Red Shorts

Голям черен чувал

Прекрасната ми млада майка. Когато бях малка не я виждах често. Двадесет-и-няколко годишна, все тичаше нанякъде, най-често на лекции в университета. Помня всичките ѝ панталони чарлстон – черни, бели, зелени, червени, сини. Беше си направо късмет да се засечем с мама. Най-често ми носеше нещо. Бонбони, мече. А ако ми се усмихнеше щастието, мама можеше да дойде да ме целуне за “лека нощ”. Влизаше в нашата стая, обута в някой от разноцветните си панталони чарлстон и казваше,
– Я да видим тук кой още не е заспал?
Понякога все пак успявах да я кандардисам да легне за малко до мен, но тогава започваха да се случват страшни неща. Обикновено имах толкова много да разказввам на мама, че беше напълно изключено да заспя. И докато двете с мама си лежим една до друга в тъмното, внезапно цялата стая се разтриса от зловещо тропане. Моят шепот прекъсва смразяващата тишина.
– Мамо, чу ли?
– Не, какво?
– Някой чука, мамо. Кой може да е?
Гласът ми трепери, защото вече знам кой чука. Ужасът пронизва сърцето ми като с нож – виновна съм. Сутринта пак не си бях изпила горещото мляко, не си бях прибрала играчките.  И ето ме сега, будна, дълго след “Лека нощ, деца!”, тормозя мама.
– Ами сигурно е Торбалан от къщата отсреща, иска да те сложи в големия черен чувал защото още не си заспала – съвсем между другото ми заразправя мама.
– Леле, мамо! Какво ще правя сега?
Вярвах на мама безпрекословно, а и някак си бях сигурна, че ако дойде страшният стар Торбалан, тя няма да можее да ме спаси. 
– Заспивай веднага, съкровище мое.
Още преди ръката на мама тайно да почука втори път на ореховата рамка на леглото, аз вече спях като заклана. 
Торбалан живееше в къщата отсреща. Ходеше с голям черен чувал. Квартирата му беше на партерния етаж на ъгъла между големия булевард и малката павирана уличка. Трябва да е бил стар, защото имаше дълга бяла брада и светлосива коса, дълга чак до раменете. Винаги беше облечен в черно и, застанал на прозореца, приказваше ли приказваше. Понякога пееше.
Всяка сутрин на път за детската градина, хванала някой от нашите за ръката, пресичахме булеварда и тръгвахме по павираната уличка покрай жилището на стареца. Понякога стисках здраво очи, друг път извръщах глава и се правех, че не го забелязвам. Обаче все ми се струваше, че приказва на мен, че нарежда, дори пее, не на друг, а точно на мен. Затова накрая винаги поглеждах крадешком към стареца, само за миг, точно колкото да се срещнат очите ни.
Всеки член от нашето семейство, който някога ме бе водил на детска градина, отговаряше нна въпросите ми по един и същи начин. Не знаеха какъв е, що е, защо говори и пее и защо понякога си слага странна голяма черна шапка на главата. Възрастните никога не ми казваха нищо. Един ден мама дойде да ме вземе. На път за вкъщи видяхме стария Торбалан, застанал до едно от кестеновите дървета, с които беше поръбен булеварда. Веднага го познах. Ококорих се, ужас и безпомощност сковаха краката ми и не можах да продължа. Старецът ме погледна право в очите и изрече поредица от думи. Все едно ме бе осъдил на смърт. 
 - Я ми кажи, момиченце хубаво, искаш ли да станеш моето дете?
Големият черен чувал изглеждаше пълен и се полюшваше ниско долу, където дълганта до земята одежда беше покрила глезените му. Хукнах да бягам, повлякла мама за ръка подире си. Тичахме нагоре по стълбите до нашия етаж. Най-сетне събрах сили да попитам:
- Мамо, защо Торбалан носи този чувал?
Надявах се мама да ми даде отговор зазличен от този, който вече знаех. Но не би.
- За да слага в него непослушните деца, разбира се – звънливият глас на мама обяви най-безгрижно.
Хвърлих се в обятията ѝ и я прегърнах силно. Осъзнавах, че големият черен чувал ми се беше разминал на косъм. Обещавах, пак и пак, че ще бъда най-доброто дете на земята и че никога вече няма да направя ннито една беля през живота си.
Мама се засмя. Прегръщаше ме и ме целуваше, като бършеше от лицето ми подгизналата от сълзи коса. 

***

Понякога минавам покрай прозореца на Торбалан. Него обаче отдавна го няма. С годините събрах хорски приказки и се оказа, че бил православен поп от старата черква в градинката, в дъното на павираната уличка. По времето на социализма не влизахме в нея. А той не бил Торбалан, а неженен монах. Умрял сам самичък, стар и  смахнат, в квартирата с прозореца, покрай който минавах всяка сутрин като малка.
Как ми се иска да го срещна пак. Да го попитам какви бяха онези песни, които все пееше. И какво всъщност имаше в онзи голям черен чувал.

Сватба

Леля се омъжи през лятото, когато бях на четири. Всички бяха страшно въодушевени. Аз бях шаферка, обаче роклята ми беше по-дълга и по-бяла от лелината. Човек би помислил, че аз съм булката. Мама закачи две бели пухени пера за фибите, с които вдигна русия ми бретон. Вярно, че така прическата повече отиваше на тоалета ми, но истинската причина беше, че тя нямаше време да ми подреже бретона и той непрекъснато влизаше в яркосините ми очи.  
Покрай данданията около щастливото събитие нашите забравиха да излезем да купим бели обувки, подходящи за шаферската ми сватбена рокля. Затова трябваше да си обуя червените лачени. За щастие никой не забеляза несъответствието – къдравите дантели на роклята ми стигаха чак до земята. Самата рокля беше от мека, набръчкана бяла коприна, поръбена с розички по ръкавите и врата, долу с бяла дантела, зашита вълнообразно.
След сватбата вкъщи имахме гости, накрая аз за късмет успях да се измъкна и да легна да спя, без да събличам сватбената си рокля. Никой не дойде да ме събуди на сутринта, затова отидох в лелината стая. Тя спеше в леглото с новия си мъж. От днес той щеше да бъде моят чичо. Ръката му беше изпъната в прегръдка върху раменете на леля, като татковата върху мама и дядовата върху баба, когато спяха.
Спрях се в коридора – боса, все още с бялата рокля. От кухнята миришеше на кафе, цигарен дим, препечени филийки и вестникарско мастило. Чувах как мама, татко, баба и дядо си говорят през монотонния глас на радиото, което предаваше сутрешните неделни новини.
Опипах с пръсти фибите си, все още бяха горе-долу на място, пухчетата – меки като сняг. Отворих входната врата и се запътих надолу по стълбите. Бяха студени. Добре, че бях забравила да си обуя обувките. Едно, че бяха червени и не отиваха на сватбената ми рокля; освен това слизах на Двора, а не ми беше позволено да ходя там с официалните си обувки. Ако играя с тях на Двора, ще станат на нищо.
"Двора" наричахме квадратната вълшебна градина с тъмнозелена беседка, катерушки и дървета с джанки, която се намираше между четири кооперации, подобни на нашата. Децата от тези кооперации, независимо колко годишни, прекарваха безкрайни дни от всеки сезон там. Катереха се по дърветата, караха колела, играеха мач и какво ли още не.
Сега беше вече лятната ваканция и момичетата скачаха на ластик и варяха супи от цветя във въображаеми кухни, а нашите момчета се бяха обединили срещу момчетата от Другия Двор – на кооперациите от съседната улица. Обявена бе война на фунийки. Парчета вестник бяха втъкнати в коланите на момчетата, те ги завъртаха и облизваха върховете на тънките конуси, да станат остри като жило на оса. А най-злите момчета дори пробождаха топлийки през върховете на фунийките, така че да се забиват до кръв. Издухваха фунийките през железни тръби към врага, а за тръбите бяха залепени къси дъски. Така оръжията приличаха на картечници, недодялани и смъртоносни. Не продаваха такива в ДетМаг.
Пристъпвах в утринната светлина, придържайки дантеления подгъв на сватбената си рокля. Усещах топлия камък под краката си и знаех, че не бях излязла да играя с другите. Бях дошла, за да се венчая.
Лазар беше на девет, висок, с дълга, рошава коса, ожулени колене, както си му е редът. Той бе водачът на отбора на нашия Двор срещу злата съседска банда от Другия Двор. Лазар можеше да скочи от покрива на беседката, след като е изпълзял дотам по един джанков клон, който беше страшно труден за катерене. Веднъж дори ме качи на Балканчето си, докато се състезаваше по бързина с останалите в Двора. Той спечели, разбира се. Даже с мен отзад, на багажника на колелото, беше най-бързият.
Аз се спуснах към него – бяла коприна и дантели. Той премигна безизразно към мен.
– Лазаре, ние ще се женим – оповестих аз. Момчетата постепенно се скупчиха, с оръжията от дъски и тръби в ръка. Свиваха конусовидните си амуниции от вестник без да свалят очи от мен.
С опакото на ръката Лазар размаза петно от сажди по лицето си.
– И после к’во? – попита ме той.
– Ами, ти ще ме пренесеш по стълбите до нас в моята сватбена рокля, както направи мъжът на леля вчера – обясних аз.
Лазар постави оръжието си на дървената пейка пред беседката, като заплаши да усмърти всеки, който го докосне, докато го няма. Тогава той ме грабна в хоризонтална блестящобяла хватка около врата му. Сърцето ми изхвръкна от гърдите в блажения летен въздух сред зелени листа и пеперуди. Момчетата не помръдваха и не продумваха. Момичетата вдигнаха поглед от своите цветни ястия, които се варяха на слънце. Лазар прелетя през полянката с трева към задната врата на нашата кооперация с криле от дантела; аз се държах здраво.
– И после к’во? – задъхваше се той, докато ме носеше нагоре по стълбите към третия етаж.
– Ще спим в моето легло и ти ще държиш ръката си изпъната върху мен – казах аз и отключих прегръдката си за пръв път, за да натисна звънеца.
Татко отвори вратата. Изразът на лицето му някак си не подхождаше на радостното събитие.
– Татко, Лазар и аз току-що се оженихме – казах.
Нищо не можеше да помрачи щастието ми. Един миг на тишина мина между трима ни, след което внезапно Лазар се наведе, постави ме на земята и хукна надолу по стълбите, като вземаше по две-три стъпала наведнъж. Ехото от неговия бяг ставаше все по-далечно и по-далечно, и тогава, три етажа по-долу, задната врата, която водеше към Двора, изскърца на отваряне и се трясна на затваряне.

Превод от английски: Велина Минкова