Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Продавачът на вестници и цигари
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0431-2
Цена
16.00 лв.
Купи

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (6)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
232
Дата на издаване
17 май 2019
Превод
Жанина Драгостинова
Корица
Стефан Касъров

Продавачът на вестници и цигари

„Продавачът на вестници и цигари“ разказва за една година от живота на младия Франц, който се влюбва в прекрасната Анешка, но тъй като любовта му удря на камък, търси помощ от Зигмунд Фройд. Виена през 30-те години, градът се отдава на похотливите си желания, като в същото време се тресе от страха от бъдещето, в което Хитлер ще вземе властта.

„Зееталер е прекрасен разказвач, който показва как знанието обогатява живота, но и го прави по-сложен“
„Шпигел“

„Тази книга е истинско бижу“
„Литературен клуб“ 

„Зееталер разказва с такава лекота, която трудно се среща в днешните романи“
„Нойе цюрихер цайтунг“ 

„Тази необяснима лекота на писането действа като мехлем на душата“
„Франкфуртер алгемайне цайтунг“

За автора

Роберт Зееталер е роден през 1966 г. във Виена. Артист в театъра и киното. Последната му филмова роля е в „Младост“ на Паоло Сорентино. Сценарист и автор на романи, отличавани с различни литературни стипендии и награди. Живее в Берлин и Виена.

Откъс

Роберт Зееталер - „Продавачът на вестници и цигари”

В една неделя през късното лято на 1937 година над Залцкамергут се изви необичайно силна буря, която щеше да предизвика в досегашния по-скоро лишен от събития и мудно влачещ се живот на Франц Хухел неочаквана и свързана с тежки последствия промяна. Още при първия далечен гръмотевичен тътен Франц беше изтичал в малката рибарска хижа, която обитаваше заедно с майка си в село Нусдорф край езерото Атерзее, и се беше сврял навътре в леглото, за да слуша ужасяващото бучене скрит в защитата на пухената си хралупа. Бурята блъскаше къщурката от всички страни. Гредите проскърцваха, отвън кепенците се удряха, а горе на покрива обраслите с дебел слой мъх дървени плочи се тресяха. Носен от силния вятър, дъждът шибаше стъклата на прозорците, пред които няколко обезглавени мушката се давеха в саксиите си. На стената над сандъка за стари дрехи се клатушкаше железният Исус, който като че ли всеки момент можеше да се изскубне от пироните си и да скочи от кръста, а пък от близкия бряг долиташе скрибуцането на рибарските лодки, които надигналите се вълни запокитваха към коловете, за които бяха вързани.
Когато бурята най-сетне се нафуча и първият колеблив слънчев лъч се прокрадна над тъпкания от поколения тежки рибарски ботуши дървен под и стигна до леглото му, Франц се сви на кълбо в пристъп на до- 8 волство, но само след миг протегна глава над одеялото и се огледа. Хижата си беше на същото място. Исус още висеше на кръста, а през напръскания с водни капки прозорец блестеше едно-единствено листенце от мушкатото като нежно-червена искрица надежда.
Франц се измъкна от леглото и отиде до кухнята, за да свари в една тенджерка кафе с тлъсто мляко. Дървата за огрев под печката бяха останали сухи и пламнаха като сено. Известно време той гледа светлия пламък, когато внезапно вратата шумно се отвори. В ниската рамка застана майка му. Фрау Хухел беше слаба жена на четиресет и няколко години, все още привличаща погледа, ако и да беше малко измършавяла като повечето местни, изложени на работата в намиращите се наоколо мини със солници, в оборите или пък в кухните на гостилниците за летовници. Тя просто стоеше там, едната ръка подпряна на бравата, задъхана и с леко наведена глава. Престилката беше прилепнала към тялото ѝ, косата се спускаше по челото на разпилени кичури, а от върха на носа ѝ капеше вода на едри капки. Отзад планинският масив Шафберг мрачно се издигаше в сивите облаци, където тук-там отново се бяха показали сини участъци. В главата на Франц се появи споменът за накриво издялания образ на Дева Мария, чиято фигура някой много отдавна бе закачил на вратата на нусдорфския параклис и която през всичките тия години под влиянието на времето се беше променила до пълна неузнаваемост.
– Намокри ли се, мамо? – попита той, докато ръчкаше с един зелен клон из огъня. Майката вдигна глава и тогава той видя, че тя плаче. Сълзите се смесваха с дъждовната вода, а раменете ѝ потръпваха.
– Какво се е случило? – попита той уплашено и набута клона в димящия огън.
Вместо отговор майка му се оттласна от рамката на вратата, с няколко несигурни крачки се приближи към него, но се спря отново насред стаята. За момент сякаш се огледа, търсейки нещо, после вдигна безпомощно ръце и се спусна напред, падайки на колене.
Франц направи една колеблива стъпка, сложи ръка върху главата ѝ и започна непохватно да я гали по косата.
– Какво се е случило? – повтори той с дрезгав глас.
Изведнъж му се стори, че се държи странно и глупаво. Досега беше обратното: той беше ревал, а майка му го беше галила. Усещаше с дланта си главата ѝ мека и чуплива, под кожата ѝ се долавяше топло пулсиране.
– Той се удави – каза тихо тя.
– Кой?
– Прайнингер.
Франц спря да я гали. Задържа ръката си още няколко мига върху главата ѝ, после я дръпна. Майката отметна кичурите от челото си. После се изправи, хвана крайчето на престилката и обърса с него лицето си.
– Ще опушиш цялата къща! – каза тя, измъкна зеления клон от печката и разръчка огъня.

Алоис Прайнингер беше, по неговите собствени думи, най-богатият човек в Залцкамергут. В действителност беше само третият по богатство, което безгранично го ядосваше, но пък ядът му го превърна в амбициозен бик, като какъвто и след това се прочу. Притежаваше няколко хектара гора и ливади, дъскорезница, фабрика за хартия, последните четири рибарника в района, неизвестен брой по-големи и по-малки парцели край езерото заедно с принадлежащите постройки, както и два ферибота, параход за разходки и единствения автомобил в радиус над четири километра: разкошна кола в цвят бордо на фирмата „Австро-Даймлер“, който поради подгизналите от постоянния залцкамергутски дъжд пътища всъщност се беше превърнал в ръждясала тенекиена барака.
Алоис Прайнингер продължаваше да изглежда пълен със сили, шейсетте години по никакъв начин не му личаха. Той обичаше себе си, родината, добрата храна, силните питиета и хубавите жени. Това с хубостта беше повече субективно и като такова относително нещо. По принцип той обичаше всички жени тъкмо защото намираше всички жени за хубави. С майката на Франц се беше запознал преди години при едно голямо тържество край езерото. Тя стоеше под старата липа облечена в небесносиня рокля, а бедрата ѝ бяха така светлокафяви, гладки и без никакъв недостатък също като калъфа с дървена украса за волана на австро-даймлера. Той поръча прясна пържена риба, една кана ябълков сок, бутилка черешова ракия и докато ядяха и пиеха, първо и двамата се опитваха да не се поглеждат един друг. Малко след това танцуваха полка, а по-късно дори и валс, като си зашепнаха малки тайни в ухото. После се разхождаха ръка за ръка около обсипаното със звезди небе над езерото и непредвидено се озоваха в тенекиената барака, и веднага след това на задната седалка на австро-даймлера. Тя беше достатъчно широка, кожата мека, амортисьорите добре смазани, като цяло нощта беше успех. Оттук нататък почнаха често да се срещат в бараката. Това бяха кратки, вулканични сблъсъци, които не бяха свързани с никакви изисквания и никакви очаквания. За госпожа Хухел тези предизвикващи приятно изпотяване събирания на задната седалка имаха още един, дори малко по-приятен страничен ефект: точно в края на всеки месец в нусдорфската Спестовна каса я очакваше чек за не незначителна сума. Тази регулярна парична благословия ѝ позволи да се настани в бившата рибарска хижа на брега на езерото, веднъж дневно да яде топла храна и два пъти в годината да пътува с автобуса до Бад Ишл, за да се наслади на чаша горещ шоколад в кафе „Еспланаде“ и от съседния магазин за платове да се снабди с няколко метра лен за нова рокля. За сина ѝ Франц любовното великодушие на Алоис Прайнингер пък носеше предимството, че той не беше принуден като останалите младежи по цял ден да лази из някакви си солни мини или купчини оборска тор, за да изкарва своята жалка надница. Вместо това от сутрин до здрач можеше да се разхожда из гората, да лежи на някой от дървените кейове и да пече корема си на слънцето или при лошо време просто да си остане в леглото и да следва мислите или мечтанията си. Но с всичко това сега вече се беше свършило.

Роберт Зееталер - „Продавачът на вестници и цигари”

В една неделя през късното лято на 1937 година над Залцкамергут се изви необичайно силна буря, която щеше да предизвика в досегашния по-скоро лишен от събития и мудно влачещ се живот на Франц Хухел неочаквана и свързана с тежки последствия промяна. Още при първия далечен гръмотевичен тътен Франц беше изтичал в малката рибарска хижа, която обитаваше заедно с майка си в село Нусдорф край езерото Атерзее, и се беше сврял навътре в леглото, за да слуша ужасяващото бучене скрит в защитата на пухената си хралупа. Бурята блъскаше къщурката от всички страни. Гредите проскърцваха, отвън кепенците се удряха, а горе на покрива обраслите с дебел слой мъх дървени плочи се тресяха. Носен от силния вятър, дъждът шибаше стъклата на прозорците, пред които няколко обезглавени мушката се давеха в саксиите си. На стената над сандъка за стари дрехи се клатушкаше железният Исус, който като че ли всеки момент можеше да се изскубне от пироните си и да скочи от кръста, а пък от близкия бряг долиташе скрибуцането на рибарските лодки, които надигналите се вълни запокитваха към коловете, за които бяха вързани.
Когато бурята най-сетне се нафуча и първият колеблив слънчев лъч се прокрадна над тъпкания от поколения тежки рибарски ботуши дървен под и стигна до леглото му, Франц се сви на кълбо в пристъп на до- 8 волство, но само след миг протегна глава над одеялото и се огледа. Хижата си беше на същото място. Исус още висеше на кръста, а през напръскания с водни капки прозорец блестеше едно-единствено листенце от мушкатото като нежно-червена искрица надежда.
Франц се измъкна от леглото и отиде до кухнята, за да свари в една тенджерка кафе с тлъсто мляко. Дървата за огрев под печката бяха останали сухи и пламнаха като сено. Известно време той гледа светлия пламък, когато внезапно вратата шумно се отвори. В ниската рамка застана майка му. Фрау Хухел беше слаба жена на четиресет и няколко години, все още привличаща погледа, ако и да беше малко измършавяла като повечето местни, изложени на работата в намиращите се наоколо мини със солници, в оборите или пък в кухните на гостилниците за летовници. Тя просто стоеше там, едната ръка подпряна на бравата, задъхана и с леко наведена глава. Престилката беше прилепнала към тялото ѝ, косата се спускаше по челото на разпилени кичури, а от върха на носа ѝ капеше вода на едри капки. Отзад планинският масив Шафберг мрачно се издигаше в сивите облаци, където тук-там отново се бяха показали сини участъци. В главата на Франц се появи споменът за накриво издялания образ на Дева Мария, чиято фигура някой много отдавна бе закачил на вратата на нусдорфския параклис и която през всичките тия години под влиянието на времето се беше променила до пълна неузнаваемост.
– Намокри ли се, мамо? – попита той, докато ръчкаше с един зелен клон из огъня. Майката вдигна глава и тогава той видя, че тя плаче. Сълзите се смесваха с дъждовната вода, а раменете ѝ потръпваха.
– Какво се е случило? – попита той уплашено и набута клона в димящия огън.
Вместо отговор майка му се оттласна от рамката на вратата, с няколко несигурни крачки се приближи към него, но се спря отново насред стаята. За момент сякаш се огледа, търсейки нещо, после вдигна безпомощно ръце и се спусна напред, падайки на колене.
Франц направи една колеблива стъпка, сложи ръка върху главата ѝ и започна непохватно да я гали по косата.
– Какво се е случило? – повтори той с дрезгав глас.
Изведнъж му се стори, че се държи странно и глупаво. Досега беше обратното: той беше ревал, а майка му го беше галила. Усещаше с дланта си главата ѝ мека и чуплива, под кожата ѝ се долавяше топло пулсиране.
– Той се удави – каза тихо тя.
– Кой?
– Прайнингер.
Франц спря да я гали. Задържа ръката си още няколко мига върху главата ѝ, после я дръпна. Майката отметна кичурите от челото си. После се изправи, хвана крайчето на престилката и обърса с него лицето си.
– Ще опушиш цялата къща! – каза тя, измъкна зеления клон от печката и разръчка огъня.

Алоис Прайнингер беше, по неговите собствени думи, най-богатият човек в Залцкамергут. В действителност беше само третият по богатство, което безгранично го ядосваше, но пък ядът му го превърна в амбициозен бик, като какъвто и след това се прочу. Притежаваше няколко хектара гора и ливади, дъскорезница, фабрика за хартия, последните четири рибарника в района, неизвестен брой по-големи и по-малки парцели край езерото заедно с принадлежащите постройки, както и два ферибота, параход за разходки и единствения автомобил в радиус над четири километра: разкошна кола в цвят бордо на фирмата „Австро-Даймлер“, който поради подгизналите от постоянния залцкамергутски дъжд пътища всъщност се беше превърнал в ръждясала тенекиена барака.
Алоис Прайнингер продължаваше да изглежда пълен със сили, шейсетте години по никакъв начин не му личаха. Той обичаше себе си, родината, добрата храна, силните питиета и хубавите жени. Това с хубостта беше повече субективно и като такова относително нещо. По принцип той обичаше всички жени тъкмо защото намираше всички жени за хубави. С майката на Франц се беше запознал преди години при едно голямо тържество край езерото. Тя стоеше под старата липа облечена в небесносиня рокля, а бедрата ѝ бяха така светлокафяви, гладки и без никакъв недостатък също като калъфа с дървена украса за волана на австро-даймлера. Той поръча прясна пържена риба, една кана ябълков сок, бутилка черешова ракия и докато ядяха и пиеха, първо и двамата се опитваха да не се поглеждат един друг. Малко след това танцуваха полка, а по-късно дори и валс, като си зашепнаха малки тайни в ухото. После се разхождаха ръка за ръка около обсипаното със звезди небе над езерото и непредвидено се озоваха в тенекиената барака, и веднага след това на задната седалка на австро-даймлера. Тя беше достатъчно широка, кожата мека, амортисьорите добре смазани, като цяло нощта беше успех. Оттук нататък почнаха често да се срещат в бараката. Това бяха кратки, вулканични сблъсъци, които не бяха свързани с никакви изисквания и никакви очаквания. За госпожа Хухел тези предизвикващи приятно изпотяване събирания на задната седалка имаха още един, дори малко по-приятен страничен ефект: точно в края на всеки месец в нусдорфската Спестовна каса я очакваше чек за не незначителна сума. Тази регулярна парична благословия ѝ позволи да се настани в бившата рибарска хижа на брега на езерото, веднъж дневно да яде топла храна и два пъти в годината да пътува с автобуса до Бад Ишл, за да се наслади на чаша горещ шоколад в кафе „Еспланаде“ и от съседния магазин за платове да се снабди с няколко метра лен за нова рокля. За сина ѝ Франц любовното великодушие на Алоис Прайнингер пък носеше предимството, че той не беше принуден като останалите младежи по цял ден да лази из някакви си солни мини или купчини оборска тор, за да изкарва своята жалка надница. Вместо това от сутрин до здрач можеше да се разхожда из гората, да лежи на някой от дървените кейове и да пече корема си на слънцето или при лошо време просто да си остане в леглото и да следва мислите или мечтанията си. Но с всичко това сега вече се беше свършило.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0431-2
Купи
Цена
16.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2019 © Всички права запазени