утвърди като фундаментален труд на феминистката философия, и до днес запазил своята актуалност.

За автора

Френската писателка Симон дьо Бовоар е написала шест романа, повече от дузина книги с есета, както и философски трудове с определен принос в областта на екзистенциализма. Родена през 1908 г. в т.нар. „добро семейство от средната буржоазия, тя от дете се отличава с блестящия си ум. Проявява го в училище, където оценките й са неизменно най-високи, след което завършва последователно различни степени по математика, литература, философия, етика и психология. Класира се втора на конкурса за доцент по философия, но макар да се представя най-добре – журито преценява, че една жена не бива да е първа! На следващата година Сартр заема първото място на същия конкурс.

Във Философския факултет в Париж Бовоар се запознава с Жан-Пол Сартр, с когото поддържа почти митична връзка чак до смъртта му. Сартр е нейната „необходима любов за разлика от „случайните любови, които и двамата изживяват.

След завършването си Симон дьо Бовоар работи като преподавател по философия първо в Марсилия, после в Руан, където поддържа любовна връзка със студентката Олга Козакиевич, както и с един студент на Сартр, „малкия Бост, бъдещ съпруг на Олга, която междувременно става любовница на Сартр. Тази група от приятели, наречена „малкото семейство, води кога спокоен, кога бурен живот до смъртта на участниците в нея. Отношенията с Олга са описани в „Гостенката (1943).

Малко преди Втората световна война Сартр и Бовоар се преместват в Париж. Тук Бовоар преподава в гимназия, от която е уволнена заради връзката си с една ученичка. По същото време написва първия си роман „Първенството на духовното и го предлага на „Галимар, после на „Грасе. И двете издателства отказват да го публикуват. Романът бива издаден през 1976 година. След втора връзка с малолетна й забраняват да преподава. Правата й са възстановени след Освобождението.

Междувременно със Сартр, Ремон Арон, Борис Виан и други леви интелектуалци основава списанието „Тан модерн, в което изразява позициите си в защита на комунизма, атеизма и екзистенциализма, като не спира да пише романи и есета. Пътува много – САЩ, Китай, Русия, Куба; запознава се с Фидел Кастро, Че Гевара, Мао Дзъдун. В САЩ изживява страстна любов с американския писател Нелсън Олгрен, на когото впоследствие изпраща повече от 300 писма. Олгрен не приема нежеланието й да напусне Сартр и това довежда до скъсване. Тази нейна връзка е описана в „Мандарините.

През 1949 г. Бовоар издава „Вторият пол – фундаментален философски труд, в който разглежда положението на жената от гледна точка на основните философски течения и с който получава първото голямо признание. Книгата скандализира привържениците на статуквото, а Ватиканът я включва в черния си списък.

Освен с политическите си позиции, писателката става известна и с последователния си феминизъм. Бори се против мъченията, на които са подлагани алжирските жени по време на Алжирската война, обявява се в полза на аборта, по това време подсъден, и против брака, който смята за буржоазна институция не по-малко отвратителна от проституцията, тъй като легитимира мъжкото господство.

През 1954 г. излиза романът „Мандарините, удостоен с наградата „Гонкур. Този роман за политика и любов, едновременно портрет на следвоенното време и на френските леви интелектуалци, с право е смятан за шедьовъра за писателката и й носи световна слава.

През шейсетте години Бовоар се свързва със студентката по философия Силви Льо Бон, която става нейна осиновена дъщеря и наследница, а след смъртта на Сартр писателката живее с режисьора документалист Клод Ланзман.

Симон дьо Бовоар умира през 1986 година. След грандиозната церемония, на която присъстват личности от цял свят, е погребана до Сартр.

През 2008 г. в нейна чест е учредена наградата „Симон дьо Бовоар за свободата на жените.

 

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Симон дьо Бовоар - „Вторият пол“
 
Този свят винаги е принадлежал на мъжете – нито една от изтъкваните причини, които обясняват този факт, не ни се стори задоволителна. Преразглеждайки в светлината на екзистенциалистката философия данните от праисторията и от етнографията, ще успеем да разберем как се е създала йерархията на половете. Вече установихме, че когато две човешки категории се окажат заедно, всяка от тях се стреми да наложи на другата своето върховенство; ако и двете са в състояние да поддържат този стремеж, между тях се създава или враждебно, или приятелско, винаги напрегнато отношение на взаимност – ако една от двете е привилегирована, тя взема връх над другата и се стреми да я държи в подчинение. Разбираме, че мъжът се е стремял да господства над жената, но коя привилегия му е дала възможност да осъществи този стремеж?
Сведенията, които етнографите ни предоставят за първобитните форми на човешкото общество, са извънредно противоречиви, особено когато етнографите са по-добре информирани и по-малко систематични. Крайно трудно е да добием представа за положението на жената в периода, предшестващ епохата на земеделието. Дори не знаем дали при условия на живот, толкова различни от днешните, мускулатурата на жената, нейният дихателен апарат не са били също толкова развити, колкото и у мъжа. Тя е изпълнявала тежка работа, носела е тежки товари; макар че последният факт е двусмислен: може би тази функция ѝ е била определена, за да може при преходите мъжът да е със свободни ръце, за да се брани срещу евентуалните нападатели – животни или хора; ако е така, то задачата му е била по-опасна и е изисквала по-голяма сила. И все пак изглежда, че в много случаи жените са били достатъчно здрави и устойчиви, за да вземат участие във военни експедиции. Както споменава Херодот, както личи и от традициите на амазонките в Дахомей, а и според много други древни и съвременни свидетелства, случвало се е жените да вземат участие в кървави войни или вендети; те проявявали в тях също толкова смелост и жестокост, колкото и мъжете – споменават се жени, които разкъсвали със зъби черния дроб на враговете си. Въпреки всичко вероятно тогава, както и днес, мъжете са имали привилегията на физическата сила; в ерата на боздугана и на дивите зверове, в ерата, когато съпротивата на природата е в своя апогей, а сечивата – най-елементарни, това надмощие вероятно придобива изключително значение. Във всеки случай, колкото и да са били силни жените тогава, в борбата срещу враждебния свят робията на възпроизводството ги е поставяла в ужасно неизгодно положение – разказва се, че амазонките отрязвали гърдите си, което значи, че поне през периода на военния живот жените са се отказвали от майчинството. Колкото до обикновените жени, бременността, раждането, менструацията намалявали способностите им за труд и ги осъждали на дълги периоди на безсилие. За да се защитават от враговете, за да осигуряват своята прехрана и тази на потомството си, те имали нужда от закрилата на воините и от продуктите от лова, от риболова, на които са се посвещавали мъжете; тъй като очевидно не е съществувал никакъв контрол върху ражданията, тъй като природата не осигурява на жената периоди на стерилитет, както на останалите млекопитаещи самки, повтарящите се цикли на майчинство вероятно са поглъщали по-голямата част от силите и времето им. Жените не са били способни да осигуряват живота на децата, които са се появявали на бял свят. Това е първият факт, обременен с последствия: началото на човешкия род било трудно; народите – събирачи, ловци и рибари, едва изтръгвали от земята оскъдни богатства, и то с цената на големи усилия; раждали се прекалено много деца в сравнение с ресурсите на общността; безсмислената плодовитост на жената ѝ пречела да участва активно в увеличаването на тези ресурси, като в същото време създавала безкрайно много нови нужди. Тя била необходима за продължаването на рода, но го продължавала прекалено изобилно, а мъжът осигурявал равновесието между възпроизводството и производството. И така, в сравнение с мъжа създател жената няма дори привилегията да поддържа живота; тя не играе ролята на яйчника спрямо сперматозоида, на матката спрямо фалоса; тя само поема една част от усилията на човешкия вид да продължава съществуването си, а тези усилия водят до конкретен резултат благодарение на мъжа.
Но тъй като равновесието „производство – възпроизводство“ винаги успява да се установи – дори и с цената на детеубийства, жертви, войни, – и мъжете, и жените са еднакво необходими от гледна точка на колективното оцеляване; бихме могли дори да предположим, че през някои етапи с изобилна храна ролята на закрилник, на отговарящ за прехраната подчинява мъжа на жената майка; сред животинските видове има самки, които в резултат на майчинството придобиват пълна независимост; защо жената не е успяла да си изгради пиедестал от тази ситуация? Дори в периодите, през които човечеството най-много е изисквало да се раждат деца, тъй като нуждата от работна ръка е вземала връх над нуждата от суровини за преработка, дори в епохите, когато майчинството е било най-уважавано, то не е давало възможност на жените да завоюват първото място. Причината за това е, че човечеството не е обикновен естествен вид, то не се стреми само да се съхрани в качеството си на вид; неговият проект не е стагнацията – то се стреми да надхвърли себе си.
Първобитните орди не се интересуват от своето потомство. Тъй като не са привързани към дадена територия, тъй като не притежават нищо, тъй като не се въплъщават в нищо трайно, те не могат да си изградят конкретна представа за приемственост; те не се стремят да надживеят себе си и не се разпознават в своето потомство; не се страхуват от смъртта и не искат непременно да имат наследници; децата за тях са бреме, а не богатство. Доказателство за това е фактът, че при номадите детеубийствата винаги са били многобройни; а големият брой неубити новородени умират поради лоша хигиена сред всеобщо равнодушие. Така че раждащата жена не познава гордостта на съзиданието; тя се чувства пасивна играчка в ръцете на тайнствени сили, а болезненото раждане за нея е безполезна и дори досадна злополука. По-късно детето получава по-голяма стойност. Но във всеки случай раждането, кърменето не са дейности – те са естествени функции; в тях не е ангажиран никакъв проект; затова жената не намира в тях мотив за гордо утвърждаване на своето съществуване; тя понася пасивно биологичната си съдба. Домакинските задължения, на които е обречена, тъй като само те са съвместими с отговорностите на майчинството, я затварят в повторението и в иманентността; те се повтарят всеки ден под еднаква форма, която продължава да съществува почти без промяна през всеки следващ век; от тях не произлиза нищо ново. Случаят с мъжа е съвсем различен; той изхранва общността не като пчелите работнички чрез обикновен жизнен процес, а чрез действия, които надхвърлят неговата животинска участ. Още от началото на всички времена Homo faber е изобретател – дори тоягата, кривакът, с които въоръжава ръката си, за да брули плодовете, за да убива животните, са оръдия, с които засилва своята власт над света; той не само пренася до семейното огнище рибата, уловена в морето – той най-напред завоюва водната шир, като издълбава пироги. За да си присвои богатствата на света, той си присвоява самия свят. При това действие той поставя на изпитание своята власт; поставя си цели и проправя пътища към тях – реализира се като съществуващ. За да поддържа, той създава; излиза извън настоящето и поставя началото на бъдещето. Ето защо риболовните и ловните походи имат свещен характер и когато са успешни, се отбелязват с празници и тържества; в тях човекът разпознава своята човешка природа. Той демонстрира тази гордост и днес – когато построи язовир, небостъргач, атомен реактор. Той не само се стреми да съхрани дадения свят, а премахва неговите граници, поставя основите на новото бъдеще.
Дейността му има и друго измерение, което му предоставя върховно достойнство – тя често е опасна. Ако кръвта беше само храна, тя нямаше да има по-голяма стойност от млякото; но ловецът не е касапин – в борбата срещу дивите животни той понася рискове. За да увеличи властта на ордата, на племето, към което принадлежи, воинът поставя на карта собствения си живот. И с това той блестящо доказва, че за човека най-висша стойност има не животът, а служенето на цели, по-важни от самия него. Най-голямото проклятие, тегнещо над жената, е, че тя е изключена от бойните експедиции. Човек се издига над животното не като дава живот, а като рискува живота си. Затова човечеството предоставя върховенството не на пола, който създава, а на пола, който убива.
Тук се крие ключът към цялата тайна. На равнището на биологията видът се поддържа единствено като се пресъздава; но това пресъздаване не е нищо повече от повторение на същия Живот под различни форми. Като надхвърля Живота чрез Съществуването, човек осигурява повторението на Живота – посредством това надхвърляне той създава ценности, отричащи всякаква ценност на чистото повторение. При животното безпричинността, разнообразието на дейностите на мъжкия остават безплодни, тъй като в него няма никакъв проект; когато не служи на вида, онова, което той прави, е нищо; докато при човека, служейки на вида, мъжът моделира облика на света, създава нови сечива, изобретява, изковава бъдещето. Определяйки се като върховна власт, той се ползва със съучастничеството на жената – тъй като и тя е съществуваща, тя също е обитавана от трансцендентността и нейният проект не е повторението, а надхвърлянето му към различно бъдеще. В сърцевината на своето същество тя открива потвърждение на мъжките стремежи. Тя се присъединява към мъжете по време на празниците по случай техните успехи и победи. Нейното нещастие се състои в това, че биологически е била обречена да повтаря Живота, докато според самата нея Животът не съдържа в себе си основанията за своето съществуване, а тези основания са по-важни от самия живот.

Симон дьо Бовоар - „Вторият пол“
 
Този свят винаги е принадлежал на мъжете – нито една от изтъкваните причини, които обясняват този факт, не ни се стори задоволителна. Преразглеждайки в светлината на екзистенциалистката философия данните от праисторията и от етнографията, ще успеем да разберем как се е създала йерархията на половете. Вече установихме, че когато две човешки категории се окажат заедно, всяка от тях се стреми да наложи на другата своето върховенство; ако и двете са в състояние да поддържат този стремеж, между тях се създава или враждебно, или приятелско, винаги напрегнато отношение на взаимност – ако една от двете е привилегирована, тя взема връх над другата и се стреми да я държи в подчинение. Разбираме, че мъжът се е стремял да господства над жената, но коя привилегия му е дала възможност да осъществи този стремеж?
Сведенията, които етнографите ни предоставят за първобитните форми на човешкото общество, са извънредно противоречиви, особено когато етнографите са по-добре информирани и по-малко систематични. Крайно трудно е да добием представа за положението на жената в периода, предшестващ епохата на земеделието. Дори не знаем дали при условия на живот, толкова различни от днешните, мускулатурата на жената, нейният дихателен апарат не са били също толкова развити, колкото и у мъжа. Тя е изпълнявала тежка работа, носела е тежки товари; макар че последният факт е двусмислен: може би тази функция ѝ е била определена, за да може при преходите мъжът да е със свободни ръце, за да се брани срещу евентуалните нападатели – животни или хора; ако е така, то задачата му е била по-опасна и е изисквала по-голяма сила. И все пак изглежда, че в много случаи жените са били достатъчно здрави и устойчиви, за да вземат участие във военни експедиции. Както споменава Херодот, както личи и от традициите на амазонките в Дахомей, а и според много други древни и съвременни свидетелства, случвало се е жените да вземат участие в кървави войни или вендети; те проявявали в тях също толкова смелост и жестокост, колкото и мъжете – споменават се жени, които разкъсвали със зъби черния дроб на враговете си. Въпреки всичко вероятно тогава, както и днес, мъжете са имали привилегията на физическата сила; в ерата на боздугана и на дивите зверове, в ерата, когато съпротивата на природата е в своя апогей, а сечивата – най-елементарни, това надмощие вероятно придобива изключително значение. Във всеки случай, колкото и да са били силни жените тогава, в борбата срещу враждебния свят робията на възпроизводството ги е поставяла в ужасно неизгодно положение – разказва се, че амазонките отрязвали гърдите си, което значи, че поне през периода на военния живот жените са се отказвали от майчинството. Колкото до обикновените жени, бременността, раждането, менструацията намалявали способностите им за труд и ги осъждали на дълги периоди на безсилие. За да се защитават от враговете, за да осигуряват своята прехрана и тази на потомството си, те имали нужда от закрилата на воините и от продуктите от лова, от риболова, на които са се посвещавали мъжете; тъй като очевидно не е съществувал никакъв контрол върху ражданията, тъй като природата не осигурява на жената периоди на стерилитет, както на останалите млекопитаещи самки, повтарящите се цикли на майчинство вероятно са поглъщали по-голямата част от силите и времето им. Жените не са били способни да осигуряват живота на децата, които са се появявали на бял свят. Това е първият факт, обременен с последствия: началото на човешкия род било трудно; народите – събирачи, ловци и рибари, едва изтръгвали от земята оскъдни богатства, и то с цената на големи усилия; раждали се прекалено много деца в сравнение с ресурсите на общността; безсмислената плодовитост на жената ѝ пречела да участва активно в увеличаването на тези ресурси, като в същото време създавала безкрайно много нови нужди. Тя била необходима за продължаването на рода, но го продължавала прекалено изобилно, а мъжът осигурявал равновесието между възпроизводството и производството. И така, в сравнение с мъжа създател жената няма дори привилегията да поддържа живота; тя не играе ролята на яйчника спрямо сперматозоида, на матката спрямо фалоса; тя само поема една част от усилията на човешкия вид да продължава съществуването си, а тези усилия водят до конкретен резултат благодарение на мъжа.
Но тъй като равновесието „производство – възпроизводство“ винаги успява да се установи – дори и с цената на детеубийства, жертви, войни, – и мъжете, и жените са еднакво необходими от гледна точка на колективното оцеляване; бихме могли дори да предположим, че през някои етапи с изобилна храна ролята на закрилник, на отговарящ за прехраната подчинява мъжа на жената майка; сред животинските видове има самки, които в резултат на майчинството придобиват пълна независимост; защо жената не е успяла да си изгради пиедестал от тази ситуация? Дори в периодите, през които човечеството най-много е изисквало да се раждат деца, тъй като нуждата от работна ръка е вземала връх над нуждата от суровини за преработка, дори в епохите, когато майчинството е било най-уважавано, то не е давало възможност на жените да завоюват първото място. Причината за това е, че човечеството не е обикновен естествен вид, то не се стреми само да се съхрани в качеството си на вид; неговият проект не е стагнацията – то се стреми да надхвърли себе си.
Първобитните орди не се интересуват от своето потомство. Тъй като не са привързани към дадена територия, тъй като не притежават нищо, тъй като не се въплъщават в нищо трайно, те не могат да си изградят конкретна представа за приемственост; те не се стремят да надживеят себе си и не се разпознават в своето потомство; не се страхуват от смъртта и не искат непременно да имат наследници; децата за тях са бреме, а не богатство. Доказателство за това е фактът, че при номадите детеубийствата винаги са били многобройни; а големият брой неубити новородени умират поради лоша хигиена сред всеобщо равнодушие. Така че раждащата жена не познава гордостта на съзиданието; тя се чувства пасивна играчка в ръцете на тайнствени сили, а болезненото раждане за нея е безполезна и дори досадна злополука. По-късно детето получава по-голяма стойност. Но във всеки случай раждането, кърменето не са дейности – те са естествени функции; в тях не е ангажиран никакъв проект; затова жената не намира в тях мотив за гордо утвърждаване на своето съществуване; тя понася пасивно биологичната си съдба. Домакинските задължения, на които е обречена, тъй като само те са съвместими с отговорностите на майчинството, я затварят в повторението и в иманентността; те се повтарят всеки ден под еднаква форма, която продължава да съществува почти без промяна през всеки следващ век; от тях не произлиза нищо ново. Случаят с мъжа е съвсем различен; той изхранва общността не като пчелите работнички чрез обикновен жизнен процес, а чрез действия, които надхвърлят неговата животинска участ. Още от началото на всички времена Homo faber е изобретател – дори тоягата, кривакът, с които въоръжава ръката си, за да брули плодовете, за да убива животните, са оръдия, с които засилва своята власт над света; той не само пренася до семейното огнище рибата, уловена в морето – той най-напред завоюва водната шир, като издълбава пироги. За да си присвои богатствата на света, той си присвоява самия свят. При това действие той поставя на изпитание своята власт; поставя си цели и проправя пътища към тях – реализира се като съществуващ. За да поддържа, той създава; излиза извън настоящето и поставя началото на бъдещето. Ето защо риболовните и ловните походи имат свещен характер и когато са успешни, се отбелязват с празници и тържества; в тях човекът разпознава своята човешка природа. Той демонстрира тази гордост и днес – когато построи язовир, небостъргач, атомен реактор. Той не само се стреми да съхрани дадения свят, а премахва неговите граници, поставя основите на новото бъдеще.
Дейността му има и друго измерение, което му предоставя върховно достойнство – тя често е опасна. Ако кръвта беше само храна, тя нямаше да има по-голяма стойност от млякото; но ловецът не е касапин – в борбата срещу дивите животни той понася рискове. За да увеличи властта на ордата, на племето, към което принадлежи, воинът поставя на карта собствения си живот. И с това той блестящо доказва, че за човека най-висша стойност има не животът, а служенето на цели, по-важни от самия него. Най-голямото проклятие, тегнещо над жената, е, че тя е изключена от бойните експедиции. Човек се издига над животното не като дава живот, а като рискува живота си. Затова човечеството предоставя върховенството не на пола, който създава, а на пола, който убива.
Тук се крие ключът към цялата тайна. На равнището на биологията видът се поддържа единствено като се пресъздава; но това пресъздаване не е нищо повече от повторение на същия Живот под различни форми. Като надхвърля Живота чрез Съществуването, човек осигурява повторението на Живота – посредством това надхвърляне той създава ценности, отричащи всякаква ценност на чистото повторение. При животното безпричинността, разнообразието на дейностите на мъжкия остават безплодни, тъй като в него няма никакъв проект; когато не служи на вида, онова, което той прави, е нищо; докато при човека, служейки на вида, мъжът моделира облика на света, създава нови сечива, изобретява, изковава бъдещето. Определяйки се като върховна власт, той се ползва със съучастничеството на жената – тъй като и тя е съществуваща, тя също е обитавана от трансцендентността и нейният проект не е повторението, а надхвърлянето му към различно бъдеще. В сърцевината на своето същество тя открива потвърждение на мъжките стремежи. Тя се присъединява към мъжете по време на празниците по случай техните успехи и победи. Нейното нещастие се състои в това, че биологически е била обречена да повтаря Живота, докато според самата нея Животът не съдържа в себе си основанията за своето съществуване, а тези основания са по-важни от самия живот.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Абе вие четете ли въобще че книгата е с твърди корици
Очаквайте електронен вариант на книгата до края на другата седмица.
Много ясно, че социалната среда, наред с дарбите от Бога и биологичния пол формират личността. Но жената има своята роля в семейството и обществото и особено жената в Православното семейство има своето достойнство и чест, както и роли не по-малко важни и отговорни от тези на мъжа. Но да се противопоставя жената на мъжа въобще и да се правят обобщения жената като жертва, а мъжа като тиранин е дело на лукавия. Мъжът и жената трябва да са партньори в семейството изградено като домашна църква на основа на любовта! Ако го няма разбирането за жертвоготовност за другия, търпение, смирение семейството и светът става ад на самотни депресирани егоисти. Пази Боже от такива добиви вируси!

Оценка: +2

Норче преди да пишеш глупости чети. Печат Твърди корици Размери 145/213 Страници 936 Дата на издаване 06 март 2020 Превод Евгения Грекова Корица Стефан Касъров
Дали има някакъв шанс тази книга да я предложите в електронен вариант?
Oeuvre majistrale! Merci!

Оценка: +1

Великолепна цена за книга с меки корици.

Оценка: -2 +2

А защо е мека корица ? И на какъв точно принцип се издават книгите в Колибри . Последната издадена преди Вторият пол е Недоразумение в Москва с твърди корици и шита ? Защо труд / какъвто определено е / като този е в мека обложка за солидните над 900 страници ? Това е книга , която би се препрочитала и определено ще заприлича на мекица . От друга страна - хартията каква ще е . От онази тънката , която е на 4321 от Пол Остър ли ?

Оценка: +3

Корицата е много стилна по мое скромно мнение и с нищо не напомня булеварден роман. Ели нещо се е объркала.

Оценка: -2 +2

Корицата е блудкава и напомня на булеварден роман. Не я намирам никак стилна, каквото бих очаквала за книга като тази. „Колибри“, моля ви, вземете мерки навреме... Броят страници (близо 1000) също така ме навежда на мисълта, че твърда подвързия би била далеч по-добра идея в случая.

Оценка: +5

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0593-7
Купи
Цена
26.00 лв.
(40.00 лв.)

* 35% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
-35%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2020 © Всички права запазени