Възпоминание за манастира
17.80 лв. 20.00 лв. (-11%)
Ела, сладка смърт
5.00 лв. 5.00 лв. (-0%)
Деца мои
21.36 лв. 24.00 лв. (-11%)
Романът „С лято около шията“ (2001) е шокиращата история на дванайсетгодишния Симон, който се влюбва в трийсет години по-възрастна жена. История за една рано пробудила се сексуалност и за една несподелена нежност, за любопитството на момчето и жестокостта на жената, за всички онези неща от живота на детето, за които не се говори на глас. Редувайки „аз“ и „той“, Ги Гофет поддържа у читателя впечатлението за истинност, за автобиографичност. В същото време напрежението нито за миг не спада и постепенно ни води към развръзката, когато се разкриват подбудите за поведението на жената, поведение, довело до несъстоялото се съзряване на Симон и опустошило бъдещето му. В основата на драматичния сюжет стои действителен случай, белязал детството на автора. Романът е преведен на много езици.
Белгийският поет и писател Ги Гофет (1947) работи последователно като учител, печатар, библиотекар, преводач, литературен критик и издател. Понастоящем живее във Франция, където е рецензент в издателство „Галимар“. Автор е на петнайсет книги с поезия и проза. През 1989 г. е отличен с наградата „Маларме“, а през 2001 г. му е присъдена Голямата награда за поезия на Френската академия.
ГИ ГОФЕТ
С ЛЯТО ОКОЛО ШИЯТА
(Поредица “Съвременен европейски роман”)
1
Монет имаше всичко, знаеше всичко. Аз – нищо. Тя ме приюти под крилото си, оваля ме в чаршафите си като в брашно.
После ме стъпка,
после ме изхвърли.
Бях едва на дванайсет години. Тя – с трийсет повече.
2
Само ако имаше бонбони – розови или зелени, или сини – все едно, кисели бонбони, които бавно се топят под езика, бонбони с вкус на дива градина, на йод, на спомен; само ако ми бе предложила карамели, дражета, захаросани бадеми, знам ли, като по-голяма сестра, като кръстница, гледайки ме право в очите, засмяно, леко съучастнически, а не с тази лакома уста, с тези устни – полуотворени, пухкави, влажни, лъскави като на афиша пред кино “Люкс”, където дълго се спирах на връщане от училище;
ако нежно ме бе обгърнала с лисичия си глас, обширен като степ, колкото да се закръглят в гърлото ми акцентът и дъхът й, да ми станат близки и естествени като излъсканото от морето камъче – същото, което стисках в джоба си, докато я гледах – топло и влажно, и внезапно почти разтекло се, вместо да прекалява с негата и с дрезгавите нотки на продажна хубавица;
ако ме бе обичала само с гласа си, с крайчето на устните си, шептящо и влажно, гальовно като туфа мъх, за да замечтая за любов и бавно да се разтворя за тайнството на жената, вместо да ми хвърли голата си плът в лицето и да ме принуди да пия от нея с глава, потопена в изгарящия бързей, аз, който познавах само чешмяната вода,
можех да продължа да раста с ритъма на мечтателно и деликатно селянче, да вървя по улиците и да си подсвирквам като хлапето, каквото все още бях, без да се срамувам от хилавите си ръце и късите си панталонки; можех да продължа да казвам “тате” и “мамо”, и “добър ден, госпожо”, без да се червя, и да давам заповеди на оловните си войници, без гласът ми внезапно да се усъмни в себе си и да захване да трепери; да продължа да говоря всяка вечер след училище на заека ми като на дебело ласкаво братче и да го храня с моркова, откраднат от съседната зеленчукова градина, или с набраната от насипа трева; можех от време на време да забравям да си измия зъбите или да си облека чиста риза, чисти чорапи; и да играя на кой ще се изпикае по-нависоко върху стената на църквата; да пуша зад живия плет с докторския син леките цигари, които той отмъкваше от баща си и които ни караха да раздираме небето с кашлицата си; или в изоставения хангар, зад празните, вонящи на бензин и нафта варели, да докосвам гладката и леко зачервена цепка на малката Полин – дъщерята на съседа, шишкаво момиченце с риби очи, и да се съгласявам накрая да й покажа, както съм й обещал, моето нещо, което тя обичаше да стиска в ръка, докато възбудата нахлуе в корема ми и го втвърди; можех все още да ям с мазни пръсти с траурни нокти и да плюя по земята като Жюло моряка, който, откакто се завърна от Арктика оглушал и еднорък, не спираше да сочи на картата и да разказва на събралите се около му деца за самотните си битки с гигантските кашалоти, които го преследвали; можех да си бъркам в носа зад “Зиг и Пюс”, докато баща ми не ми предложи машата, толкова по-удобна и ефикасна, нали? – и накрая все пак да си избърша пръстите в края на покривката или под седалката на стола; можех още да спя в потта и сополите на по-малкия ми брат, когато долу имаше събиране с карти, плетки, ликьор, алкохол и стотици солени истории, които разсмиваха мъжете; да понасям да ме изключват от обществото на големите и, легнал до хъркащия малчуган, да умирам от яд, че не мога да се смея заедно с тях, дори без нищо да разбирам, просто да се смея, заразително, най-после солидарен с мъжете и окончателно станал мъж; можех пак и пак да гледам морето долу под градината и цяла нощ да слушам как шумно се разбиват утешителните му вълни зад редицата от тополи – там, където вятърът издува всички платна, а после да замина, най-сетне да замина, вече да замина, да потегля с Колумб, с Васко да Гама, с едноръкия Жюло към онази земя без хоризонт, където плават ледниците и бизоните на Великия Маниту.
И главно, можех с леко сърце и с роза в ръка да вървя дълго, дълго към девойка с боси крака, всичко да споделя с нея и вече никога да нямам тайни.
ГИ ГОФЕТ
С ЛЯТО ОКОЛО ШИЯТА
(Поредица “Съвременен европейски роман”)
1
Монет имаше всичко, знаеше всичко. Аз – нищо. Тя ме приюти под крилото си, оваля ме в чаршафите си като в брашно.
После ме стъпка,
после ме изхвърли.
Бях едва на дванайсет години. Тя – с трийсет повече.
2
Само ако имаше бонбони – розови или зелени, или сини – все едно, кисели бонбони, които бавно се топят под езика, бонбони с вкус на дива градина, на йод, на спомен; само ако ми бе предложила карамели, дражета, захаросани бадеми, знам ли, като по-голяма сестра, като кръстница, гледайки ме право в очите, засмяно, леко съучастнически, а не с тази лакома уста, с тези устни – полуотворени, пухкави, влажни, лъскави като на афиша пред кино “Люкс”, където дълго се спирах на връщане от училище;
ако нежно ме бе обгърнала с лисичия си глас, обширен като степ, колкото да се закръглят в гърлото ми акцентът и дъхът й, да ми станат близки и естествени като излъсканото от морето камъче – същото, което стисках в джоба си, докато я гледах – топло и влажно, и внезапно почти разтекло се, вместо да прекалява с негата и с дрезгавите нотки на продажна хубавица;
ако ме бе обичала само с гласа си, с крайчето на устните си, шептящо и влажно, гальовно като туфа мъх, за да замечтая за любов и бавно да се разтворя за тайнството на жената, вместо да ми хвърли голата си плът в лицето и да ме принуди да пия от нея с глава, потопена в изгарящия бързей, аз, който познавах само чешмяната вода,
можех да продължа да раста с ритъма на мечтателно и деликатно селянче, да вървя по улиците и да си подсвирквам като хлапето, каквото все още бях, без да се срамувам от хилавите си ръце и късите си панталонки; можех да продължа да казвам “тате” и “мамо”, и “добър ден, госпожо”, без да се червя, и да давам заповеди на оловните си войници, без гласът ми внезапно да се усъмни в себе си и да захване да трепери; да продължа да говоря всяка вечер след училище на заека ми като на дебело ласкаво братче и да го храня с моркова, откраднат от съседната зеленчукова градина, или с набраната от насипа трева; можех от време на време да забравям да си измия зъбите или да си облека чиста риза, чисти чорапи; и да играя на кой ще се изпикае по-нависоко върху стената на църквата; да пуша зад живия плет с докторския син леките цигари, които той отмъкваше от баща си и които ни караха да раздираме небето с кашлицата си; или в изоставения хангар, зад празните, вонящи на бензин и нафта варели, да докосвам гладката и леко зачервена цепка на малката Полин – дъщерята на съседа, шишкаво момиченце с риби очи, и да се съгласявам накрая да й покажа, както съм й обещал, моето нещо, което тя обичаше да стиска в ръка, докато възбудата нахлуе в корема ми и го втвърди; можех все още да ям с мазни пръсти с траурни нокти и да плюя по земята като Жюло моряка, който, откакто се завърна от Арктика оглушал и еднорък, не спираше да сочи на картата и да разказва на събралите се около му деца за самотните си битки с гигантските кашалоти, които го преследвали; можех да си бъркам в носа зад “Зиг и Пюс”, докато баща ми не ми предложи машата, толкова по-удобна и ефикасна, нали? – и накрая все пак да си избърша пръстите в края на покривката или под седалката на стола; можех още да спя в потта и сополите на по-малкия ми брат, когато долу имаше събиране с карти, плетки, ликьор, алкохол и стотици солени истории, които разсмиваха мъжете; да понасям да ме изключват от обществото на големите и, легнал до хъркащия малчуган, да умирам от яд, че не мога да се смея заедно с тях, дори без нищо да разбирам, просто да се смея, заразително, най-после солидарен с мъжете и окончателно станал мъж; можех пак и пак да гледам морето долу под градината и цяла нощ да слушам как шумно се разбиват утешителните му вълни зад редицата от тополи – там, където вятърът издува всички платна, а после да замина, най-сетне да замина, вече да замина, да потегля с Колумб, с Васко да Гама, с едноръкия Жюло към онази земя без хоризонт, където плават ледниците и бизоните на Великия Маниту.
И главно, можех с леко сърце и с роза в ръка да вървя дълго, дълго към девойка с боси крака, всичко да споделя с нея и вече никога да нямам тайни.
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
