Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Ще те защитя
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0522-7
Цена
20.00 лв.
Купи

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
432
Дата на издаване
18 октомври 2019
Превод
Богдан Русев
Корица
Росен Дуков

Ще те защитя

Животът на Нийв и Руари Макфърлейн е сбъдната мечта, откъдето и да го погледнеш. Притежават преуспяваща компания за производство на прочутите ръчно тъкани платове от Хебридските острови, затрупани са с поръчки от цял свят, роднини и приятели могат само да им завиждат. Но всичко това буквално се взривява една нощ на хиляда мили от родното им място, насред улиците на Париж.

Останала сама, Нийв трябва да открие истината за своя съпруг и търсенето я отвежда все по-назад в миналото и все по-надълбоко в мрачните тайни, за които не е подозирала.

Майсторски извезана история, която прескача между изолирания шотландски архипелаг, познат от предишните романи на автора, и европейските модни столици; между настоящето и миналото на героите, споени завинаги от неизбежността на преживяното.

За автора

Питър Мей (р. 1951 г.) е шотландски писател и сценарист. Книгите му се продават в милионни тиражи във Великобритания и по света. Трилогията за остров Луис му носи редица награди за литература в Европа и Америка.

„Черната къща“ – първата част от поредицата, – която излиза най-напред във Франция, е определена от вестник „Юманите“ като „шедьовър“. Тя му спечелва няколко отличия, сред които Наградата на френските читателите „Сезам“ за най-добър криминален роман за 2011 година, „Книга на годината“ 2011 на британския сайт за криминална литература и трилъри Crime Thriller Hound, както и американската награда „Бари“ за криминален роман на годината за 2013-та.

Откъс

Питър Мей - „Ще те защитя“

ПЪРВА ГЛАВА

Последните часове от съвместния им живот се повтаряха отново и отново сред гъстата мъгла на болезнените спомени. Дали хората наистина се променяха, или се променяше само личната представа за тях? И ако това беше вярно, дали човек изобщо някога ги е познавал наистина?
Промяната в една връзка започва бавно и отначало дори не се забелязва. Подобно на прехода между пролетта и лятото, или лятото и есента. А сетне изведнъж настъпва зимата и човек се пита как е възможно това мъртво време да го връхлети с такава бързина.
Зимата все още не беше настъпила. Отношенията между тях все още не бяха изстинали дотам. Но във въздуха се носеше хлад, който сякаш предвещаваше приближаващия арктически студ, и докато излизаха от „Парк дез Експозисион“ заедно с множеството, Нийв потрепери, макар септемврийската вечер все още да беше мека и топла. Смяната на сезоните личеше единствено в угасващата светлина.
В градската железница имаше само правостоящи места, а влакът се тресеше и тракаше, докато прекосяваше североизточните предградия на Париж. Вилпант, Севран Бодот, Олне су Боа – спирки, където никой не се качваше и не слизаше. Беше неудобно, а от всички страни в Нийв се притискаха мъжки и женски тела. Разнасяше се миризма на чесън и лош дъх, на човешка пот по изкуствен плат, поизветрял парфюм, гел за коса. Кокалчетата на ръцете ѝ побеляха, докато стискаше хромираната дръжка, за да не падне, когато влакът намаляваше скоростта и отново ускоряваше след всяка спирка по маршрута си, и Нийв се опитваше да не диша.
Руари стоеше притиснат между един висок мъж с оранжево лице, с боядисани вежди и червило и едно момиче с татуировки, които покриваха всяко видимо място от кожата ѝ. Боядисаната в черно коса и пиърсингът на лицето изглеждаха старомодни. Готически. Ретро. Нийв забеляза как Руари с усилие провря ръка в джоба си, за да си извади айфона. Сиянието на екрана за кратко се отрази в лицето му и породи бръчка между очите му. Той намръщено го изгледа продължително, преди да хвърли поглед към Нийв, сякаш внезапно обзет от неудобство, и да натика телефона обратно в джоба си. На „Гар дю Норд“ слизаха масово, но на мястото на предишните пътници дойдоха нови от претъпкания перон.
Едва когато слязоха на „Шатле лез Ал“, Нийв успя да го попита:
– Лоши новини ли?
Той я погледна, докато се изкачваха до нивото на улицата, и в основата на носа му отново се появи същата бръчка.
– Лоши новини ли? – повтори той.
– Нали получи съобщение?
– О, това ли? Не. Няма нищо.
Той сви рамене с неловко безразличие.
– Ще си хванем ли такси?

„Уиски Шоп Париж“ осветяваше Плас дьо ла Мадлен и хвърляше сенки сред дърветата в сгъстяващия се здрач. Вътре изглеждаше неестествено светло – от тавана висяха сферични лампи и огряваха белите стени, а бутилките с уиски сияеха в кехлибарено, подредени по стъклените рафтове. Сладкото ухание на алкохола се бе просмукало във въздуха като парфюм. Едно момиче пое палтата им в долния край на стълбището и двамата се изкачиха до салона на първия етаж.
Компанията „Харис Туид Хебридс“ беше докарала двама младежи от острова, за да осигуряват келтската атмосфера, и звуците на акордеона и цигулката им, които идваха от ъгъла, се носеха във въздуха подобно на аромата на уискито – беше усещане за роден дом. Съвсем не на място тук, в сърцето на френската столица.
Руари взе коктейла с уиски, който му поднесоха, но Нийв нямаше настроение да пие алкохол. Двамата неловко застанаха сред множеството снабдители, дизайнери и посредници, изпитвайки необяснимото чувство, че са пришълци. Все пак домакините им бяха конкуренти, макар очевидно да не се възприемаха като такива и да нямаха нищо против да бъдат на един щанд заедно с „Раниш Туид“ на модното изложение „Премиер Визион“. Всъщност всички бяха шотландци, нали така? Островитяни. Стоката им бяха както платовете, така и самите Хебридски острови, от които идваха. Така или иначе, двете компании работеха за различни пазари. Руари отново се взираше в телефона си.
– Ще се наложи да отскоча до офиса на „Ив Сен Лоран“, когато се приберем в хотела. Нийв усети как сърцето ѝ се стяга като в студена мъгла.
– Защо?
– Забравили сме да сложим подпис на всяка страница от договора – каза той. – От централата няма да го приемат, ако не е подписан по този начин. А утре няма да имаме време за това. Трябва да сме рано на летището.
Като че ли Нийв не го знаеше. Бездруго не вярваше на нито една негова дума. По-рано днес Руари беше обядвал със снабдителя на „Ив Сен Лоран“ – или поне така твърдеше, – докато тя бе останала на щанда, за да посреща клиентите. Поръчката от тази компания беше важна за тях. Тази година бяха успели да си осигурят само няколко други като нея на текстилното изложение в Париж. Нима наистина е възможно да е забравил да се подпише на всяка страница от договора? Тя реши да го провери.
– Искаш ли да дойда с теб?
– Не.
Отговорът дойде прекалено бързо от негова страна. Той се опита да се поправи.
– Няма да отнеме много време. Ще се върна веднага.
Вече бяха на стълбището, готови да си тръгват, след като бяха останали прилично време, поне според тях, когато човекът от отдела за връзки с обществеността ги повика обратно.
– Не бързайте да си тръгвате – каза той. – Всеки момент ще теглим лотарията.
Когато се върнаха, им дадоха по едно билетче. Домакините щяха да изтеглят печелившия номер от една шапка и някой от гостите на празненството щеше да получи като награда изключителната фотографска книга на Йън Лоусън, озаглавена „Платът идва от земята“ – визуален разказ за това как цветовете и шарките на шотландското каре винаги са били вдъхновявани от пейзажа още от времето, когато жителите на острова са започнали да тъкат. Беше огромна, солидна книга, специално издание на цена около двеста евро. Домакините от „Харис Туид Хебридс“ очевидно държаха наградата да попадне в ръцете на някой от любимите им клиенти, но учтивостта диктуваше да включат в лотарията всичките си гости.
По тази причина усмивките по лицата на присъстващите изглеждаха сковани, когато от шапката изтеглиха номера на Руари. Нийв се опита да прикрие неудобството си, като предложи да се откажат от късмета си и да върнат книгата, за да бъде разиграна отново. Но никой не искаше и да чуе за това и сега двамата седяха от двете ѝ страни на задната седалка в таксито, където книгата сякаш беше приела символичната форма на бариера в общуването, израснала напоследък между тях двамата.
– Радвам се, че не си я взеха обратно – наруши мълчанието Руари. – Винаги съм искал да имам тази книга.
Беше в състояние да си купи сто като нея, разбира се, но по някаква причина така и не го беше направил. В крайна сметка книгата се озова в ръцете му само по прищявка на съдбата. Същата съдба, която щеше да го изостави след по-малко от един час.

Питър Мей - „Ще те защитя“

ПЪРВА ГЛАВА

Последните часове от съвместния им живот се повтаряха отново и отново сред гъстата мъгла на болезнените спомени. Дали хората наистина се променяха, или се променяше само личната представа за тях? И ако това беше вярно, дали човек изобщо някога ги е познавал наистина?
Промяната в една връзка започва бавно и отначало дори не се забелязва. Подобно на прехода между пролетта и лятото, или лятото и есента. А сетне изведнъж настъпва зимата и човек се пита как е възможно това мъртво време да го връхлети с такава бързина.
Зимата все още не беше настъпила. Отношенията между тях все още не бяха изстинали дотам. Но във въздуха се носеше хлад, който сякаш предвещаваше приближаващия арктически студ, и докато излизаха от „Парк дез Експозисион“ заедно с множеството, Нийв потрепери, макар септемврийската вечер все още да беше мека и топла. Смяната на сезоните личеше единствено в угасващата светлина.
В градската железница имаше само правостоящи места, а влакът се тресеше и тракаше, докато прекосяваше североизточните предградия на Париж. Вилпант, Севран Бодот, Олне су Боа – спирки, където никой не се качваше и не слизаше. Беше неудобно, а от всички страни в Нийв се притискаха мъжки и женски тела. Разнасяше се миризма на чесън и лош дъх, на човешка пот по изкуствен плат, поизветрял парфюм, гел за коса. Кокалчетата на ръцете ѝ побеляха, докато стискаше хромираната дръжка, за да не падне, когато влакът намаляваше скоростта и отново ускоряваше след всяка спирка по маршрута си, и Нийв се опитваше да не диша.
Руари стоеше притиснат между един висок мъж с оранжево лице, с боядисани вежди и червило и едно момиче с татуировки, които покриваха всяко видимо място от кожата ѝ. Боядисаната в черно коса и пиърсингът на лицето изглеждаха старомодни. Готически. Ретро. Нийв забеляза как Руари с усилие провря ръка в джоба си, за да си извади айфона. Сиянието на екрана за кратко се отрази в лицето му и породи бръчка между очите му. Той намръщено го изгледа продължително, преди да хвърли поглед към Нийв, сякаш внезапно обзет от неудобство, и да натика телефона обратно в джоба си. На „Гар дю Норд“ слизаха масово, но на мястото на предишните пътници дойдоха нови от претъпкания перон.
Едва когато слязоха на „Шатле лез Ал“, Нийв успя да го попита:
– Лоши новини ли?
Той я погледна, докато се изкачваха до нивото на улицата, и в основата на носа му отново се появи същата бръчка.
– Лоши новини ли? – повтори той.
– Нали получи съобщение?
– О, това ли? Не. Няма нищо.
Той сви рамене с неловко безразличие.
– Ще си хванем ли такси?

„Уиски Шоп Париж“ осветяваше Плас дьо ла Мадлен и хвърляше сенки сред дърветата в сгъстяващия се здрач. Вътре изглеждаше неестествено светло – от тавана висяха сферични лампи и огряваха белите стени, а бутилките с уиски сияеха в кехлибарено, подредени по стъклените рафтове. Сладкото ухание на алкохола се бе просмукало във въздуха като парфюм. Едно момиче пое палтата им в долния край на стълбището и двамата се изкачиха до салона на първия етаж.
Компанията „Харис Туид Хебридс“ беше докарала двама младежи от острова, за да осигуряват келтската атмосфера, и звуците на акордеона и цигулката им, които идваха от ъгъла, се носеха във въздуха подобно на аромата на уискито – беше усещане за роден дом. Съвсем не на място тук, в сърцето на френската столица.
Руари взе коктейла с уиски, който му поднесоха, но Нийв нямаше настроение да пие алкохол. Двамата неловко застанаха сред множеството снабдители, дизайнери и посредници, изпитвайки необяснимото чувство, че са пришълци. Все пак домакините им бяха конкуренти, макар очевидно да не се възприемаха като такива и да нямаха нищо против да бъдат на един щанд заедно с „Раниш Туид“ на модното изложение „Премиер Визион“. Всъщност всички бяха шотландци, нали така? Островитяни. Стоката им бяха както платовете, така и самите Хебридски острови, от които идваха. Така или иначе, двете компании работеха за различни пазари. Руари отново се взираше в телефона си.
– Ще се наложи да отскоча до офиса на „Ив Сен Лоран“, когато се приберем в хотела. Нийв усети как сърцето ѝ се стяга като в студена мъгла.
– Защо?
– Забравили сме да сложим подпис на всяка страница от договора – каза той. – От централата няма да го приемат, ако не е подписан по този начин. А утре няма да имаме време за това. Трябва да сме рано на летището.
Като че ли Нийв не го знаеше. Бездруго не вярваше на нито една негова дума. По-рано днес Руари беше обядвал със снабдителя на „Ив Сен Лоран“ – или поне така твърдеше, – докато тя бе останала на щанда, за да посреща клиентите. Поръчката от тази компания беше важна за тях. Тази година бяха успели да си осигурят само няколко други като нея на текстилното изложение в Париж. Нима наистина е възможно да е забравил да се подпише на всяка страница от договора? Тя реши да го провери.
– Искаш ли да дойда с теб?
– Не.
Отговорът дойде прекалено бързо от негова страна. Той се опита да се поправи.
– Няма да отнеме много време. Ще се върна веднага.
Вече бяха на стълбището, готови да си тръгват, след като бяха останали прилично време, поне според тях, когато човекът от отдела за връзки с обществеността ги повика обратно.
– Не бързайте да си тръгвате – каза той. – Всеки момент ще теглим лотарията.
Когато се върнаха, им дадоха по едно билетче. Домакините щяха да изтеглят печелившия номер от една шапка и някой от гостите на празненството щеше да получи като награда изключителната фотографска книга на Йън Лоусън, озаглавена „Платът идва от земята“ – визуален разказ за това как цветовете и шарките на шотландското каре винаги са били вдъхновявани от пейзажа още от времето, когато жителите на острова са започнали да тъкат. Беше огромна, солидна книга, специално издание на цена около двеста евро. Домакините от „Харис Туид Хебридс“ очевидно държаха наградата да попадне в ръцете на някой от любимите им клиенти, но учтивостта диктуваше да включат в лотарията всичките си гости.
По тази причина усмивките по лицата на присъстващите изглеждаха сковани, когато от шапката изтеглиха номера на Руари. Нийв се опита да прикрие неудобството си, като предложи да се откажат от късмета си и да върнат книгата, за да бъде разиграна отново. Но никой не искаше и да чуе за това и сега двамата седяха от двете ѝ страни на задната седалка в таксито, където книгата сякаш беше приела символичната форма на бариера в общуването, израснала напоследък между тях двамата.
– Радвам се, че не си я взеха обратно – наруши мълчанието Руари. – Винаги съм искал да имам тази книга.
Беше в състояние да си купи сто като нея, разбира се, но по някаква причина така и не го беше направил. В крайна сметка книгата се озова в ръцете му само по прищявка на съдбата. Същата съдба, която щеше да го изостави след по-малко от един час.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Похвално, че издавате отново Питър Мей, но не мога да не отбележа, че пропуснахте две книги с по-висок рейтинг и издавате по-слаба. Има ли все пак надежда да видим и останалите книги на автора на български?

Оценка: +5

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0522-7
Купи
Цена
20.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2019 © Всички права запазени