Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Цвят продълговат в морето
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0575-3
Цена
12.35 лв.
(19.00 лв.)
Купи

* 35% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-35%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (32)
Мнения (5)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
343 гр.
Страници
352
Дата на издаване
23 януари 2020
Превод
Маня Костова
Корица
Стефан Касъров

Цвят продълговат в морето

Пред все по-ясно очертаващото се поражение на републиканските сили в Гражданската война в Испания хиляди испанци поемат пътя на изгнаничеството, прекосяват Пиренеите и се отправят към Франция. Оттам около две хиляди бежанци - сред тях младият лекар Виктор Далмау и пианистката Росер Бругера, тласнати от обстоятелствата набързо да сключат фиктивен брак - биват качени на пригоден за пасажери товарен кораб и закарани в Чили. В увлекателен ритъм се редуват мирни промеждутъци с етапи на страдания, на срещи и раздели. Следват още плавания, нови пристанища и нови прокуждания. Пред читателя се разгръщат исторически събития от различни краища на света в периода 1938-1994 г. Заплитат се съдбите на ярко обрисувани и вдъхновени от действителни личности герои, в плен на любов и омраза, вярност и изневери, копнежи и покруса, надежди и разочарования. В рамките на един живот на персонажите им се налага да изживеят няколко живота. Неизменни остават само силата и гъвкавостта, с които, подмятани без корен в бушуващия световен океан от връхлитащи ги изпитания, те търсят онзи тих пристан в морето, където с обич и благодарност да пуснат корени. Мечтаят за завръщане в родината, но откриват, че понякога трудно е не да избягаш, а да се завърнеш.

За автора

Исабел Алиенде е родена на 2 август 1942 г. в Перу. Десет години от своя живот посвещава на журналистиката в родината си. Емигрира във Венесуела, където работи във в. „Ел Насионал“ до 1984 г.

Преподава литература в престижни университети в САЩ и пише романи, статии, хумористични книги, пиеси и произведения за деца. Смята се, че е най-добрата латиноамериканска авторка на всички времена, и я сравняват единствено с Габриел Гарсия Маркес като мащабност на повествованието и богатство на езика. Сред световноизвестните й книги са трилогията „Къщата на духовете“ (1982), „Дъщеря на съдбата“ (1999) и „Портрет в сепия“ (2000), „Ева Луна“ (1987) и „Приказки за Ева Луна“ (1989), „За любовта и сянката“ (1985), „Паула“ (1994) и много други. Исабел Алиенде е носителка на Националната награда за литература на Чили за 2010 г. Официален сайт на писателката: www.isabelallende.com

Откъс

Исабел Алиенде - „Цвят продълговат в морето“
 
ГЛАВА I

1938
Пригответе се, момчета,
пак да убивате, пак да умирате
и с цветя кръвта да покриете.
Пабло Неруда , „Морето и камбаните“

Войничето беше от набора на биберона, тоест от юношите, мобилизирани в армията, когато не бяха останали вече нито млади, нито стари мъже да вою - ват. Виктор Далмау го посрещна заедно с други ране - ни, които измъкнаха не особено внимателно, понеже трябваше да се бърза, от товарния вагон, и стовари - ха като дърва върху постелки на циментово-каменния под на Северната гара в очакване други возила да ги откарат до болничните центрове на Източната армия. Войничето лежеше неподвижно, с кроткото изражение на човек, съзрял ангелите, и без страх пред нищо. Кой знае колко дни го бяха клатили от една носилка в друга, от една полева станция до следващата, от една линейка в още една, докато най-сетне с този влак се бе озовал в Каталония. На гарата неколцина лекари, санитари и медицински сестри посрещаха войниците, най-тежките случаи незабавно изпращаха в болницата, а останали - те сортираха според мястото на нараняването: група А – ръце, Б – крака, В – глава, и така по азбучен ред, и после ги насочваха с табелка на шията към съответния пункт. Ранените пристигаха със стотици и се налагаше за броени минути да се преценява и да се поставя диагноза, ала независимо от това бъркотията и суетнята бяха само привидни. Никой не оставаше непрегледан, никой не се губеше. Нуждаещите се от операция се изпращаха в старата сграда на болницата „Сант Андреу“ в Манреса, а подлежащите на лечение се разпределяха в други болнични центрове, но имаше и такива, за които най-добре беше просто да ги оставят на място, тъй като нямаше начин да ги спасят. Доброволки мокреха устните им, говореха им шепнешком и ги приспиваха, както се приспива собствена рожба, с мисълта, че може би друга жена някъде подкрепя техния син или брат. По-късно на носилка ги отнасяха в моргата. Войничето имаше рана на гърдите и след като го прегледа набързо, без да напипа пулс, лекарят реши, че всяка помощ е безполезна и че вече не са му нужни нито морфин, нито утеха. На фронта бяха запушили раната с плат и за да я предпазят от търкане, я бяха покрили с обърната наопаки тенекиена чиния; бяха го превързали през гърдите, ала това се бе случило вероятно преди няколко часа, няколко дни или няколко влака, нямаше как да се разбере.
Далмау помагаше на лекарите, дългът му повеляваше да се подчини на заповедта, да зареже момчето и да се погрижи за следващия ранен, но той помисли, че след като това дете бе преживяло продължителното друсане, кръвоизлива и местенето, за да се озове на перона на тази гара, със сигурност изпитваше огромно желание да живее и би било жалко накрая да се предаде пред смърт-та. Отмахна внимателно превръзката заедно с плата и удивен установи, че раната зее отворена и напълно чиста, като нарисувана на гърдите му. Не можа да си обясни как точно куршумът бе счупил ребрата и част от стернума, без да пръсне сърцето. С почти тригодишен опит в Гражданската война в Испания – първо на фронтовете в Мадрид и Теруел, а след това в евакуационната болница в Манреса, Виктор Далмау смяташе, че е видял какво ли не и че е имунизиран срещу чуждото страдание, ала за пръв път наблюдаваше живо сърце. Омагьосан, той присъства на последните, все по-бавни и редки пулсации, докато накрая те напълно престанаха и войничето издъхна без стон. За един кратък миг Далмау застина, втренчен в червения отвор, където вече нищо не туптеше. Сред всичките му спомени от войната този щеше да го спохожда най-упорито и най-често – някакъв петнайсет-шестнайсет годишен хлапак, голобрад, оцапан от боеве и засъхнала кръв, лежи проснат на постелка, а сърцето му, открито, се вижда, изложено на показ. Никога не успя да си обясни защо пъхна три пръста от дясната си ръка в страшната рана, обгърна мускула и започна да стиска ритмично, напълно спокойно и естествено, незнайно колко време – може би трийсет секунди, а може и цяла вечност. Изведнъж усети, че сърцето оживява под пръстите му – първоначално с едва доловимо потрепване, а не след дълго със силно и равномерно пулсиране.
– Момче, ако не бях видял с очите си, никога нямаше да повярвам – каза тържествено един от лекарите, приближил се, без Далмау да забележи. Кресна силно два пъти за носилка и нареди раненият веднага тичешком да бъде отнесен като специален случай. – Къде сте научили това? – обърна се към Далмау веднага след като вдигнаха войничето, все още с пепеляво лице, но с пулс.
Виктор Далмау беше пестелив на думи и накратко обясни, че преди да постъпи във войската като санитар, бе успял да следва три години медицина в Барселона.
– Къде сте научили това? – повтори въпроса си лекарят.
– Никъде, но си казах, че нищо не се губи…
– Виждам, че куцате.
– Лявата бедрена кост. Теруел. Напът е да оздравее.
– Добре. От днес ще работите с мен, тук си губите времето. Как се казвате?
– Виктор Далмау, другарю.
– Никакъв другар не съм ви аз. Ще се обръщате към мен като към лекар и през ум да не ви минава да ми говорите на ти. Ясно ли е?
– Ясно, докторе. Така да бъде. Вие пък може да ме наричате господин Далмау, ама другарите направо ще изпопадат от смях.
Лекарят се усмихна през зъби. На другия ден Далмау започна да се обучава в занаята, който щеше да предопредели съдбата му.
Виктор Далмау узна по-късно заедно с целия персонал на „Сант Андреу“ и на други болници, че хирургичен екип се трудил шестнайсет часа да възкресява мъртвец, когото извели жив от операционната. Това е истинско чудо, възкликнаха мнозина. Научният прогрес и здравият като на товарен кон организъм на момчето бяха опровергали всички, отрекли се от Бога и от светиите. Виктор си обеща, че ще посети оперирания където и да е преместен, ала покрай постоянната залисия в онези времена изгуби сметка за срещите и разминаванията, за присъстващите и изчезналите, за живите и мъртвите. За известен период като че ли забрави за сърцето, което бе държал в ръка, тъй като животът му много се усложни и го затрупа с други неотложни дела, ала години по-късно, на другия край на света онова сърце му се яви в някакъв кошмар и оттогава войничето започна периодично да го навестява бледо и скръбно, с безжизненото си сърце на поднос. Далмау не помнеше или може би така и не бе научил името му и по очевидни причини в себе си го нарече Лазар, ала войничето не забрави името на своя спасител. Едва започнал да сяда и сам да пие вода, му разказаха за подвига на фелдшера от Северната гара, някой си Виктор Далмау, който го върнал от владенията на смъртта. Бомбардираха момчето с въпроси, всички искаха да узнаят дали небесата и адът действително съществуват, или са обикновена измишльотина на поповете, за да плашат хората. Хлапето се възстанови преди края на войната и две години по-късно, в Марсилия, накара да татуират името на Виктор Далмау под белега на гърдите му.

Млада доброволка от републиканското опълчение с каскет, накривен на една страна в опит да прикрие грозотата на униформата, чакаше Виктор Далмау на вратата на операционната и когато той излезе с тридневна брада и опръскана престилка, му подаде сгъната бележка със съобщение от телефонистките. Далмау от много часове не беше сядал, кракът го болеше, къркорещият бунт в стомаха му го накара да осъзнае, че не бе хапвал от разсъмване. Работеше като вол, но беше благодарен за възможността да се учи в сияйната аура на най-добрите хирурзи в Испания. При други обстоятелства студент като него не би могъл дори да припари до тях, ала в условията на война дипломите и титлите струваха по-малко, отколкото опитът, а той го имаше в излишък по мнението на директора на болницата, който му позволи да асистира в хирургията. По онова време Далмау беше в състояние да работи четиресет часа без сън, подкрепяйки се с тютюн и кафе от цикория и игнорирайки дискомфорта в болния крак. Заради крака го бяха освободили от фронта и благодарение на него воюваше в тила. Присъедини се към републиканската армия през 1936 година подобно на почти всички свои връстници и замина с полка си да участва в отбраната на Мадрид, който бе окупиран частично от националните сили, както се самоопределяха вдигналите се на бунт срещу правителството военни; там му възложиха да събира ранените, защото като човек, следвал известно време медицина, беше по-полезен по този начин, отколкото с пушка в окопите. По-късно го изпратиха и на други фронтове.
През декември 1937 година в мразовития студ по време на битката за Теруел Виктор Далмау оказваше първа помощ на ранените, придвижвайки се с героична линейка, чийто шофьор Аитор Ибара, безсмъртен, вечно тананикащ си и гръмко смеещ се, за да пропъжда смъртта, баск, успяваше като по чудо да кара по разбитите пътища. Далмау вярваше, че късметът на преживелия хиляди перипетии мъж закриля и него. За да избегнат бомбардировките, често пътуваха нощем; при безлуние някой вървеше отпред и с фенер осветяваше за Аитор пътя, когато изобщо го имаше, а в това време на светлината на друг фенер и с подръчни средства Виктор се грижеше за мъжете в линейката. Бореха се с осеяния с препятствия терен и с доста под нулата минусови температури; пълзяха бавно като червеи по леда, затъваха в снега, с бутане придвижваха линейката по нагорнищата или я вадеха от дупки и зейнали от експлозиите кратери; заобикаляха прегънати железа и вкаменени мулешки трупове под картечните откоси на националистите и под бомбите на легиона Кондор, свистящи в бръснещ полет над тях. Нищо не беше в състояние да разконцентрира Виктор Далмау, съсредоточен да поддържа живота на поверените му мъже, чиято кръв изтичаше пред очите му; той беше изцяло отдаден на своята мисия, заразен от безразсъдния стоицизъм на Аитор Ибара, който невъзмутимо караше и се шегуваше с всичко.
От линейката Далмау бе прехвърлен в полева болница, настанена в пещери край Теруел и защитена от бомбите; там работеха на светлината на свещи, на напоени с машинно масло факли и на керосинови лампи. Бореха се срещу студа с мангали под операционните маси, ала това не пречеше на замръзналите инструменти да залепват по ръцете. Лекарите оперираха набързо, колкото да закърпят ранените, и веднага ги насочваха към болничните центрове с пълното съзнание, че мнозина щяха да издъхнат по пътя. Останалите, неподлежащи на никаква помощ, изчакваха смъртта с морфин, когато го имаше, но винаги в малки дози; етерът също се пестеше. При липса на друго, с което да облекчи мъжете, виещи от болка заради страшните рани, Виктор им даваше аспирин с обяснението, че е мощно американско лекарство. Бинтовете се перяха с вода от разтопен лед или сняг и отново се ползваха. Най-неблагодарната задача бе да разчистват купищата ампутирани крака и ръце; Виктор така и не можа да свикне с миризмата на опърлена плът.
В Теруел той отново срещна Елизабет Айденбенц, с която се бе запознал на фронта в Мадрид, където тя работеше като доброволка по линия на Асоциацията за подпомагане на деца през войната. Беше двайсет и четири годишна швейцарска медицинска сестра с лице на ренесансова дева и храброст на изпечен войник; почти се влюби в нея в Мадрид и би хлътнал до уши, ако тя му бе дала и най-малкия шанс, ала нищо не бе в състояние да отклони младата жена от нейната мисия да облекчава страданието на децата в тези сурови времена. През месеците, в които не беше я виждал, швейцарката се бе разделила с онази невинност, която излъчваше като наскоро пристигнала в Испания. Характерът ѝ беше закоравял в битки с военната бюрокрация и с глупостта на мъжете, ала тя бе съхранила състраданието и нежността си към поверените ѝ жени и деца. В някакво затишие между две вражески атаки Виктор я срещна при един от камионите, които разкарваха храни. „Здрасти, приятел, помниш ли ме?“, поздрави го Елизабет на своя испански, озвучен с гърлени немски звуци. Как да не я помни, ала при вида ѝ той онемя. Стори му се по-възрастна и по-красива отпреди. Седнаха на някакви бетонени отломки от строеж – той, за да пуши, а тя да пие чай от манерката си.
– Как е твоят приятел Аитор – попита го тя.
– Ами както винаги – под картечен дъжд, но без драскотина.
– Няма страх от нищо. Поздрави го от мен.
– Какви са ти плановете за след войната? – попита я Виктор.
– Ще ида другаде. По всяко време все някъде има войни. А твоите планове?
– Ако искаш, може да се оженим – подметна той, задавен от смущение. – Тя се засмя и за миг отново се превърна в предишната ренесансова девица.
– Няма как да стане, дори чавка да ми изпие ума. Не възнамерявам да се омъжвам за теб, нито за когото и да било. Нямам време за любов.
– Може пък да си промениш мнението. Мислиш ли, че ще се срещнем пак?
– Със сигурност, стига да оцелеем. Можеш да разчиташ на мен, Виктор. Ако с нещо мога да ти помогна…
– Ти също. Разрешаваш ли да те целуна?
– Не.

Исабел Алиенде - „Цвят продълговат в морето“
 
ГЛАВА I

1938
Пригответе се, момчета,
пак да убивате, пак да умирате
и с цветя кръвта да покриете.
Пабло Неруда , „Морето и камбаните“

Войничето беше от набора на биберона, тоест от юношите, мобилизирани в армията, когато не бяха останали вече нито млади, нито стари мъже да вою - ват. Виктор Далмау го посрещна заедно с други ране - ни, които измъкнаха не особено внимателно, понеже трябваше да се бърза, от товарния вагон, и стовари - ха като дърва върху постелки на циментово-каменния под на Северната гара в очакване други возила да ги откарат до болничните центрове на Източната армия. Войничето лежеше неподвижно, с кроткото изражение на човек, съзрял ангелите, и без страх пред нищо. Кой знае колко дни го бяха клатили от една носилка в друга, от една полева станция до следващата, от една линейка в още една, докато най-сетне с този влак се бе озовал в Каталония. На гарата неколцина лекари, санитари и медицински сестри посрещаха войниците, най-тежките случаи незабавно изпращаха в болницата, а останали - те сортираха според мястото на нараняването: група А – ръце, Б – крака, В – глава, и така по азбучен ред, и после ги насочваха с табелка на шията към съответния пункт. Ранените пристигаха със стотици и се налагаше за броени минути да се преценява и да се поставя диагноза, ала независимо от това бъркотията и суетнята бяха само привидни. Никой не оставаше непрегледан, никой не се губеше. Нуждаещите се от операция се изпращаха в старата сграда на болницата „Сант Андреу“ в Манреса, а подлежащите на лечение се разпределяха в други болнични центрове, но имаше и такива, за които най-добре беше просто да ги оставят на място, тъй като нямаше начин да ги спасят. Доброволки мокреха устните им, говореха им шепнешком и ги приспиваха, както се приспива собствена рожба, с мисълта, че може би друга жена някъде подкрепя техния син или брат. По-късно на носилка ги отнасяха в моргата. Войничето имаше рана на гърдите и след като го прегледа набързо, без да напипа пулс, лекарят реши, че всяка помощ е безполезна и че вече не са му нужни нито морфин, нито утеха. На фронта бяха запушили раната с плат и за да я предпазят от търкане, я бяха покрили с обърната наопаки тенекиена чиния; бяха го превързали през гърдите, ала това се бе случило вероятно преди няколко часа, няколко дни или няколко влака, нямаше как да се разбере.
Далмау помагаше на лекарите, дългът му повеляваше да се подчини на заповедта, да зареже момчето и да се погрижи за следващия ранен, но той помисли, че след като това дете бе преживяло продължителното друсане, кръвоизлива и местенето, за да се озове на перона на тази гара, със сигурност изпитваше огромно желание да живее и би било жалко накрая да се предаде пред смърт-та. Отмахна внимателно превръзката заедно с плата и удивен установи, че раната зее отворена и напълно чиста, като нарисувана на гърдите му. Не можа да си обясни как точно куршумът бе счупил ребрата и част от стернума, без да пръсне сърцето. С почти тригодишен опит в Гражданската война в Испания – първо на фронтовете в Мадрид и Теруел, а след това в евакуационната болница в Манреса, Виктор Далмау смяташе, че е видял какво ли не и че е имунизиран срещу чуждото страдание, ала за пръв път наблюдаваше живо сърце. Омагьосан, той присъства на последните, все по-бавни и редки пулсации, докато накрая те напълно престанаха и войничето издъхна без стон. За един кратък миг Далмау застина, втренчен в червения отвор, където вече нищо не туптеше. Сред всичките му спомени от войната този щеше да го спохожда най-упорито и най-често – някакъв петнайсет-шестнайсет годишен хлапак, голобрад, оцапан от боеве и засъхнала кръв, лежи проснат на постелка, а сърцето му, открито, се вижда, изложено на показ. Никога не успя да си обясни защо пъхна три пръста от дясната си ръка в страшната рана, обгърна мускула и започна да стиска ритмично, напълно спокойно и естествено, незнайно колко време – може би трийсет секунди, а може и цяла вечност. Изведнъж усети, че сърцето оживява под пръстите му – първоначално с едва доловимо потрепване, а не след дълго със силно и равномерно пулсиране.
– Момче, ако не бях видял с очите си, никога нямаше да повярвам – каза тържествено един от лекарите, приближил се, без Далмау да забележи. Кресна силно два пъти за носилка и нареди раненият веднага тичешком да бъде отнесен като специален случай. – Къде сте научили това? – обърна се към Далмау веднага след като вдигнаха войничето, все още с пепеляво лице, но с пулс.
Виктор Далмау беше пестелив на думи и накратко обясни, че преди да постъпи във войската като санитар, бе успял да следва три години медицина в Барселона.
– Къде сте научили това? – повтори въпроса си лекарят.
– Никъде, но си казах, че нищо не се губи…
– Виждам, че куцате.
– Лявата бедрена кост. Теруел. Напът е да оздравее.
– Добре. От днес ще работите с мен, тук си губите времето. Как се казвате?
– Виктор Далмау, другарю.
– Никакъв другар не съм ви аз. Ще се обръщате към мен като към лекар и през ум да не ви минава да ми говорите на ти. Ясно ли е?
– Ясно, докторе. Така да бъде. Вие пък може да ме наричате господин Далмау, ама другарите направо ще изпопадат от смях.
Лекарят се усмихна през зъби. На другия ден Далмау започна да се обучава в занаята, който щеше да предопредели съдбата му.
Виктор Далмау узна по-късно заедно с целия персонал на „Сант Андреу“ и на други болници, че хирургичен екип се трудил шестнайсет часа да възкресява мъртвец, когото извели жив от операционната. Това е истинско чудо, възкликнаха мнозина. Научният прогрес и здравият като на товарен кон организъм на момчето бяха опровергали всички, отрекли се от Бога и от светиите. Виктор си обеща, че ще посети оперирания където и да е преместен, ала покрай постоянната залисия в онези времена изгуби сметка за срещите и разминаванията, за присъстващите и изчезналите, за живите и мъртвите. За известен период като че ли забрави за сърцето, което бе държал в ръка, тъй като животът му много се усложни и го затрупа с други неотложни дела, ала години по-късно, на другия край на света онова сърце му се яви в някакъв кошмар и оттогава войничето започна периодично да го навестява бледо и скръбно, с безжизненото си сърце на поднос. Далмау не помнеше или може би така и не бе научил името му и по очевидни причини в себе си го нарече Лазар, ала войничето не забрави името на своя спасител. Едва започнал да сяда и сам да пие вода, му разказаха за подвига на фелдшера от Северната гара, някой си Виктор Далмау, който го върнал от владенията на смъртта. Бомбардираха момчето с въпроси, всички искаха да узнаят дали небесата и адът действително съществуват, или са обикновена измишльотина на поповете, за да плашат хората. Хлапето се възстанови преди края на войната и две години по-късно, в Марсилия, накара да татуират името на Виктор Далмау под белега на гърдите му.

Млада доброволка от републиканското опълчение с каскет, накривен на една страна в опит да прикрие грозотата на униформата, чакаше Виктор Далмау на вратата на операционната и когато той излезе с тридневна брада и опръскана престилка, му подаде сгъната бележка със съобщение от телефонистките. Далмау от много часове не беше сядал, кракът го болеше, къркорещият бунт в стомаха му го накара да осъзнае, че не бе хапвал от разсъмване. Работеше като вол, но беше благодарен за възможността да се учи в сияйната аура на най-добрите хирурзи в Испания. При други обстоятелства студент като него не би могъл дори да припари до тях, ала в условията на война дипломите и титлите струваха по-малко, отколкото опитът, а той го имаше в излишък по мнението на директора на болницата, който му позволи да асистира в хирургията. По онова време Далмау беше в състояние да работи четиресет часа без сън, подкрепяйки се с тютюн и кафе от цикория и игнорирайки дискомфорта в болния крак. Заради крака го бяха освободили от фронта и благодарение на него воюваше в тила. Присъедини се към републиканската армия през 1936 година подобно на почти всички свои връстници и замина с полка си да участва в отбраната на Мадрид, който бе окупиран частично от националните сили, както се самоопределяха вдигналите се на бунт срещу правителството военни; там му възложиха да събира ранените, защото като човек, следвал известно време медицина, беше по-полезен по този начин, отколкото с пушка в окопите. По-късно го изпратиха и на други фронтове.
През декември 1937 година в мразовития студ по време на битката за Теруел Виктор Далмау оказваше първа помощ на ранените, придвижвайки се с героична линейка, чийто шофьор Аитор Ибара, безсмъртен, вечно тананикащ си и гръмко смеещ се, за да пропъжда смъртта, баск, успяваше като по чудо да кара по разбитите пътища. Далмау вярваше, че късметът на преживелия хиляди перипетии мъж закриля и него. За да избегнат бомбардировките, често пътуваха нощем; при безлуние някой вървеше отпред и с фенер осветяваше за Аитор пътя, когато изобщо го имаше, а в това време на светлината на друг фенер и с подръчни средства Виктор се грижеше за мъжете в линейката. Бореха се с осеяния с препятствия терен и с доста под нулата минусови температури; пълзяха бавно като червеи по леда, затъваха в снега, с бутане придвижваха линейката по нагорнищата или я вадеха от дупки и зейнали от експлозиите кратери; заобикаляха прегънати железа и вкаменени мулешки трупове под картечните откоси на националистите и под бомбите на легиона Кондор, свистящи в бръснещ полет над тях. Нищо не беше в състояние да разконцентрира Виктор Далмау, съсредоточен да поддържа живота на поверените му мъже, чиято кръв изтичаше пред очите му; той беше изцяло отдаден на своята мисия, заразен от безразсъдния стоицизъм на Аитор Ибара, който невъзмутимо караше и се шегуваше с всичко.
От линейката Далмау бе прехвърлен в полева болница, настанена в пещери край Теруел и защитена от бомбите; там работеха на светлината на свещи, на напоени с машинно масло факли и на керосинови лампи. Бореха се срещу студа с мангали под операционните маси, ала това не пречеше на замръзналите инструменти да залепват по ръцете. Лекарите оперираха набързо, колкото да закърпят ранените, и веднага ги насочваха към болничните центрове с пълното съзнание, че мнозина щяха да издъхнат по пътя. Останалите, неподлежащи на никаква помощ, изчакваха смъртта с морфин, когато го имаше, но винаги в малки дози; етерът също се пестеше. При липса на друго, с което да облекчи мъжете, виещи от болка заради страшните рани, Виктор им даваше аспирин с обяснението, че е мощно американско лекарство. Бинтовете се перяха с вода от разтопен лед или сняг и отново се ползваха. Най-неблагодарната задача бе да разчистват купищата ампутирани крака и ръце; Виктор така и не можа да свикне с миризмата на опърлена плът.
В Теруел той отново срещна Елизабет Айденбенц, с която се бе запознал на фронта в Мадрид, където тя работеше като доброволка по линия на Асоциацията за подпомагане на деца през войната. Беше двайсет и четири годишна швейцарска медицинска сестра с лице на ренесансова дева и храброст на изпечен войник; почти се влюби в нея в Мадрид и би хлътнал до уши, ако тя му бе дала и най-малкия шанс, ала нищо не бе в състояние да отклони младата жена от нейната мисия да облекчава страданието на децата в тези сурови времена. През месеците, в които не беше я виждал, швейцарката се бе разделила с онази невинност, която излъчваше като наскоро пристигнала в Испания. Характерът ѝ беше закоравял в битки с военната бюрокрация и с глупостта на мъжете, ала тя бе съхранила състраданието и нежността си към поверените ѝ жени и деца. В някакво затишие между две вражески атаки Виктор я срещна при един от камионите, които разкарваха храни. „Здрасти, приятел, помниш ли ме?“, поздрави го Елизабет на своя испански, озвучен с гърлени немски звуци. Как да не я помни, ала при вида ѝ той онемя. Стори му се по-възрастна и по-красива отпреди. Седнаха на някакви бетонени отломки от строеж – той, за да пуши, а тя да пие чай от манерката си.
– Как е твоят приятел Аитор – попита го тя.
– Ами както винаги – под картечен дъжд, но без драскотина.
– Няма страх от нищо. Поздрави го от мен.
– Какви са ти плановете за след войната? – попита я Виктор.
– Ще ида другаде. По всяко време все някъде има войни. А твоите планове?
– Ако искаш, може да се оженим – подметна той, задавен от смущение. – Тя се засмя и за миг отново се превърна в предишната ренесансова девица.
– Няма как да стане, дори чавка да ми изпие ума. Не възнамерявам да се омъжвам за теб, нито за когото и да било. Нямам време за любов.
– Може пък да си промениш мнението. Мислиш ли, че ще се срещнем пак?
– Със сигурност, стига да оцелеем. Можеш да разчиташ на мен, Виктор. Ако с нещо мога да ти помогна…
– Ти също. Разрешаваш ли да те целуна?
– Не.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
невероятна книга, горещо препоръчвам на всички фенове на алиенде... и като цяло на феновете на добрата лтиература
Исабел Алиенде е най-любимата ми писателка и препрочитам всичките й книги целогодишно. нямам търпение!
Прекрасно, нямам търпение да прочета тази книга, сигурна съм, че е невероятна, както и останалите книги на Алиенде!
Браво на издателството за бързия превод и издаване на новата книга на Алиенде. Бързам да си я купя и да я прочета. Благодаря!
Не мога да кажа, че съм чела всичко от Исабел Алиенде на български. Но заглавието на този роман определено ме заинтригува и непременно ще си го купя.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0575-3
Купи
Цена
12.35 лв.
(19.00 лв.)

* 35% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
-35%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2020 © Всички права запазени