Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Компарсита
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0514-2
Цена
16.00 лв.
Купи

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
376
Дата на издаване
24 септември 2019
Корица
Стефан Касъров

Компарсита

Годините на Втората световна война. Домът за сираци в имението на красивата госпожица Моника. Под нежните й грижи, съпроводени от жертвени жестове за оцеляването им, нейните възпитаници, сред които е любимецът й Вит, изживяват съзряването си: сексуално и политическо.

50-те години. Женският трудововъзпитателен  лагер край Б.  Място на неистови физически и психически извращения, където като „фашистки развратници“ са въдворени Моника и любимото момиче на Вит. Лекар в лагера, Вит прилага изумителни методи, за да лекува травмите и душите им.

Началото на 60-те. Годините на „размразяването“. Ще съумеят ли оцелелите да се спасят от угнетяващото чувство за пребиваване в „лагера“, който  вече се е превърнал в място в  съзнанието им? 

Сложен, напрегнат, разпънат между поетичното и брутално натуралистичното, „Компарсита“ е експресивен разказ за превратностите на историята в зловещите им, пародийно-гротескни форми, за вината и невъзможната любов, за разнопосочните пътища към спасението.

За автора

Димитър Шумналиев завършва с диплом Писателската програма на Университета в Айова, САЩ, специализира френски език и култура в Университета на По, Южна Франция. Носител на Голямата награда за литература на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Признава, че романът е дългата му любов, късият разказ – бързата изневяра.

Още книги от автора
Откъс

Димитър Шумналиев  - „Компарсита“

Двамата ще ме маризят. Виждам ги през решетката. Виждам как началникът на затвора им дава инструкции. През цялото време ме сочи с глава. Глава с фуражка. Кръгли като паяци очи. Бръснат.
Биячите не са бръснати. Значи не са щатни служители. Те са доброволни сътрудници. Служителите на затвора са лъснати. По устав.
Аз съм лекар, лекар в лагера за въдворени жени. Всъщност съм артист по призвание. И сирак. Израснах с куп дечурлига в общежитието на мадам Моника. Прекрасната Моника. Понеже си беше прекрасна отвсякъде. Искам да кажа oтвън и отвътре.
Вътре имаше състрадание. Майчина любов, ако щете. Тя се грижеше за нас, сираците. По най-простия начин. Любеше коменданта на германците Аксел Щерцинг. Всяка неделя вечер се жертваше за нас, а ние слушахме как се жертва. В знак на протест аз, брат ми и еврейчето Роберт разлепвахме позиви срещу фашистката власт. В понеделник се събуждахме като герои. Майката му разгонвахме на Аксел Щерцинг. И на целокупния хитлеризъм.
Тия тъпaнари запретват ръкави. Надзирателят отключва. В каменната килия прещракването прокънтява. След всяко прещракване следва нещо. Или ти разрязват тюфлека, докато го надробят на фъндъци, или те маризят. Понякога и двете. За разнообразие променят реда на сцените.
Обявен съм за враг на народа. Утре-вдругиден ще ме съдят.
Наблюдавал съм толкова кютек, че съм се научил как да се предпазвам. Кои мускули да стегна. Каква поза да заема. Пък и правя всичко възможно да заболея от аналгезия – изгубване на чувствителността към болка. За жалост, съм само в преддверието. Нямам заспали мозъчни центрове – те са диспечерите на нервните окончания. Понякога ударът се усеща в душата, там откънтява. Все повече вярвам, че душата има плът.
Трябва да не затваряш очи. Толкова хора от страх примижават. Гледай, за да следиш посоката на юмруците. Да измерваш засилването. Когато замахът е видян, мозъкът го изчислява. Не се изненадва. Тялото го предизвестява.
И не крещете, моля. Това уморява съзнанието. То се раздробява от двойната атака. Веднъж писъкът на тялото, веднъж писъкът на страха. Удвоявате му невъзможността да се ориентира. Толкова рани съм излекувал, че болката не може да ме смути. Само ще ме посети. Чакам я, както алкохоликът си чака ракията. Готов е на мъка, за да си я получи. Така да се каже, изработва си я.
Болката има тази привилегия, че идва. Досадна работа. Човек изпитва болка, понеже Господ го е произвел така. Писъците са само притурката към нашето появяване.
Та някакви биячи ще ми се правят на биячи. Тъпо. Не знаят, че ние, сираците, понасяме болката. Тя е нашата фамилия.
Не знаят тъпанарите, че при нас тя се явява предварително, миг преди удара. Ние с болката се познаваме. Взаимно си досаждаме. Я, почват.
Аз съм им труден, понеже съм дългуч. Дългучите са друга работа. Усложняват задачата. Трябва да им издебнеш слабото място, сгъвката, неправилната поза, хрущялите на гръбнака. При тая конструкция биячите се озлобяват. Нужно е да проявят творчество. Ние не се даваме даже когато ни млатят. А ме млатят като враг на народа. Вражески. Трябва да личи, че целият народ бие врага си. Дълга операция.
Началникът на затвора нервно снове пред решетката. Не е доволен от съпротивата. Бият ме, а аз рецитирам „Йохан“ на Христо Смирненски. Защото съм артист по призвание. При всяко омаломощаване героят ми възкръсва, при всеки по-сполучлив удар Йохан повежда революцията с пораснало верую. Води народа напред, както онази с голите гърди води Френската революция. Винаги съм мислел, че едни гърди не могат да поведат каквото и да е българско въстание. На нас открай време ни трябва нещо по-конкретно. Гъз например. „Гъзът на революцията“ звучи къде по-настървяващо.
Удрят ме не толкова убедено. Единият от биячите иска от началника кофа с вода, плиска ми я в лицето, пльосва задника си на пода. Скимти:
– Що се грижиш за тая курветина Моника, бе?
– Враг на народа се грижи за враг на народа – вика началникът отвъд решетките. – Тая си виреше задника пред германците. Не само го виреше. Въртеше го, мама ѝ фашистка. Рецитирам. Вдъхновен от прекрасната Моника и от предопределението си на артист, продължавам да рецитирам.
Вторият бияч навива веригата около лакътя си. Измива я в остатъка вода в кофата. Придава ѝ видимост. Брънките проблясват. Мисли, че ще изненада мозъка ми. Моят мозък е изненадан от смъртта на родителите ми мнооого отдавна. Още когато не знаехме, че да оставиш някого сирак, е престъпление.
Другият се надига от пода.
– И престани с тоя „Йохан“. Убиваш им мотивацията! – сваля фуражката си началникът на затвора.
Я!
Истинско чудо е началник на затвор – независимо в коя точка на света се намира – да произнесе думата „мотивация“. Това е стряскащо, съсипващо чудо. Може да те парализира. Ясно: властта назначава за директори на каушите интелектуалци.
През мокрите си клепачи успявам да докарам поглед.
Интелектуалецът прилича на кълвач.
Той трябва да ме хвърли в съда омаломощен, счукан, на парчета. Вярва, че залата на Темида е моето ultimum refugium. Трябва да стане ясно на съдебния състав, че врагът е предварително победен.

Прекрасната Моника слизаше от файтона като шлейф, не докосваше стъпенките, а кацаше върху бухналите си воали и тръгваше по пясъчната алея към Дома, не, политаше по пясъчната алея с такава лекота, че ние, хлапаците, нейните възпитаници, нейните сираци, каквито бяхме до един, наблюдавахме иззад боровете не стъпки на жена, а облак от глухарчета.
Слизаше от файтона още по-ефирно, когато в него пътуваше Аксел Щерцинг, комендантът на Източния район. Или когато, озарен от очакване, той пристигаше заедно с нея с открития щайер, толкова лъскав, че фаровете произвеждаха светкавици. Когато Аксел Щерцинг се явяваше с цветя и вино, извеждаха сираците от централната сграда. Вечеряхме в лятната кухня, за да не виждаме какво става в къщата. Двуетажна постройка с двайсет стаи, салон за музика, библиотека с червени кадифени стени и хол с дъбови ламперии. Коридорите изведнъж се затапваха от заключени врати – зад тях се простираха пространствата, забранени за нас.
Макар и изведени от Дома, долавяхме немски маршове, гърмежа на бутилки шампанско, виенски валсове и пианото на госпожица Моника, нашата майка, която събираше сираците от Подуяне, Гара Искър, Ӑбдовица, Бусманци, Казичене – малки нещастници с още по-малки спомени. Тя свиреше до зори, танцуваше до зори, бутилките шампанско също гърмяха до зори, когато джипът на Аксел Щерцинг се изнизваше по пясъчната алея, съпроводен от взвод войници, оклюмали от нощния си наряд, уморени и прегънати като счупени кукли, буквално съсипани от изнемога.
Бяхме щастливи и съкрушени в тези утрини, когато щайерите мачкаха пясъчната алея на Бяла вода. Щастливи, защото учебните занятия се отменяха, и съкрушени, защото не успявахме да разгадаем среднощните ритуали. Така да се каже, оставахме на брега на нашите обяснения. Нямаше кой да ни бутне в течението.
Не знаехме защо с такава тържественост пристига Аксел Щерцинг, защо ни извеждат от Дома и какво толкова не можем и не бива да видим. По някакъв начин в тези празни утрини ние страдахме, съчувствахме на госпожица Моника, нашата майка хранилница, но много повече се измъчвахме от неясните причини за нейната меланхолия, с която ни приемаше в столовата, а главната възпитателка Василева лъжеше, че цял ден сме учили и че нищо не сме изгубили от подредената от прекрасната Моника програма. Странна смесица от часове по литература, древногръцка драматургия, европейска история, латински, френски, немски, по-рядко испански и – ура! – никаква математика. Затова застанахме пред живота като мъченици теоретици – никаква практическа подготовка. Tantum possumus, quantum scimus.
Възпитателката Василева, мома като господарката ни, лъжеше, защото искаше да се вкара в групата ни, да я представлява, като я спечели и с милосърдие, и със съучастие. Нещо като ятак на престъпленията. Тънки бръчки, дебели пръсти с черни нокти, енергична като часовник. Тя не само помагаше на прекрасната Моника, тя беше доставчик, шеф на слугините, готвача, градинаря, на чистачките, на портиерите, които хокаше като хамалин.
Госпожица Моника не лизва алкохол, заблуждаваше ни нашата възпитателка под залповете на тапите от шампанско. Щом Аксел Щерцинг си тръгнеше, Василева започваше да лъже, за да скрие тайната завист, каквато хранят непоканените на шампанско моми. В някаква степен нашата възпитателка се чувстваше измамена като нас – не сме видели нищо от спектакъла, само сме чували озвучаването. Филм без екран.
В такива сутрини се чувствахме излъгани, по-скоро ограбени, а когато вечерта прекрасната Моника ни канеше в салона, за да ни види, не можеше да слезе от меланхолията си, както клавишите не можеха да слязат от пианото.
Знаехме, че частта на офицера Аксел Щерцинг няма да допусне към сиропиталището да се приближи нито един партизанин. Бяхме защитени. Всеки дом трепереше – партизаните обвиняваха цялата област, че помага на германците, по-лошо – че обслужва германците, тия „окупатори“, както ги наричаха. Всички бяхме обединени от усещането за престъпление – едни, че участват в него, други – че не участват. А всички – че го консумират.
Градинарят, бивш моряк, все повтаряше, че горящ танкер не се гаси. Без Щерцинг направо сме си изгорели.
В тези меланхолни вечери върху масата в трапезарията се появяваха топли немски вурстчета, едри като конски задник пити хляб и представете си, шоколад, който Василева разчупваше мълчаливо, за да остави по едно парченце до чинията на всеки от нас – тъй мълчаливо, сякаш бяха златни медальони. Колкото повече ги гледахме, толкова по-ценни ставаха. Сякаш хващаха патина.
Василева вдигаше пръст, за да даде знак. Най-вкусния знак на вечерта, когато ни позволяваха да превърнем златото в какао.

Димитър Шумналиев  - „Компарсита“

Двамата ще ме маризят. Виждам ги през решетката. Виждам как началникът на затвора им дава инструкции. През цялото време ме сочи с глава. Глава с фуражка. Кръгли като паяци очи. Бръснат.
Биячите не са бръснати. Значи не са щатни служители. Те са доброволни сътрудници. Служителите на затвора са лъснати. По устав.
Аз съм лекар, лекар в лагера за въдворени жени. Всъщност съм артист по призвание. И сирак. Израснах с куп дечурлига в общежитието на мадам Моника. Прекрасната Моника. Понеже си беше прекрасна отвсякъде. Искам да кажа oтвън и отвътре.
Вътре имаше състрадание. Майчина любов, ако щете. Тя се грижеше за нас, сираците. По най-простия начин. Любеше коменданта на германците Аксел Щерцинг. Всяка неделя вечер се жертваше за нас, а ние слушахме как се жертва. В знак на протест аз, брат ми и еврейчето Роберт разлепвахме позиви срещу фашистката власт. В понеделник се събуждахме като герои. Майката му разгонвахме на Аксел Щерцинг. И на целокупния хитлеризъм.
Тия тъпaнари запретват ръкави. Надзирателят отключва. В каменната килия прещракването прокънтява. След всяко прещракване следва нещо. Или ти разрязват тюфлека, докато го надробят на фъндъци, или те маризят. Понякога и двете. За разнообразие променят реда на сцените.
Обявен съм за враг на народа. Утре-вдругиден ще ме съдят.
Наблюдавал съм толкова кютек, че съм се научил как да се предпазвам. Кои мускули да стегна. Каква поза да заема. Пък и правя всичко възможно да заболея от аналгезия – изгубване на чувствителността към болка. За жалост, съм само в преддверието. Нямам заспали мозъчни центрове – те са диспечерите на нервните окончания. Понякога ударът се усеща в душата, там откънтява. Все повече вярвам, че душата има плът.
Трябва да не затваряш очи. Толкова хора от страх примижават. Гледай, за да следиш посоката на юмруците. Да измерваш засилването. Когато замахът е видян, мозъкът го изчислява. Не се изненадва. Тялото го предизвестява.
И не крещете, моля. Това уморява съзнанието. То се раздробява от двойната атака. Веднъж писъкът на тялото, веднъж писъкът на страха. Удвоявате му невъзможността да се ориентира. Толкова рани съм излекувал, че болката не може да ме смути. Само ще ме посети. Чакам я, както алкохоликът си чака ракията. Готов е на мъка, за да си я получи. Така да се каже, изработва си я.
Болката има тази привилегия, че идва. Досадна работа. Човек изпитва болка, понеже Господ го е произвел така. Писъците са само притурката към нашето появяване.
Та някакви биячи ще ми се правят на биячи. Тъпо. Не знаят, че ние, сираците, понасяме болката. Тя е нашата фамилия.
Не знаят тъпанарите, че при нас тя се явява предварително, миг преди удара. Ние с болката се познаваме. Взаимно си досаждаме. Я, почват.
Аз съм им труден, понеже съм дългуч. Дългучите са друга работа. Усложняват задачата. Трябва да им издебнеш слабото място, сгъвката, неправилната поза, хрущялите на гръбнака. При тая конструкция биячите се озлобяват. Нужно е да проявят творчество. Ние не се даваме даже когато ни млатят. А ме млатят като враг на народа. Вражески. Трябва да личи, че целият народ бие врага си. Дълга операция.
Началникът на затвора нервно снове пред решетката. Не е доволен от съпротивата. Бият ме, а аз рецитирам „Йохан“ на Христо Смирненски. Защото съм артист по призвание. При всяко омаломощаване героят ми възкръсва, при всеки по-сполучлив удар Йохан повежда революцията с пораснало верую. Води народа напред, както онази с голите гърди води Френската революция. Винаги съм мислел, че едни гърди не могат да поведат каквото и да е българско въстание. На нас открай време ни трябва нещо по-конкретно. Гъз например. „Гъзът на революцията“ звучи къде по-настървяващо.
Удрят ме не толкова убедено. Единият от биячите иска от началника кофа с вода, плиска ми я в лицето, пльосва задника си на пода. Скимти:
– Що се грижиш за тая курветина Моника, бе?
– Враг на народа се грижи за враг на народа – вика началникът отвъд решетките. – Тая си виреше задника пред германците. Не само го виреше. Въртеше го, мама ѝ фашистка. Рецитирам. Вдъхновен от прекрасната Моника и от предопределението си на артист, продължавам да рецитирам.
Вторият бияч навива веригата около лакътя си. Измива я в остатъка вода в кофата. Придава ѝ видимост. Брънките проблясват. Мисли, че ще изненада мозъка ми. Моят мозък е изненадан от смъртта на родителите ми мнооого отдавна. Още когато не знаехме, че да оставиш някого сирак, е престъпление.
Другият се надига от пода.
– И престани с тоя „Йохан“. Убиваш им мотивацията! – сваля фуражката си началникът на затвора.
Я!
Истинско чудо е началник на затвор – независимо в коя точка на света се намира – да произнесе думата „мотивация“. Това е стряскащо, съсипващо чудо. Може да те парализира. Ясно: властта назначава за директори на каушите интелектуалци.
През мокрите си клепачи успявам да докарам поглед.
Интелектуалецът прилича на кълвач.
Той трябва да ме хвърли в съда омаломощен, счукан, на парчета. Вярва, че залата на Темида е моето ultimum refugium. Трябва да стане ясно на съдебния състав, че врагът е предварително победен.

Прекрасната Моника слизаше от файтона като шлейф, не докосваше стъпенките, а кацаше върху бухналите си воали и тръгваше по пясъчната алея към Дома, не, политаше по пясъчната алея с такава лекота, че ние, хлапаците, нейните възпитаници, нейните сираци, каквито бяхме до един, наблюдавахме иззад боровете не стъпки на жена, а облак от глухарчета.
Слизаше от файтона още по-ефирно, когато в него пътуваше Аксел Щерцинг, комендантът на Източния район. Или когато, озарен от очакване, той пристигаше заедно с нея с открития щайер, толкова лъскав, че фаровете произвеждаха светкавици. Когато Аксел Щерцинг се явяваше с цветя и вино, извеждаха сираците от централната сграда. Вечеряхме в лятната кухня, за да не виждаме какво става в къщата. Двуетажна постройка с двайсет стаи, салон за музика, библиотека с червени кадифени стени и хол с дъбови ламперии. Коридорите изведнъж се затапваха от заключени врати – зад тях се простираха пространствата, забранени за нас.
Макар и изведени от Дома, долавяхме немски маршове, гърмежа на бутилки шампанско, виенски валсове и пианото на госпожица Моника, нашата майка, която събираше сираците от Подуяне, Гара Искър, Ӑбдовица, Бусманци, Казичене – малки нещастници с още по-малки спомени. Тя свиреше до зори, танцуваше до зори, бутилките шампанско също гърмяха до зори, когато джипът на Аксел Щерцинг се изнизваше по пясъчната алея, съпроводен от взвод войници, оклюмали от нощния си наряд, уморени и прегънати като счупени кукли, буквално съсипани от изнемога.
Бяхме щастливи и съкрушени в тези утрини, когато щайерите мачкаха пясъчната алея на Бяла вода. Щастливи, защото учебните занятия се отменяха, и съкрушени, защото не успявахме да разгадаем среднощните ритуали. Така да се каже, оставахме на брега на нашите обяснения. Нямаше кой да ни бутне в течението.
Не знаехме защо с такава тържественост пристига Аксел Щерцинг, защо ни извеждат от Дома и какво толкова не можем и не бива да видим. По някакъв начин в тези празни утрини ние страдахме, съчувствахме на госпожица Моника, нашата майка хранилница, но много повече се измъчвахме от неясните причини за нейната меланхолия, с която ни приемаше в столовата, а главната възпитателка Василева лъжеше, че цял ден сме учили и че нищо не сме изгубили от подредената от прекрасната Моника програма. Странна смесица от часове по литература, древногръцка драматургия, европейска история, латински, френски, немски, по-рядко испански и – ура! – никаква математика. Затова застанахме пред живота като мъченици теоретици – никаква практическа подготовка. Tantum possumus, quantum scimus.
Възпитателката Василева, мома като господарката ни, лъжеше, защото искаше да се вкара в групата ни, да я представлява, като я спечели и с милосърдие, и със съучастие. Нещо като ятак на престъпленията. Тънки бръчки, дебели пръсти с черни нокти, енергична като часовник. Тя не само помагаше на прекрасната Моника, тя беше доставчик, шеф на слугините, готвача, градинаря, на чистачките, на портиерите, които хокаше като хамалин.
Госпожица Моника не лизва алкохол, заблуждаваше ни нашата възпитателка под залповете на тапите от шампанско. Щом Аксел Щерцинг си тръгнеше, Василева започваше да лъже, за да скрие тайната завист, каквато хранят непоканените на шампанско моми. В някаква степен нашата възпитателка се чувстваше измамена като нас – не сме видели нищо от спектакъла, само сме чували озвучаването. Филм без екран.
В такива сутрини се чувствахме излъгани, по-скоро ограбени, а когато вечерта прекрасната Моника ни канеше в салона, за да ни види, не можеше да слезе от меланхолията си, както клавишите не можеха да слязат от пианото.
Знаехме, че частта на офицера Аксел Щерцинг няма да допусне към сиропиталището да се приближи нито един партизанин. Бяхме защитени. Всеки дом трепереше – партизаните обвиняваха цялата област, че помага на германците, по-лошо – че обслужва германците, тия „окупатори“, както ги наричаха. Всички бяхме обединени от усещането за престъпление – едни, че участват в него, други – че не участват. А всички – че го консумират.
Градинарят, бивш моряк, все повтаряше, че горящ танкер не се гаси. Без Щерцинг направо сме си изгорели.
В тези меланхолни вечери върху масата в трапезарията се появяваха топли немски вурстчета, едри като конски задник пити хляб и представете си, шоколад, който Василева разчупваше мълчаливо, за да остави по едно парченце до чинията на всеки от нас – тъй мълчаливо, сякаш бяха златни медальони. Колкото повече ги гледахме, толкова по-ценни ставаха. Сякаш хващаха патина.
Василева вдигаше пръст, за да даде знак. Най-вкусния знак на вечерта, когато ни позволяваха да превърнем златото в какао.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0514-2
Купи
Цена
16.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2019 © Всички права запазени