Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Кари Мора
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0481-7
Цена
18.00 лв.
Купи

Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (11)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
225 гр.
Страници
224
Дата на издаване
22 ноември 2019
Превод
Деян Кючуков
Корица
Стефан Касъров

Кари Мора

Двайсет и пет милиона долара в злато на покоен наркобос лежат скрити под луксозна къща в Маями Бийч. Безжалостни престъпници са по дирите на съкровището от години. Сред тях изпъква Ханс-Петер Шнайдер. Тласкан от нечовешки страсти, той си изкарва хляба, моделирайки плътските фантазии на други, по-богати мъже.

Кари Мора, младата жена, която се грижи за къщата, е избягала от кървавите конфликти в собствената си страна и пребивава в Щатите с несигурен временен статут. Красива и белязана от войната, тя възбужда извратения апетит на Ханс-Петер. Но Кари има неподозирани умения, а способността й да спасява кожата си неведнъж е подлагана на изпитание.

Всевъзможни чудовища се спотайват в сенките между насилието и оцеляването. Надали друг автор през последния век е рисувал тези чудовища с по-стряскащи краски от Томас Харис. „Кари Мора“, неговият шести роман, представлява дългоочакваното завръщане на един брилянтен майстор. 

С Кари Мора Харис прави онова, в което е най-добър – отвежда на едно пътешествие, от което ви полазват мравки, а напрежението ви кара да си гризете ноктите. Тази книга няма да ви остави да спите, нито да ядете. Тя просто крещи да бъде погълната наведнъж, заедно с кориците. - „Питсбърг Поуст Газет“

За автора

Томас Харис е роден през 1940 в щата Тенеси, САЩ. Работи като журналист. Написва първия си роман през 1975, който веднага му донася световна слава. До този момент Томас Харис е публикувал 5 книги с главен герой незабравимото превъплъщение на злото - доктор Ханибал Лектър. И петте романа: „Черна неделя“, „Червения дракон“, „Мълчанието на агнетата“, „Ханибал“ и новият „Ханибал Лектър: Зараждането на злото“ са адаптирани в киното с огромен успех, а „Мълчанието на агнетата“, с Джоди Фостър и Антъни Хопкинс в ролята на психиатъра Ханибал – канибала, е награден с „Оскар“ за главна мъжка роля през 1991.

Откъс

Томас Харис – “Кари Мора“

ПЪРВА ГЛАВА

Двама мъже разговарят в нощта. Намират се на 1674 километра един от друг. Едната страна от лицето на всеки е осветена от мобилния му телефон. Две половинки лица, общуващи в мрака.
− Вече съм наясно как да стигна до къщата. Кажи ми останалото, Хесус.
Отговорът е едва различим от пращенето по линията.
− Ти плати само четвърт от обещаното. Пук-пук. Изпрати ми останалите пари. Изпрати ги. Пук-пук.
− Хесус, ако намеря каквото търся без допълнителна помощ от теб, няма да получиш нито цент повече. Никога.
− Нямаш представа колко си прав. Най-вярното нещо, което си изричал в живота си. Пук-пук. Онова, което искаш, лежи върху петнайсет кила семтекс. Намериш ли го без моя помощ, ще се размажеш по луната.
− Ръцете ми са дълги, Хесус.
− Не толкова, че да стигнат до луната, Ханс-Педро.
− Името ми е Ханс-Петер.
− Не ме интересува личната ти информация. Знаеш къде да си я завреш. Спри да ми губиш времето и пращай парите.
Линията прекъсва. Двамата мъже лежат и гледат в тъмното.
Ханс-Петер Шнайдер е на борда на дългата си, черна моторна лодка край Кий Ларго, Флорида. Той известно време слуша риданията на жената, разнасящи се от съседната койка на носа, после започва да ги имитира. Подражанията му се удават добре. Гласът на неговата собствена майка излиза от гърлото му, назовавайки жената по име.
 − Карла? Карла? Защо плачеш, миличка? Това е просто сън.
В отчаянието си тя млъква объркано за секунда, преди отново да избухне в горчиви сълзи. Звукът е като музика за Ханс-Петер – унася го и не след дълго той потъва в сън.

В Баранкиля, Колумбия, Хесус Виляреал търси успокоение в равномерното съскане на респиратора, от който вдишва кислород. В мрака на болничното крило се разнася вик на пациент, зовящ Бога за помощ:
− Хесус!
− Надявам се той да те чува така добре, както и аз, приятелю – прошепва Хесус Виляреал. – Но надали.
После вдига евтиния предплатен телефон и звъни в местна школа по танци. Отмества встрани кислородната маска, за да говори.
− Не, не се обаждам заради курсовете ви – произнася в слушалката. – В момента не ми се танцува. Търся дон Ернесто. Да, познавате го. Предайте му моето име и той ще се сети. Пук-пук.

ВТОРА ГЛАВА

Моторната лодка на Ханс-Петер Шнайдер се плъзгаше бавно покрай голямата къща на залива Бискейн, а водата се пенеше с бълбукане около черния й корпус. През бинокъла си Ханс-Петер наблюдаваше Кари Мора – двайсет и пет годишна, облечена по долнище на пижама и потник, изтегната на терасата под ранните утринни лъчи.
− Мили Боже – промълви той.
Кучешките му зъби бяха въздълги и имаха сребристи коронки, които проблясваха, щом се усмихнеше. Беше висок на ръст, блед и напълно плешив. Нямаше дори ресници и клепачите му докосваха стъклата на окуляра, оставяйки мазни петна. Той извади кърпичка и ги забърса.
− Това е тя – рече Феликс, агентът по недвижими имоти, който стоеше зад него на палубата. – Грижи се за къщата и я познава по-добре от всеки друг. Може да те разведе из нея. После аз ще я уволня, преди да е видяла неща, които не бива да вижда. Така ще си спестиш време.
− Да, време – отвърна Ханс-Петер. – Колко още трябва да чакам разрешителното за снимки?
− Сегашният наемател в момента заснема реклами. Неговото разрешително изтича след две седмици.
− Феликс, искам от теб да ми осигуриш ключ за тази къща – произнесе Ханс-Петер с немския си акцент. – Да ми го осигуриш още днес.− Ако влезеш вътре и стане беля, аз ще опера пешкира. Нали се сещаш, след като си използвал моя ключ… – Феликс се засмя, но смехът му увисна във въздуха.
– Добре, слушай. Ще отида да говоря с наемателя, ще го помоля да напусне. Но трябва да видиш мястото на дневна светлина, с още хора наоколо. Иначе вътре е доста страховито. Смених четири икономки, преди да попадна на тази. Тя единствена не се бои от него.
– Добре, говори с наемателя. Предложи му пари. До десет хиляди долара. Но ми дай ключа сега, иначе до пет минути ще станеш храна за акулите.
− Ако нараниш кучката, няма да ти бъде от полза. Тя спи в къщата. Длъжна е да го прави заради пожарната застраховка. През деня понякога работи на други места. Изчакай поне докато се махне.
– Само ще поогледам наоколо. Тя изобщо няма да разбере, че съм влизал.
Ханс-Петер продължи да изучава Кари през бинокъла. Тя се бе изправила на пръсти и пълнеше хранилка за птици. Щеше да е срамота нещо подобно да отиде на боклука. С интересни белези като нейните можеше да я продаде скъпо. От клуб „Акрото Грото“ в Нуакшот спокойно щяха да му дадат сто хиляди долара – 35  433  184 мавритански угии. При това с всичките й крайници и без татуировки. Ако трябваше да я тунингова, предвид времето и усилията, щеше да струва повече. Сто и петдесет хиляди долара. Жалки трохи. В тази къща го чакаха между двайсет и пет и трийсет милиона.
В клоните на червената плумерия отвън един дрозд запя песен, научена в тропическите гори на Колумбия и донесена на север, в Маями Бийч.
Кари Мора разпозна мелодията от местата на своето детство, намиращи на две хиляди и четиристотин километра оттук. Спря, заслуша се и подсвирна на дрозда, а той й отвърна. После влезе в къщата.
На борда на яхтата Ханс-Петер протегна ръка. Феликс положи ключа в дланта му, без да я докосва.
− Вратите са снабдени с аларми – каза, – но тази на верандата от южната страна е развалена. Чакаме да ни доставят резервни части. Имаш ли някакви шперцове? Моля те, преди да използваш ключа, надраскай за всеки случай патрона на бравата и подхвърли някой шперц отвън на стъпалата.
− Ще го направя заради теб, Феликс.
− Да знаеш, че идеята не ми харесва. И пак ти казвам, не закачай момичето. Без нея няма да се справиш.

Щом се озова при колата си, паркирана на пристанището, Феликс отвори багажника и извади предплатения телефон, скрит при крика и инструментите. Номерът, който набра, бе на школата по танци в Баранкиля, Колумбия.
− Не, сеньор – каза шепнешком, макар че се намираше на открито. – Забавих го с документите толкова, колкото можах. Той си има собствен адвокат за тези неща и ще ме разкрие. Много държи да наеме къщата, но това е всичко. Знае не повече от нас… Да, получих аванса. Благодаря, сеньор, няма да ви разочаровам.

Томас Харис – “Кари Мора“

ПЪРВА ГЛАВА

Двама мъже разговарят в нощта. Намират се на 1674 километра един от друг. Едната страна от лицето на всеки е осветена от мобилния му телефон. Две половинки лица, общуващи в мрака.
− Вече съм наясно как да стигна до къщата. Кажи ми останалото, Хесус.
Отговорът е едва различим от пращенето по линията.
− Ти плати само четвърт от обещаното. Пук-пук. Изпрати ми останалите пари. Изпрати ги. Пук-пук.
− Хесус, ако намеря каквото търся без допълнителна помощ от теб, няма да получиш нито цент повече. Никога.
− Нямаш представа колко си прав. Най-вярното нещо, което си изричал в живота си. Пук-пук. Онова, което искаш, лежи върху петнайсет кила семтекс. Намериш ли го без моя помощ, ще се размажеш по луната.
− Ръцете ми са дълги, Хесус.
− Не толкова, че да стигнат до луната, Ханс-Педро.
− Името ми е Ханс-Петер.
− Не ме интересува личната ти информация. Знаеш къде да си я завреш. Спри да ми губиш времето и пращай парите.
Линията прекъсва. Двамата мъже лежат и гледат в тъмното.
Ханс-Петер Шнайдер е на борда на дългата си, черна моторна лодка край Кий Ларго, Флорида. Той известно време слуша риданията на жената, разнасящи се от съседната койка на носа, после започва да ги имитира. Подражанията му се удават добре. Гласът на неговата собствена майка излиза от гърлото му, назовавайки жената по име.
 − Карла? Карла? Защо плачеш, миличка? Това е просто сън.
В отчаянието си тя млъква объркано за секунда, преди отново да избухне в горчиви сълзи. Звукът е като музика за Ханс-Петер – унася го и не след дълго той потъва в сън.

В Баранкиля, Колумбия, Хесус Виляреал търси успокоение в равномерното съскане на респиратора, от който вдишва кислород. В мрака на болничното крило се разнася вик на пациент, зовящ Бога за помощ:
− Хесус!
− Надявам се той да те чува така добре, както и аз, приятелю – прошепва Хесус Виляреал. – Но надали.
После вдига евтиния предплатен телефон и звъни в местна школа по танци. Отмества встрани кислородната маска, за да говори.
− Не, не се обаждам заради курсовете ви – произнася в слушалката. – В момента не ми се танцува. Търся дон Ернесто. Да, познавате го. Предайте му моето име и той ще се сети. Пук-пук.

ВТОРА ГЛАВА

Моторната лодка на Ханс-Петер Шнайдер се плъзгаше бавно покрай голямата къща на залива Бискейн, а водата се пенеше с бълбукане около черния й корпус. През бинокъла си Ханс-Петер наблюдаваше Кари Мора – двайсет и пет годишна, облечена по долнище на пижама и потник, изтегната на терасата под ранните утринни лъчи.
− Мили Боже – промълви той.
Кучешките му зъби бяха въздълги и имаха сребристи коронки, които проблясваха, щом се усмихнеше. Беше висок на ръст, блед и напълно плешив. Нямаше дори ресници и клепачите му докосваха стъклата на окуляра, оставяйки мазни петна. Той извади кърпичка и ги забърса.
− Това е тя – рече Феликс, агентът по недвижими имоти, който стоеше зад него на палубата. – Грижи се за къщата и я познава по-добре от всеки друг. Може да те разведе из нея. После аз ще я уволня, преди да е видяла неща, които не бива да вижда. Така ще си спестиш време.
− Да, време – отвърна Ханс-Петер. – Колко още трябва да чакам разрешителното за снимки?
− Сегашният наемател в момента заснема реклами. Неговото разрешително изтича след две седмици.
− Феликс, искам от теб да ми осигуриш ключ за тази къща – произнесе Ханс-Петер с немския си акцент. – Да ми го осигуриш още днес.− Ако влезеш вътре и стане беля, аз ще опера пешкира. Нали се сещаш, след като си използвал моя ключ… – Феликс се засмя, но смехът му увисна във въздуха.
– Добре, слушай. Ще отида да говоря с наемателя, ще го помоля да напусне. Но трябва да видиш мястото на дневна светлина, с още хора наоколо. Иначе вътре е доста страховито. Смених четири икономки, преди да попадна на тази. Тя единствена не се бои от него.
– Добре, говори с наемателя. Предложи му пари. До десет хиляди долара. Но ми дай ключа сега, иначе до пет минути ще станеш храна за акулите.
− Ако нараниш кучката, няма да ти бъде от полза. Тя спи в къщата. Длъжна е да го прави заради пожарната застраховка. През деня понякога работи на други места. Изчакай поне докато се махне.
– Само ще поогледам наоколо. Тя изобщо няма да разбере, че съм влизал.
Ханс-Петер продължи да изучава Кари през бинокъла. Тя се бе изправила на пръсти и пълнеше хранилка за птици. Щеше да е срамота нещо подобно да отиде на боклука. С интересни белези като нейните можеше да я продаде скъпо. От клуб „Акрото Грото“ в Нуакшот спокойно щяха да му дадат сто хиляди долара – 35  433  184 мавритански угии. При това с всичките й крайници и без татуировки. Ако трябваше да я тунингова, предвид времето и усилията, щеше да струва повече. Сто и петдесет хиляди долара. Жалки трохи. В тази къща го чакаха между двайсет и пет и трийсет милиона.
В клоните на червената плумерия отвън един дрозд запя песен, научена в тропическите гори на Колумбия и донесена на север, в Маями Бийч.
Кари Мора разпозна мелодията от местата на своето детство, намиращи на две хиляди и четиристотин километра оттук. Спря, заслуша се и подсвирна на дрозда, а той й отвърна. После влезе в къщата.
На борда на яхтата Ханс-Петер протегна ръка. Феликс положи ключа в дланта му, без да я докосва.
− Вратите са снабдени с аларми – каза, – но тази на верандата от южната страна е развалена. Чакаме да ни доставят резервни части. Имаш ли някакви шперцове? Моля те, преди да използваш ключа, надраскай за всеки случай патрона на бравата и подхвърли някой шперц отвън на стъпалата.
− Ще го направя заради теб, Феликс.
− Да знаеш, че идеята не ми харесва. И пак ти казвам, не закачай момичето. Без нея няма да се справиш.

Щом се озова при колата си, паркирана на пристанището, Феликс отвори багажника и извади предплатения телефон, скрит при крика и инструментите. Номерът, който набра, бе на школата по танци в Баранкиля, Колумбия.
− Не, сеньор – каза шепнешком, макар че се намираше на открито. – Забавих го с документите толкова, колкото можах. Той си има собствен адвокат за тези неща и ще ме разкрие. Много държи да наеме къщата, но това е всичко. Знае не повече от нас… Да, получих аванса. Благодаря, сеньор, няма да ви разочаровам.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0481-7
Купи
Цена
18.00 лв.

Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2019 © Всички права запазени