Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Сбогом на всички котки
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0535-7
Цена
24.00 лв.
Купи

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
704
Дата на издаване
15 ноември 2019
Превод
Жечка Георгиева
Корица
Тодор Ангелиев

Сбогом на всички котки

Разкази от клуб „Търтеи“ и бар „Въдичарски отдих“

Ако единствената му тема бяха Джийвс и Устър, пак щяхме да го прославяме като Майстора. Дори да не беше написал и ред повече, днес пак щяхме да го тачим като най-блестящия английски хуморист. Ако приносът му към литературата бяха само историите за семейство Мълинър, мястото му в историята на човечеството щеше да е осигурено за вечни времена. Доктор сър Пелъм Гренвил Удхаус дължи безсмъртието си на своите герои.

Стивън Фрай

Да разгледаме фактите, дами и господа, които в случая са от прости по-прости. Удхаус си остава най-забавният писател, от чието перо са излезли думи върху хартия. А с историите си за Джийвс създава най-доброто от най-доброто. Говоря като човек, чиято първа любов беше замъкът Бландингс и който по-късно извличаше безмерно удоволствие от Псмит. Но Джийвс е бисерът и ако някой се опита да ви разубеди, посочете му вратата.

Хю Лори

За автора

Сър Пелъм Гренвил Удхаус (1881-1975) тъче своето писателско платно на фона на идилична предвоенна Англия (става дума за Първата световна война) във висшето британско общество. Днес той е известен преди всичко с романите и разказите си за Джийвс, клуб „Търтеите”, мистър Мълинър и замъка Бландингс. Но Удхаус се е изявявал също така активно и плодотворно като драматург (15 пиеси) и сценарист на музикални комедии (250 песни за 30 мюзикъла). Работил е с музиканти от ранга на Коул Портър и Гършуин.

И все пак той си остава в съзнанието ни като любим хуморист, обожаван от писатели като Ивлин Уо, Ръдиард Киплинг, Дъглас Адамс, Салман Рушди и Тери Пратчет. Книгите на Удхаус се препоръчват от психиатри като терапевтично средство за изваждане от депресия, но няма нужда да сме психически зле, за да им се радваме.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

П. Г. Удхаус – „Сбогом на всички котки”

СБОГОМ НА ВСИЧКИ КОТКИ

Котето на готвача се промъкна в пушалнята на клуб „Търтеи“ и поздрави присъстващите с дружелюбно „мяу!“. Фреди Уиджън, който седеше в ъгъла, стиснал глава между дланите си, се изправи възмутено.
– Предполагах – рече той с хладен, безизразен глас, – че това тук е тихо убежище за джентълмени. Но тъй като виждам, че съм попаднал в менажерия, смятам да ви лиша от присъствието си.
И напусна демонстративно стаята. Пушалнята се изпълни със смут и недоумение.
– Какво му стана? – загрижено попита един Образ. Подобни изблици на неприкрити чувства са твърде редки в „Търтеите“. – Да не са се скарали с котето?
Един всезнаещ Симпатяга поклати отрицателно глава.
– Фреди не е имал спречквания с това конкретно коте – поясни той. – Но откакто прекара един уикенд в Мачъм Чешингс, не може да понася котки.
– Какъв Мачъм?
– Чешингс. Потомственото имение на Далия Прендърби в графство Оксфордшир.
– Запознаха ме веднъж с нея – обади се една Скица. – Стори ми се много симпатично момиче.
– И Фреди беше на това мнение. Обичаше я безумно.
– И, разбира се, я загуби?
– Разбира се.
– Знаете ли – промълви един разсъдлив Симпатяга, – обзалагам се, че ако наредим по дължина всички момичета, които Фреди Уиджън е обичал и загубил, редицата сигурно ще се проточи до средата на булевард „Пикадили“.
– Дори по-надалеч – уточни Образът. – Някои от тях бяха доста височки. Това, което аз не мога да проумея обаче, е защо изобщо си прави труда да се влюбва. В последна сметка те, тъй или иначе, го изритват. Спокойно би могъл да не започва. Нещо повече – в спестеното време би успял да прочете някоя поучителна книга.
– Според мен бедата му е там, че в началото винаги набира страхотна скорост – заразказва Симпатягата. – Има приятна физиономия, танцува великолепно, умее да си мърда ушите и в първия момент на момичето му се взема акълът, а това, естествено, го насърчава. Той твърди, че и с тази Прендърби отначало много му потръгнало. Нещата дори стигнали дотам, че когато го поканила за уикенда в Мачъм Чешингс, той си купил един екземпляр от „Какво трябва да знае всеки младоженец“.
– Много са странни имената на английските провинциални имения – намеси се замислено Скицата. – Мачъм как да е, но откъде-накъде Чешингс?
– И Фреди си задавал този въпрос. Но не и след като видял къщата. След това – поне така твърдеше пред мен – разбрал, че по-точно наименование и при най-добро желание не можело да се измисли. Защото цялото семейство на тази Далия било от почитателите на животинския свят и къщата представлявала клокочещ въртоп от безсловесни твари. Накъдето и да обърнеш взор, навсякъде кучета, които се чешели, котки, които чешели тапицираните мебели, и Фреди дори подозирал (макар подозренията му да не се оправдали до последния ден на престоя му), че някъде из къщата имало и шимпанзе, дръгнещо се не по-малко усърдно. Случват се такива работи в дълбоката провинция, а въпросното имение Мачъм Чешингс било доста встрани от центъра на събитията и до най-близката гара имало цели шест мили.
Та именно на тази гара Далия Прендърби посрещнала наш Фреди с двуместната си кола и по пътя към Мачъм Чешингс между тях се състоял разговор, който според мен е показателен, тъй като свидетелства за сърдечното естество на отношенията им на този етап. Горчивите преоценки изскокнали далеч по-късно.
– Искам направо да ги слисаш, Фреди – започнала Далия, след като си побъбрили за туй-онуй. – Някои от момчетата, които съм канила, така ужасно се изложиха. Най-важното е да се харесаш на татко.
– Бъди спокойна – уверил я Фреди. – Той понякога е доста труден.
– Ти само ме заведи при него – помолил Фреди. – Само това искам от теб – да ме заведеш при него.
– Лошото е, че никак не одобрява съвременните младежи.
– Мен ще одобри.
– Мислиш ли?
– Убеден съм.
– Защо си толкова убеден?
– Защото никой не може да устои на обаянието ми.
– Ами!
– Ами я!
– Ами!
– Ами я!
Тя го ръгнала с лакът, той също я ръгнал, тя се изкикотила, той се изхилил, сякаш някой спраскал надута книжна кесия, тя пак го ръгнала, той пак я ръгнал, тя казала: „Ама че си магаре!“, той рекъл: „Стига пък ти!“, и всичко това показва докъде са били стигнали в отношенията си. Нищо не било решено още, но любовта несъмнено вече пускала корени в моминското сърце.
Естествено, че докато пътувал, Фреди се позамислил за този баща, събуждащ такива тревожни чувства у любимата девойка, затова твърдо решил да не я изложи. Той решил така да привърже стареца към себе си, че онзи да откаже да диша без него. Решил да съсредоточи върху него цялата сила на неустоимото си обаяние и с нетърпение очаквал да се наслади на страхотния си успех.
Затова е излишно да ви казвам, тъй като познавате Фреди не по-зле от мен, че първото, което сторил, щом влязъл в орбитата на стария сър Мортимър Прендърби, било да го халоса по темето с една котка на жълти и черни петна, и то само десет минути след пристигането си в Мачъм Чешингс.
Тъй като влакът му бил закъснял, нямало време за тържествени посрещания и за приветствени слова от рода на „Добре дошъл в Мачъм Чешингс“. Момичето просто го изстреляло в определената за него стая, наредило му да бъде тип-топ за нула време, тъй като вечерята започвала след четвърт час, и хукнало и то да се преоблича. Фреди спокойно се гласял, но когато по едно време се извърнал да вземе ризата си, която бил оставил върху леглото, отгоре ѝ съзрял огромна котка на жълти и черни петна, която я размесвала с лапите си.
Знаете какво значи за един мъж официалната му риза. В първия миг Фреди не повярвал на очите си и останал втрещен. В следващия миг обаче се метнал напред с прегракнал писък, сграбчил животното, изнесъл го на балкона, запратил го в празното пространство и улучил право по темето възрастния джентълмен, задал се откъм ъгъла.
– По дяволите! – възмутил се джентълменът.
От прозореца на долния етаж щръкнала нечия глава.
– Какво има, Мортимър?
– Отгоре се сипят котки.
– Глупости! Небето е ясно – възразила главата и се скрила.
Фреди преценил, че негов дълг е да се извини.
– Извинете – започнал той. – Много съжалявам. Аз бях.
– Не, не бяхте вие. Котка беше.
– Знам. Аз я хвърлих.
– Защо?
– Ами…
– Глупак!
– Извинете – смотолевил Фреди.
– Върви по дяволите! – отвърнал старият джентълмен.
Фреди направил крачка назад, прибрал се в стаята и с това инцидентът приключил. Обикновено нашият приятел се облича с прилична скорост, но този епизод така го сащисал, че той не само изгубил едно от копчетата на ръкавелите, но и направил на нищо първите няколко вратовръзки. Така че, когато гонгът известил началото на пиршеството, все още бил по риза, а когато най-сетне успял да се измъкне от будоара си, един от лакеите го осведомил, че компанията в трапезарията вече лочела бульона. Той се отправил натам, пльоснал се в празния стол до домакинята и едва успял да се включи в състезанието с две единствени лъжици бульон. Неудобно, общо взето, но въпреки това се чувствал превъзходно благодарение на освежителната мисъл, че коленете му са под една и съща маса с тези на Далия. Затова след като кимнал любезно на домакина, който впил в него изпепеляващ поглед, Фреди напрегнал сили и подхванал бляскав и остроумен разговор с лейди Прендърби.
– Очарователно имение имате.
Домакинята се съгласила, че тукашните пейзажи се радвали на успех. Била от породата високи, кокалести дами, дето напомнят за кралица Елизабет Първа – с тънки стиснати устни и студени като плодово желе очи. Външният ѝ вид не допаднал особено на Фреди, но – както вече казах – той бил в приповдигнато настроение, така че вдъхновено продължил:
– Местата сигурно са отлични за лов?
– Доколкото ми е известно, наоколо доста се ловува.
– И аз така помислих. Това е то, истинският живот: да препускаш на кон из красиви местности и да тъпчеш торбата с дивеч. Думба-лумба, хей, стой, варда – просто мечта! Лейди Прендърби забележимо потръпнала.
– Боя се, че не споделям възторга ви. Имам най-силни възражения срещу ловуването. Винаги съм се противопоставяла решително на всички свирепи спортове, свързани с убиването на животни.
Това бил жесток удар за добрия стар Фреди, който тъй много разчитал да разнищва темата поне по време на основното ядене и част от десерта. Но устата му била затворена с трясък. И докато мълчал и се опитвал да събере мисли, домакинът, който от пет или шест минути не откъсвал от него изпепеляващ поглед, прикрил уста с ръка и избоботил като гаубица по посока на Далия, седнала в противоположния край на масата:
– Далия!
– Да, татко?
– Кой е тоя грозник?
– Шт!
– Какво ми шъткаш? Кой е, питам?
– Мистър Уиджън.
– Мистър кой?
– Уиджън!
– Защо не се научиш да произнасяш по-ясно! Всичко смотолевяш в устата си! – заядливо продължил сър Мортимър.
– Счу ми се, че каза „Уиджън“. Кой го е канил тук?
– Аз.
– Защо?
– Защото ми е приятел.
– А на мен ми прилича на проклятие свише. Има лице на криминален престъпник.
– Шт!
– Стига си шъткала! Освен това не е с всичкия си. Замеря хората с котки.
– Моля те, татко!
– Няма какво да ме молиш! Излишно е. Щом казвам, че замеря хората с котки, значи ги замеря! Мен дори ме улучи. Малоумник, бих казал, макар че едва ли има и малко ум. Да не говорим, че по-отблъскващ урод още не се е появявал в тази къща. Колко време ще остане?
– До понеделник.
– О, Господи! Днес сме едва петък! – изревал сър Мортимър Прендърби.
Положението, нали разбирате, било крайно неловко за Фреди и се боя, че не му се отразило благоприятно. Би трябвало според мен да се впусне в изискан светски разговор, но единственото, което му хрумнало, било да попита лейди Прендърби дали стреля добре с пушка. Тя отвърнала, че тъй като не притежавала кръвожадни дивашки инстинкти, тъй необходими на един закоравял хладнокръвен убиец, не била добър стрелец, така че нашият приятел провесил долна устна и потънал отново в мълчание.

П. Г. Удхаус – „Сбогом на всички котки”

СБОГОМ НА ВСИЧКИ КОТКИ

Котето на готвача се промъкна в пушалнята на клуб „Търтеи“ и поздрави присъстващите с дружелюбно „мяу!“. Фреди Уиджън, който седеше в ъгъла, стиснал глава между дланите си, се изправи възмутено.
– Предполагах – рече той с хладен, безизразен глас, – че това тук е тихо убежище за джентълмени. Но тъй като виждам, че съм попаднал в менажерия, смятам да ви лиша от присъствието си.
И напусна демонстративно стаята. Пушалнята се изпълни със смут и недоумение.
– Какво му стана? – загрижено попита един Образ. Подобни изблици на неприкрити чувства са твърде редки в „Търтеите“. – Да не са се скарали с котето?
Един всезнаещ Симпатяга поклати отрицателно глава.
– Фреди не е имал спречквания с това конкретно коте – поясни той. – Но откакто прекара един уикенд в Мачъм Чешингс, не може да понася котки.
– Какъв Мачъм?
– Чешингс. Потомственото имение на Далия Прендърби в графство Оксфордшир.
– Запознаха ме веднъж с нея – обади се една Скица. – Стори ми се много симпатично момиче.
– И Фреди беше на това мнение. Обичаше я безумно.
– И, разбира се, я загуби?
– Разбира се.
– Знаете ли – промълви един разсъдлив Симпатяга, – обзалагам се, че ако наредим по дължина всички момичета, които Фреди Уиджън е обичал и загубил, редицата сигурно ще се проточи до средата на булевард „Пикадили“.
– Дори по-надалеч – уточни Образът. – Някои от тях бяха доста височки. Това, което аз не мога да проумея обаче, е защо изобщо си прави труда да се влюбва. В последна сметка те, тъй или иначе, го изритват. Спокойно би могъл да не започва. Нещо повече – в спестеното време би успял да прочете някоя поучителна книга.
– Според мен бедата му е там, че в началото винаги набира страхотна скорост – заразказва Симпатягата. – Има приятна физиономия, танцува великолепно, умее да си мърда ушите и в първия момент на момичето му се взема акълът, а това, естествено, го насърчава. Той твърди, че и с тази Прендърби отначало много му потръгнало. Нещата дори стигнали дотам, че когато го поканила за уикенда в Мачъм Чешингс, той си купил един екземпляр от „Какво трябва да знае всеки младоженец“.
– Много са странни имената на английските провинциални имения – намеси се замислено Скицата. – Мачъм как да е, но откъде-накъде Чешингс?
– И Фреди си задавал този въпрос. Но не и след като видял къщата. След това – поне така твърдеше пред мен – разбрал, че по-точно наименование и при най-добро желание не можело да се измисли. Защото цялото семейство на тази Далия било от почитателите на животинския свят и къщата представлявала клокочещ въртоп от безсловесни твари. Накъдето и да обърнеш взор, навсякъде кучета, които се чешели, котки, които чешели тапицираните мебели, и Фреди дори подозирал (макар подозренията му да не се оправдали до последния ден на престоя му), че някъде из къщата имало и шимпанзе, дръгнещо се не по-малко усърдно. Случват се такива работи в дълбоката провинция, а въпросното имение Мачъм Чешингс било доста встрани от центъра на събитията и до най-близката гара имало цели шест мили.
Та именно на тази гара Далия Прендърби посрещнала наш Фреди с двуместната си кола и по пътя към Мачъм Чешингс между тях се състоял разговор, който според мен е показателен, тъй като свидетелства за сърдечното естество на отношенията им на този етап. Горчивите преоценки изскокнали далеч по-късно.
– Искам направо да ги слисаш, Фреди – започнала Далия, след като си побъбрили за туй-онуй. – Някои от момчетата, които съм канила, така ужасно се изложиха. Най-важното е да се харесаш на татко.
– Бъди спокойна – уверил я Фреди. – Той понякога е доста труден.
– Ти само ме заведи при него – помолил Фреди. – Само това искам от теб – да ме заведеш при него.
– Лошото е, че никак не одобрява съвременните младежи.
– Мен ще одобри.
– Мислиш ли?
– Убеден съм.
– Защо си толкова убеден?
– Защото никой не може да устои на обаянието ми.
– Ами!
– Ами я!
– Ами!
– Ами я!
Тя го ръгнала с лакът, той също я ръгнал, тя се изкикотила, той се изхилил, сякаш някой спраскал надута книжна кесия, тя пак го ръгнала, той пак я ръгнал, тя казала: „Ама че си магаре!“, той рекъл: „Стига пък ти!“, и всичко това показва докъде са били стигнали в отношенията си. Нищо не било решено още, но любовта несъмнено вече пускала корени в моминското сърце.
Естествено, че докато пътувал, Фреди се позамислил за този баща, събуждащ такива тревожни чувства у любимата девойка, затова твърдо решил да не я изложи. Той решил така да привърже стареца към себе си, че онзи да откаже да диша без него. Решил да съсредоточи върху него цялата сила на неустоимото си обаяние и с нетърпение очаквал да се наслади на страхотния си успех.
Затова е излишно да ви казвам, тъй като познавате Фреди не по-зле от мен, че първото, което сторил, щом влязъл в орбитата на стария сър Мортимър Прендърби, било да го халоса по темето с една котка на жълти и черни петна, и то само десет минути след пристигането си в Мачъм Чешингс.
Тъй като влакът му бил закъснял, нямало време за тържествени посрещания и за приветствени слова от рода на „Добре дошъл в Мачъм Чешингс“. Момичето просто го изстреляло в определената за него стая, наредило му да бъде тип-топ за нула време, тъй като вечерята започвала след четвърт час, и хукнало и то да се преоблича. Фреди спокойно се гласял, но когато по едно време се извърнал да вземе ризата си, която бил оставил върху леглото, отгоре ѝ съзрял огромна котка на жълти и черни петна, която я размесвала с лапите си.
Знаете какво значи за един мъж официалната му риза. В първия миг Фреди не повярвал на очите си и останал втрещен. В следващия миг обаче се метнал напред с прегракнал писък, сграбчил животното, изнесъл го на балкона, запратил го в празното пространство и улучил право по темето възрастния джентълмен, задал се откъм ъгъла.
– По дяволите! – възмутил се джентълменът.
От прозореца на долния етаж щръкнала нечия глава.
– Какво има, Мортимър?
– Отгоре се сипят котки.
– Глупости! Небето е ясно – възразила главата и се скрила.
Фреди преценил, че негов дълг е да се извини.
– Извинете – започнал той. – Много съжалявам. Аз бях.
– Не, не бяхте вие. Котка беше.
– Знам. Аз я хвърлих.
– Защо?
– Ами…
– Глупак!
– Извинете – смотолевил Фреди.
– Върви по дяволите! – отвърнал старият джентълмен.
Фреди направил крачка назад, прибрал се в стаята и с това инцидентът приключил. Обикновено нашият приятел се облича с прилична скорост, но този епизод така го сащисал, че той не само изгубил едно от копчетата на ръкавелите, но и направил на нищо първите няколко вратовръзки. Така че, когато гонгът известил началото на пиршеството, все още бил по риза, а когато най-сетне успял да се измъкне от будоара си, един от лакеите го осведомил, че компанията в трапезарията вече лочела бульона. Той се отправил натам, пльоснал се в празния стол до домакинята и едва успял да се включи в състезанието с две единствени лъжици бульон. Неудобно, общо взето, но въпреки това се чувствал превъзходно благодарение на освежителната мисъл, че коленете му са под една и съща маса с тези на Далия. Затова след като кимнал любезно на домакина, който впил в него изпепеляващ поглед, Фреди напрегнал сили и подхванал бляскав и остроумен разговор с лейди Прендърби.
– Очарователно имение имате.
Домакинята се съгласила, че тукашните пейзажи се радвали на успех. Била от породата високи, кокалести дами, дето напомнят за кралица Елизабет Първа – с тънки стиснати устни и студени като плодово желе очи. Външният ѝ вид не допаднал особено на Фреди, но – както вече казах – той бил в приповдигнато настроение, така че вдъхновено продължил:
– Местата сигурно са отлични за лов?
– Доколкото ми е известно, наоколо доста се ловува.
– И аз така помислих. Това е то, истинският живот: да препускаш на кон из красиви местности и да тъпчеш торбата с дивеч. Думба-лумба, хей, стой, варда – просто мечта! Лейди Прендърби забележимо потръпнала.
– Боя се, че не споделям възторга ви. Имам най-силни възражения срещу ловуването. Винаги съм се противопоставяла решително на всички свирепи спортове, свързани с убиването на животни.
Това бил жесток удар за добрия стар Фреди, който тъй много разчитал да разнищва темата поне по време на основното ядене и част от десерта. Но устата му била затворена с трясък. И докато мълчал и се опитвал да събере мисли, домакинът, който от пет или шест минути не откъсвал от него изпепеляващ поглед, прикрил уста с ръка и избоботил като гаубица по посока на Далия, седнала в противоположния край на масата:
– Далия!
– Да, татко?
– Кой е тоя грозник?
– Шт!
– Какво ми шъткаш? Кой е, питам?
– Мистър Уиджън.
– Мистър кой?
– Уиджън!
– Защо не се научиш да произнасяш по-ясно! Всичко смотолевяш в устата си! – заядливо продължил сър Мортимър.
– Счу ми се, че каза „Уиджън“. Кой го е канил тук?
– Аз.
– Защо?
– Защото ми е приятел.
– А на мен ми прилича на проклятие свише. Има лице на криминален престъпник.
– Шт!
– Стига си шъткала! Освен това не е с всичкия си. Замеря хората с котки.
– Моля те, татко!
– Няма какво да ме молиш! Излишно е. Щом казвам, че замеря хората с котки, значи ги замеря! Мен дори ме улучи. Малоумник, бих казал, макар че едва ли има и малко ум. Да не говорим, че по-отблъскващ урод още не се е появявал в тази къща. Колко време ще остане?
– До понеделник.
– О, Господи! Днес сме едва петък! – изревал сър Мортимър Прендърби.
Положението, нали разбирате, било крайно неловко за Фреди и се боя, че не му се отразило благоприятно. Би трябвало според мен да се впусне в изискан светски разговор, но единственото, което му хрумнало, било да попита лейди Прендърби дали стреля добре с пушка. Тя отвърнала, че тъй като не притежавала кръвожадни дивашки инстинкти, тъй необходими на един закоравял хладнокръвен убиец, не била добър стрелец, така че нашият приятел провесил долна устна и потънал отново в мълчание.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0535-7
Купи
Цена
24.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2019 © Всички права запазени