Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Дилър на реалности
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0557-9
Цена
20.00 лв.
Купи

Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (11)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
145/213
Страници
400
Дата на издаване
09 декември 2019
Превод
Марта Владова
Корица
Росен Дуков

Дилър на реалности

Какво би било, ако ви предложат съвършен дигитален наркотик?

В близкото бъдеще няма да има забрани. Потреблението е достигнало предела си, моралът вече не е на мода, религията се е превърнала във фаст фууд. Човечеството е затънало в развлечения, разврат и наркотици. Елитът има нов вид забавление – персонална реалност, в която може да се претвори всяка, най-порочна и престъпна фантазия.

Нов технокулт, творение на тайнствена медийна корпорация обещава на всекиго безкрайни удоволствия и вечен живот в синтезирана персонална реалност. На корпоративния шпионин Золтан Варго е възложена задачата да проникне в недрата на корпорацията, създаваща тези реалности, за да изясни същността на зловещия проект, но самият той се оказва въвлечен в дяволската игра. Порнографският експеримент с милиони хора и стартирането на първата дигитална религия в света рушат всичките му планове и Золтан открива за себе си ужасяваща истина… 

„Забавен, остроумен и изключително четивен роман. Зловеща сатира на едно уж измислено общество, в което май вече наистина живеем. Книга, която трудно ще оставите. И която често ще си припомняте.“
Иво Сиромахов

„България има нужда от този провокативен и бунтарски роман!“
Радина Кърджилова

За автора

Николас Димитров – визионер и мечтател.

Българин-полиглот, който знае единайсет езика.

Дебютният му роман е написан на руски и предизвиква голям скандал в Русия и Украйна.

Ярък представител на движението New Age, агностик, self-made, пътешественик и поклоник по местата на Силата. Чувства  се еднакво комфортно и в планините на Тибет, и на фестивала Burning Man в пустинята Black Rock.

Интелектуален хедонист и колекционер на впечатления.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Николас Димитров - „Дилър на реалности“

Огромно помещение – виждам го като в разрез. Макар че съм тук за първи път, зная със сигурност къде се намирам. Това е Интертоалетна.
В просторната зала с високи тавани се нижат редици тоалетни чинии, губещи се в тъмнината. Извити тръби, здраво вкопчени в тях, слизат в подземната клоака, чиито размери са много по-големи от горното помещение. Тук вече има много хора, а постоянно прииждат все нови посетители – залата сякаш ще се пръсне. Хората мълчаливо отиват до тоалетните чинии, но вместо да сядат на тях, допират лицата си. В тази фаянсова фуния пускат съкровените си мисли, тайни желания и несбъднати надежди.
Всички тези мисловни отпадъци се смесват в бурни потоци и се устремяват надолу, където се вливат в токсично езеро, разяждащо със съскане стените на огромния резервоар. Устремените отгоре потоци стават все по-бурни и вълните, които се блъскат с тътен в стените, ме заливат целия. Разбирам, че резервоарът ще се напълни докрай и безцветната слуз ще рукне от тоалетните чинии като музикален фонтан. Но вместо музика ще звучат воплите на ужас на посетителите на Интертоалетната и сред тях никой няма да чуе моя вик. Ще си остана долу, смазан, без въздух.
Наоколо е зловещо. Ще ми се да избягам. Търся изход. Крещя без глас. И сякаш в отговор чувам пляскане на крила. Близо до лицето ми прелита огромен черен гарван.
Събуждам се. Това е един от необяснимо реалистичните сънища, които постоянно ме измъчват. Антидепресантите и приспивателните не помагат и съм принуден да се примиря с положението.
Отивам в кухнята и жадно пия вода от чешмата. После дълго стоя до прозореца и се взирам в нощния Сингапур. По инерция се опитвам да си спомня подробностите от тоя сън, без да зная защо. Когато замайването преминава, машинално поглеждам монитора на кухненската маса. В чата – съобщение от работодателя ми Харон. „Нов голям проект. 11.00 на станцията“. Най-сетне работа. Защото съм съвсем на сухо. Може би затова сънувам тези тъпи сънища.
Животът на фрийлансъра е като американски атракцион: днес стоиш на балкона на луксозен апартамент с изглед към ботаническата градина, пийваш скъп коняк и чакаш да ти донесат поръчката от ресторанта. А утре преглъщаш нудли в евтина закусвалня и триеш от смартфона съобщенията за просрочени плащания. Мисълта, че след като получа аванса, ще мога да се върна към първия вариант, ми действа успокояващо. Свикнал съм с изкуствения малък свят на своето жилище, чиито стени ме предпазват от шума и суетата на този град. Бих стоял тук месеци, четейки и рисувайки сънищата си върху огромни платна. Но уви, безгрижният живот в студиото под самия покрив на елитен небостъргач не струва евтино.
Поглеждам часовника в ъгъла на екрана – три без пет. Със сигурност няма да заспя отново. Зад стената се чува приглушеният вой на съседа наркоман. Може би са ме събудили виковете му, а не задушаващото бълнуване, от което току-що съм изплувал. Само преди двайсет години смъртно наказание би заплашвало съседа ми. Понякога ми се иска да го утрепя, а друг път чак ме хваща жал за него. Тези викове ми напомнят, че можеш да си купиш апартамент в сграда с панорамна тераса и приятен аромат в асансьора, но новият Сингапур ще те настигне и тук. Ултраконсервативният град от миналото се е променил до неузнаваемост, но зад стената все ще се намери някой съмнителен тип, издаващ нечленоразделни звуци нощем. Или от съседния балкон ще гърми оглушителен рейв, примесен с крясъците на пияни младежи. „Във всяка каца мед ще се намери поне една лъжичка говно. Важно е да знаеш къде е то“ – спомням си любимия лаф на Харон.
Чукам по стената и виковете затихват – превръщат се в неразбираемо мърморене, почти напълно погълнато от звукоизолацията. Почини си, приятелю. И следващия път си потърси по-добър дилър.
Замъквам се в банята. Жилището ми прилича на мен. Едноцветни стени, никакви картини, никаква интериорна украса, никакви мили дреболийки, никаква показност. Нулева индивидуалност. Трябва да положиш усилия, за да обезличиш до такава степен дома си. Това не е минимализъм, дори не е аскетизъм, а пълно безличие. „Когато нямаш лице, няма как да го изгубиш“, поучаваше ме Харон някога, когато ме учеше на занаят. Добре усвоих това правило. Никога не съм имал собствена личност, винаги съм се крил зад измислени.
Заставам под душа. Обличам се. Излизам от къщи, като не смятам да се връщам преди срещата. Средата на октомври е – дъждът няма намерение да спира. Ето и сега – дали е влажна мъгла, дали ситен ръмеж, носещ се във въздуха. Ризата веднага полепва по гърба и щом сядам в колата, бързам да включа климатика. Радиото се събужда автоматично, но аз с отвращение го изключвам. Никакъв шум, освен естествените нощни звуци: цвърченето на цикадите, далечният вой на сирените, едва доловимото тракане на колелата на влака, който се носи отникъде за никъде.
Все още не зная как ще убия времето тази нощ, по-точно остатъка ѝ. Нощта срещу понеделник – значи нощните клубове са затворени и в денонощните барове също цари пустота. Това правило е валидно дори в новия Сингапур, който, както си мислят всички, никога не спи.
Без да усетя, вдигам скоростта до двеста. В предишни времена при толкова дръзко превишаване на скоростта в колата би се включила оглушителна сирена. Но днес безнаказано летя по естакадата покрай редицата черни прозорци, тук-там осветени от нечие безсъние. В нощния град се мяркат откъслеци от маранята, премесени с припламвания на стробоскопа – ярка реклама, предназначена за никого. Слизам от естакадата и едва не се врязвам в яркооранжева спортна кола, неочаквано изскочила на кръстовището. Скърцат спирачки, оглушително стържат колела, автомобилът се завърта на място и аз, профучавайки, успявам да мярна изкривените от ужас лица на хората в колата. Момче и момиче, съвсем млади, почти тийнейджъри. Едва след няколко минути и след десетина преки по-нататък осъзнавам, че без малко не съм ги пребил и не съм загинал и аз. Проумявам го, но не изпитвам нищо. Смъртта никога не ме е плашила. Това качество криех дори от родителите си, за да не изглеждам като откачалка. За него знаеше само Харон. Дали това не беше причината да ме избере сред другите?
След няколко минути се озовавам на края на пети район, бившия Гейланг, където проститутките търпеливо очакват среща с някой нощен бродяга като мен. За почивката си понякога предпочитам компанията на такива жени, които не ти се навират в душата и не искат внимание. Още първото срещнато момиче напълно отговаря на моя сексуален вкус: кльощава, с детски черти на лицето, наглед на не повече от двайсет.
Събуждам се късно сутринта в евтин хотел с изглед към някаква индустриална зона. Момичето още спи, придърпало острите си колена до гърдите, трогателно и безпомощно. Заглеждам се в трапчинките на лицето ѝ и след като се убеждавам, че не е пребъркала джобовете ми през нощта, напускам хотела, за да се срещна с Харон. По пътя решавам да надникна в автоцърквата.
Не че съм твърде религиозен. Просто ми харесват усещанията в църквата – спареният въздух и наркотичният аромат на тамяна карат мозъкът ми да работи по-бързо. Може би в тези моменти ясно осъзнавам непоправимата безсмисленост на битието. Това усещане, толкова близко и толкова далечно от суетата на мегаполиса, ми помага да скрия уязвимостта си под маската на безразличието.
В мъждиво осветеното преддверие на универсалната автоцърква, разположена между стриптийзбар и магазин за електронни аксесоари, по това време няма никого. Влизам в една от кабинките капсули. Вратата зад мен автоматично се затваря и тъмните стени – екрани ме заобикалят отвсякъде. На монитора пред мен се изписва текст.

МОЛЯ, ИЗБЕРЕТЕ РЕЛИГИЯ

Когато излиза менюто, бързо го преглеждам и натискам

УМЕРЕН КАТОЛИЦИЗЪМ. ПЛАТЕН ИЛИ БЕЗПЛАТЕН РЕЖИМ

Днес ще се бръкна, за да не гледам безкрайните реклами преди изповедта. Освен това Харон скоро ще попълни сметката ми. Допирам телефона до сензора, потвърждавам сумата и поръчвам пакет „Богоугоден“, в който влизат кадене с тамян, запалване на свещ, запис на песнопения и разбира се, интерактивна изповед. След това на екраните около мен се появява католически храм с десетки горящи свещи на амвона и в кабинката се разнася любимият ми аромат на тамян. От високоговорителите, вградени в тавана, долитат гласовете на млади хористи. Пред мен се изписва текст, който ме призовава да коленича, а от пода се издига специална пейчица.
– В името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин! – произнасям аз, за да започне изповедта.
Аватарът, появил се пред очите ми, е смугъл епископ с масивни очила. Отстранявам го, защото ме дразни.
– Да пребъде Господ в сърцето ти… – долита от високоговорителя глас с индийски акцент. – Кога си се изповядвал за последен път?
– Преди седмица, отче. Но оттогава успях да съгреша.
– Какви са греховете ти, сине мой?
Трябва да вляза в ролята на разкайващ се, иначе на кого е нужен целият този спектакъл?
– Лъгах, крадох, псувах, богохулствах, онанирах, взимах наркотици и чуках проститутки – импровизирам аз. – Май че е всичко, но може и да съм пропуснал нещо. – Тежки са греховете ти, сине мой – каканиже равнодушният глас. – Но аз ги опрощавам в името на Отца и Сина и Светия Дух.
– И още нещо. И в Бога не вярвам – предстоящата среща с Харон ме подстрекава да се държа дръзко.
– Бог ти прощава и това – смирено отвръща свещеникът.
– Чудничко. Как ви е временцето в Бангалор?
– Аз съм от Калкута, сине мой. Жега е – почти четиресет градуса.
– Хубав ден, отче.
– Иди си с мир.
Излизам от автоцърквата и усещам, че на душата ми е станало по-леко – ето я силата на изповедта! Трябва да побързам, да не закъснея за срещата с Харон.

Николас Димитров - „Дилър на реалности“

Огромно помещение – виждам го като в разрез. Макар че съм тук за първи път, зная със сигурност къде се намирам. Това е Интертоалетна.
В просторната зала с високи тавани се нижат редици тоалетни чинии, губещи се в тъмнината. Извити тръби, здраво вкопчени в тях, слизат в подземната клоака, чиито размери са много по-големи от горното помещение. Тук вече има много хора, а постоянно прииждат все нови посетители – залата сякаш ще се пръсне. Хората мълчаливо отиват до тоалетните чинии, но вместо да сядат на тях, допират лицата си. В тази фаянсова фуния пускат съкровените си мисли, тайни желания и несбъднати надежди.
Всички тези мисловни отпадъци се смесват в бурни потоци и се устремяват надолу, където се вливат в токсично езеро, разяждащо със съскане стените на огромния резервоар. Устремените отгоре потоци стават все по-бурни и вълните, които се блъскат с тътен в стените, ме заливат целия. Разбирам, че резервоарът ще се напълни докрай и безцветната слуз ще рукне от тоалетните чинии като музикален фонтан. Но вместо музика ще звучат воплите на ужас на посетителите на Интертоалетната и сред тях никой няма да чуе моя вик. Ще си остана долу, смазан, без въздух.
Наоколо е зловещо. Ще ми се да избягам. Търся изход. Крещя без глас. И сякаш в отговор чувам пляскане на крила. Близо до лицето ми прелита огромен черен гарван.
Събуждам се. Това е един от необяснимо реалистичните сънища, които постоянно ме измъчват. Антидепресантите и приспивателните не помагат и съм принуден да се примиря с положението.
Отивам в кухнята и жадно пия вода от чешмата. После дълго стоя до прозореца и се взирам в нощния Сингапур. По инерция се опитвам да си спомня подробностите от тоя сън, без да зная защо. Когато замайването преминава, машинално поглеждам монитора на кухненската маса. В чата – съобщение от работодателя ми Харон. „Нов голям проект. 11.00 на станцията“. Най-сетне работа. Защото съм съвсем на сухо. Може би затова сънувам тези тъпи сънища.
Животът на фрийлансъра е като американски атракцион: днес стоиш на балкона на луксозен апартамент с изглед към ботаническата градина, пийваш скъп коняк и чакаш да ти донесат поръчката от ресторанта. А утре преглъщаш нудли в евтина закусвалня и триеш от смартфона съобщенията за просрочени плащания. Мисълта, че след като получа аванса, ще мога да се върна към първия вариант, ми действа успокояващо. Свикнал съм с изкуствения малък свят на своето жилище, чиито стени ме предпазват от шума и суетата на този град. Бих стоял тук месеци, четейки и рисувайки сънищата си върху огромни платна. Но уви, безгрижният живот в студиото под самия покрив на елитен небостъргач не струва евтино.
Поглеждам часовника в ъгъла на екрана – три без пет. Със сигурност няма да заспя отново. Зад стената се чува приглушеният вой на съседа наркоман. Може би са ме събудили виковете му, а не задушаващото бълнуване, от което току-що съм изплувал. Само преди двайсет години смъртно наказание би заплашвало съседа ми. Понякога ми се иска да го утрепя, а друг път чак ме хваща жал за него. Тези викове ми напомнят, че можеш да си купиш апартамент в сграда с панорамна тераса и приятен аромат в асансьора, но новият Сингапур ще те настигне и тук. Ултраконсервативният град от миналото се е променил до неузнаваемост, но зад стената все ще се намери някой съмнителен тип, издаващ нечленоразделни звуци нощем. Или от съседния балкон ще гърми оглушителен рейв, примесен с крясъците на пияни младежи. „Във всяка каца мед ще се намери поне една лъжичка говно. Важно е да знаеш къде е то“ – спомням си любимия лаф на Харон.
Чукам по стената и виковете затихват – превръщат се в неразбираемо мърморене, почти напълно погълнато от звукоизолацията. Почини си, приятелю. И следващия път си потърси по-добър дилър.
Замъквам се в банята. Жилището ми прилича на мен. Едноцветни стени, никакви картини, никаква интериорна украса, никакви мили дреболийки, никаква показност. Нулева индивидуалност. Трябва да положиш усилия, за да обезличиш до такава степен дома си. Това не е минимализъм, дори не е аскетизъм, а пълно безличие. „Когато нямаш лице, няма как да го изгубиш“, поучаваше ме Харон някога, когато ме учеше на занаят. Добре усвоих това правило. Никога не съм имал собствена личност, винаги съм се крил зад измислени.
Заставам под душа. Обличам се. Излизам от къщи, като не смятам да се връщам преди срещата. Средата на октомври е – дъждът няма намерение да спира. Ето и сега – дали е влажна мъгла, дали ситен ръмеж, носещ се във въздуха. Ризата веднага полепва по гърба и щом сядам в колата, бързам да включа климатика. Радиото се събужда автоматично, но аз с отвращение го изключвам. Никакъв шум, освен естествените нощни звуци: цвърченето на цикадите, далечният вой на сирените, едва доловимото тракане на колелата на влака, който се носи отникъде за никъде.
Все още не зная как ще убия времето тази нощ, по-точно остатъка ѝ. Нощта срещу понеделник – значи нощните клубове са затворени и в денонощните барове също цари пустота. Това правило е валидно дори в новия Сингапур, който, както си мислят всички, никога не спи.
Без да усетя, вдигам скоростта до двеста. В предишни времена при толкова дръзко превишаване на скоростта в колата би се включила оглушителна сирена. Но днес безнаказано летя по естакадата покрай редицата черни прозорци, тук-там осветени от нечие безсъние. В нощния град се мяркат откъслеци от маранята, премесени с припламвания на стробоскопа – ярка реклама, предназначена за никого. Слизам от естакадата и едва не се врязвам в яркооранжева спортна кола, неочаквано изскочила на кръстовището. Скърцат спирачки, оглушително стържат колела, автомобилът се завърта на място и аз, профучавайки, успявам да мярна изкривените от ужас лица на хората в колата. Момче и момиче, съвсем млади, почти тийнейджъри. Едва след няколко минути и след десетина преки по-нататък осъзнавам, че без малко не съм ги пребил и не съм загинал и аз. Проумявам го, но не изпитвам нищо. Смъртта никога не ме е плашила. Това качество криех дори от родителите си, за да не изглеждам като откачалка. За него знаеше само Харон. Дали това не беше причината да ме избере сред другите?
След няколко минути се озовавам на края на пети район, бившия Гейланг, където проститутките търпеливо очакват среща с някой нощен бродяга като мен. За почивката си понякога предпочитам компанията на такива жени, които не ти се навират в душата и не искат внимание. Още първото срещнато момиче напълно отговаря на моя сексуален вкус: кльощава, с детски черти на лицето, наглед на не повече от двайсет.
Събуждам се късно сутринта в евтин хотел с изглед към някаква индустриална зона. Момичето още спи, придърпало острите си колена до гърдите, трогателно и безпомощно. Заглеждам се в трапчинките на лицето ѝ и след като се убеждавам, че не е пребъркала джобовете ми през нощта, напускам хотела, за да се срещна с Харон. По пътя решавам да надникна в автоцърквата.
Не че съм твърде религиозен. Просто ми харесват усещанията в църквата – спареният въздух и наркотичният аромат на тамяна карат мозъкът ми да работи по-бързо. Може би в тези моменти ясно осъзнавам непоправимата безсмисленост на битието. Това усещане, толкова близко и толкова далечно от суетата на мегаполиса, ми помага да скрия уязвимостта си под маската на безразличието.
В мъждиво осветеното преддверие на универсалната автоцърква, разположена между стриптийзбар и магазин за електронни аксесоари, по това време няма никого. Влизам в една от кабинките капсули. Вратата зад мен автоматично се затваря и тъмните стени – екрани ме заобикалят отвсякъде. На монитора пред мен се изписва текст.

МОЛЯ, ИЗБЕРЕТЕ РЕЛИГИЯ

Когато излиза менюто, бързо го преглеждам и натискам

УМЕРЕН КАТОЛИЦИЗЪМ. ПЛАТЕН ИЛИ БЕЗПЛАТЕН РЕЖИМ

Днес ще се бръкна, за да не гледам безкрайните реклами преди изповедта. Освен това Харон скоро ще попълни сметката ми. Допирам телефона до сензора, потвърждавам сумата и поръчвам пакет „Богоугоден“, в който влизат кадене с тамян, запалване на свещ, запис на песнопения и разбира се, интерактивна изповед. След това на екраните около мен се появява католически храм с десетки горящи свещи на амвона и в кабинката се разнася любимият ми аромат на тамян. От високоговорителите, вградени в тавана, долитат гласовете на млади хористи. Пред мен се изписва текст, който ме призовава да коленича, а от пода се издига специална пейчица.
– В името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин! – произнасям аз, за да започне изповедта.
Аватарът, появил се пред очите ми, е смугъл епископ с масивни очила. Отстранявам го, защото ме дразни.
– Да пребъде Господ в сърцето ти… – долита от високоговорителя глас с индийски акцент. – Кога си се изповядвал за последен път?
– Преди седмица, отче. Но оттогава успях да съгреша.
– Какви са греховете ти, сине мой?
Трябва да вляза в ролята на разкайващ се, иначе на кого е нужен целият този спектакъл?
– Лъгах, крадох, псувах, богохулствах, онанирах, взимах наркотици и чуках проститутки – импровизирам аз. – Май че е всичко, но може и да съм пропуснал нещо. – Тежки са греховете ти, сине мой – каканиже равнодушният глас. – Но аз ги опрощавам в името на Отца и Сина и Светия Дух.
– И още нещо. И в Бога не вярвам – предстоящата среща с Харон ме подстрекава да се държа дръзко.
– Бог ти прощава и това – смирено отвръща свещеникът.
– Чудничко. Как ви е временцето в Бангалор?
– Аз съм от Калкута, сине мой. Жега е – почти четиресет градуса.
– Хубав ден, отче.
– Иди си с мир.
Излизам от автоцърквата и усещам, че на душата ми е станало по-леко – ето я силата на изповедта! Трябва да побързам, да не закъснея за срещата с Харон.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Какъв представител на Световната банка в Македония, какви пет стотинки? Колибри, оправете му CV-то на този, може и да е участвал в някой проект, ама чак представител, и то на 24 години си е груба, меко казано, манипулация. Има достоверен признак за проверка на това кой какъв е и какъв е бил в Световната Банка, казва се UPI.

Оценка: -1 +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0557-9
Купи
Цена
20.00 лв.

Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2019 © Всички права запазени