Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Ещорил
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0345-2
Купи
Цена
16.00 лв.
(20.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-20%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0346-9
Купи
Цена
12.00 лв.
(20.00 лв.)
-8лв.
Информация
Рейтинг (8)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
314 гр.
Страници
400
Дата на издаване
19 април 2019
Превод
Жела Георгиева
Корица
Стефан Касъров

Ещорил

Военен роман

В разгара на Втората световна война в неутрална Португалия се стичат хора от различни националности, търсещи закрила и сигурност, някои в очакване да отплават отвъд океана, далеч от дългата ръка на Хитлер. В хотел „Паласио“ в Ещорил намират подслон височайши особи, дипломати, политици, интелектуалци, шпиони… Под строгия взор на португалската тайна полиция тук отсядат бившият румънски крал Карол II и любовницата му Елена Лупеску, виртуозният полски пианист Игнаци Ян Падеревски, бежанци от Балканите, руският гросмайстор Александър Алехин, британският агент Ян Флеминг, френският писател Антоан дьо Сент-Екзюпери, харизматичният бонвиван и ловък разузнавач Душан Попов, прототип на Джеймс Бонд, и едно еврейче, озовало се самò сред това пъстро людско множество, малък принц, запленил своя създател. 

На фона на горещите новини от фронта авторът умело преплита разнолики съдби, тежнения и амбиции в роман за изгнаничеството, лоялността, риска, страха и оцеляването, военен роман, в който мирно съжителстват сериозното и комичното, голямата световна история и малките човешки светове.

Този проект е финансиран с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.
This project has been funded with support from the Creative Europe Programme of the European Commission.

Creative Europe Programme

За автора

Деян Тиаго-Станкович, писател и преводач, е роден през 1965 г. в Белград. От 1996 г. живее в Лисабон. Негово дело са първите преводи на Жозе Сарамаго на сръбски и на Иво Андрич на португалски.

За „Ещорил“ (2015), високо оценен от историци, критика, читатели и медии, получава отличието „Бранко Чопич“ на Сръбската академия на науките и изкуствата, Британската награда за най-добър исторически роман (2018) и номинация за Международната дъблинска литературна награда.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Деян Тиаго-Станкович - „Ещорил“

ОНОВА, КОЕТО СИ ИЗМИСЛИХ САМ

В Европа войната бе започнала още предишната есен, у нас не се беше променило почти нищо чак до края на пролетта, когато изневиделица нахлуха тълпи от бежанци и наводниха Лисабон и крайбрежието.
Свариха ни неподготвени. Вестниците не споменаваха, че се случва нещо необичайно, но дори частицата тревожна истина, която достигаше до нас, силно ни безпокоеше. С основание. Бежанската криза – едва по-късно щяхме да го осъзнаем – бе започнала и с всеки изминал ден ставаше все по-тежка и по-сложна. Извънредно положение не беше въведено единствено поради твърдоглавото убеждение на португалската държавна върхушка, че истината е вредна, особено ако стане публично достояние. Мистър Блек се стараеше да върши своята работа така, сякаш не се случва нищо необичайно. Дни наред, щом се наложеше, той успокояваше духовете, като повтаряше официалното становище на властта.
– Господа, няма никаква причина за безпокойство. Наслаждавайте се, докато сте наши гости, и всичко ще бъде наред.
Не беше никак трудно да му се повярва. Според онова, което можеше да се види, наистина всичко беше съвсем наред. Впрочем през тези дни Ещорил повече от всякога приличаше на Биариц или Монте Карло. Интересното от днешна гледна точка е, че тогава никой не подозираше онова, което до голяма степен се усещаше навсякъде около нас, а именно: вече течаха първите дни на краткото, но очарователно време, наречено по-късно „златното време на Ривиерата“.
Този ден управителят имаше толкова работа, че не смогваше даже и цигара да запали. Едва късно следобед успя да се измъкне от суматохата. Помоли да не го безпокоят. Останал сам в кабинета си, той се отпусна на стола и като каубой вдигна крака на писалището. Дори някой да го беше видял така разпасан, щеше да бъде несправедливо да го упрекне. Ходилата му бяха толкова изтормозени, че цяла нощ усещаше в леглото как смъдят. Освен това беше американец, а при тях такова държание не се смяташе за неприлично.
От нещата, намиращи се на писалището на управителя на „Паласио“, освен краката, заслужаваше да се спомене сутрешният вестник и папка с досиетата на гостите. Прелисти вестника; на заглавната страница „Република“ известяваше: „Най-дългият ден в годината“. Това беше истина, стенният часовник показваше, че е минало шест часа, а навън слънцето бе все още ярко и блестящо. Впрочем не откри нито дума нито за бежанците, нито за възможна германска или испанска агресия срещу Португалия, за което масово се шушукаше из Лисабон. Възнамеряваше да прегледа формулярите от досиетата, преди да ги предаде на полицейските власти, но не беше в състояние да го стори – просто не му стигаха силите.
Затвори очи. В тъмнината зад клепачите чу шумове, каквито обикновено не долавяше: глъчката отвъд стените, стъпките на горния етаж, бълбукането на вода в далечината. Някой почука на вратата. Изтръгнат от дрямката, погледна часовника. Сигурно имаше нещо спешно, беше едва шест и половина. Изпъна гръбнак на стола, оправи маншетите и яката, изтърси пърхота от раменете си и изчака да се почука отново.
– Заповядайте, влезте! – покани човека.
Беше Лино, консиержът. Влезе при шефа и лаконично изложи същността на проблема. – Извинете, господин управител, че така... Въпросът, изглежда, е деликатен. Боя се, че няма да можем да минем без вас...
Лино беше опитен служител и ако имаше избор, нямаше да го обезпокои. Ситуациите, при които лично управителят трябваше да вземе решение, по-рано редки, напоследък все повече зачестяваха. Ставаше дума винаги за едно и също – гостите искаха да платят сметката си в хотела със скъпоценности вместо с пари в брой. Дилемата на Блек беше по-скоро от етичен, а не от комерсиален характер: дали от хора, останали без покрив над главата, да откупи бижута, произведения на изкуството и антикварни ценности на благоприятни за него цени. Ако приемаше единствено пари в брой, никой нямаше да го обвини в лихварство, ала как да откаже гостоприемство на бездомници само защото не разполагат с твърда валута, с която да платят?
Нямаше причини да разпитва повече. Помоли да въведат госта, но нека Лино, след като вече е наясно за какво се отнася, да благоволи да остане, за да може, ако нещо се закучи, да се притече на помощ.
Кабинетът на управителя на хотел „Паласио“ миришеше на тютюн и кедрово масло, с което се полират мебелите. Гостът се ръкува с домакина и седна на предложеното място. В ръцете си стискаше чаша с лимонада.
Управителят започна разговора конвенционално:
– С какво мога да ви помогна, млади господине? С няколко изречения на добър английски с африкански акцент гостът обясни, че му трябва пълен пансион за неопределено време.
– Сам ли пътувате? – поинтересува се управителят.
– Сам – потвърди гостът. По всичко личеше, че недискретността на хотелиера не го смути.
По някаква причина на управителя тогава му се стори, че не би било лошо гостът да се легитимира, и го помоли да му покаже документите си. От белгийския паспорт научи основните лични данни:

Име: Габриел Франклин
Пол: мъжки
Семейно положение: неженен
Дата и място на раждане: 23 юли 1930 г., Антверпен
Постоянен адрес: „Пеликанстрат“ 612 б, Антверпен.

Входната виза за Португалия – редовна, издадена в Бордо преди няколко дни – беше подписана с името Мендеш. Резервацията на стаята беше направена навреме. Единственият спорен въпрос бе, че мосю Франклин след по-малко от месец щеше да навърши десет години. Следователно мосю Франклин беше дете. Изгубено дете.
Заради необичайните си дрехи отдалеч момчето изглеждаше по-голямо, но достатъчно беше да се разгледа лицето му отблизо, за да се установи, че става дума за чипоносо и луничаво хлапе, на което не може да му се дадат и тези десет години. Косата му беше разчорлена като пласт сено – на следобедното слънце създаваше впечатление, сякаш някакво космато животно се бе свило на кълбо на темето му. От двете страни на лицето му висяха къдрави рижи бакенбарди. Облеклото му се състоеше от бяла риза и строг черен костюм, дълъг кафтан и черна шапка с широка периферия. Всичко това заедно никак не подхождаше на възрастта му, на жаркия ден и на двайсети век. От друга страна, ако някой го беше облякъл по модата и подстригал, младият господин Франклин можеше да изглежда като съвсем нормално момченце. Така му липсваше само изкуствена брада, за да заприлича на дете, маскирало се за карнавал като украински равин.
Следващият въпрос беше болезнен, но неизбежен:
– Има ли младият господин родители?
– Всеки има родители – отговори детето.
– Не точно всеки – каза управителят. – Къде са вашите родители?
– Ще дойдат – заяви момченцето.
– Кога ги очаквате? – настоя господинът.
– Всеки момент ще пристигнат – отвърна момчето.
Детето имаше бледо лице и тъжен поглед. По-късно някой, като го описваше, именно заради погледа му написа, че изглеждало по-самотно от астероид в Космоса.
– Знаете ли поне приблизително кога ще дойдат? След колко дни? – упорстваше управителят, човек, който по всяка вероятност не умееше да се оправя с деца.
– Не зная, но зная, че мама и татко държат на думата си. Щом са казали, че ще дойдат, значи, ще дойдат – отговори детето без покрив над главата си.
– Къде ще дойдат?
– Тук.
– Като казвате „тук“, какво имате предвид? – интересуваше се управителят.
– Тук. В хотел „Паласио“ – наблегна момчето.
Никога няма да стане напълно ясно защо хотелиерът не приключи разговора точно в този момент, когато беше повече от очевидно как следва да постъпи. Вече имаше достатъчно информация да вземе решение без допълнително проучване. Вместо това – дали от любопитство, или от учтивост, а може би дори от съжаление или пък от липса на смелост – той продължи да разпитва.
– Прощавайте за любопитството, но бих желал да зная защо не дойдоха с вас?
Габриел Франклин отговаряше спокойно ту на френски, ту на английски, винаги много по-разумно, отколкото се очаква от дете на неговите години. Сведенията му се вписваха в разказа за скорошния екзодус, който управителят и консиержът бяха чули по-рано от други бежанци.
За вярата не го попита. Беше очевидно, че Габриел е евреин, привърженик на една от хасидските секти, чиито последователи вярват, че цивилизацията е достигнала своето оптимално развитие преди около сто и петдесет години, и оттогава не променят нито облеклото, нито обичаите си.
Каза, че е единствен син, но майка му очаква скоро бебе. Добави, че баща му и чичовците имат семейно ателие за полиране на скъпоценни камъни. Тоест имали са допреди един месец. Също така до миналия месец той ходел в училището към синагогата всеки ден освен в събота. Справял се добре с тълкуването на свещените книги и чичовците му се шегували с баща му, че момчето няма да стане бижутер, а равин. После през май една ранна утрин го вдигнали от леглото и още сънен го пренесли в колата. Разсънил се напълно едва от рева на военните самолети, които летели над колоната от бежанци на пътя.
Прехвърлили се във Франция. Запътили се към Бордо. Чули, че оттам тръгват корабите за евакуиране. Когато пристигнали на пристанището, последните кораби вече били отплавали. Войната се приближавала и единственият свободен път водел на юг към Испания. Но нямали входни визи. Обърнали се към консулството. Отказали им без обяснения. Там се бил озовал и някакъв полски равин, който ги посъветвал да си извадят португалска виза, което автоматично им осигурявало и испанска транзитна. Пред затвореното Генерално консулство на Португалия в Бордо заварили тълпа хора, които нямало къде да отидат. Няколко дни нощували в колата. Консулството обаче по нареждане от горе не издавало визи. Шефът на португалската дипломатическа мисия в Бордо доктор Аристидес де Соуза Мендеш се обърнал към Лисабон за инструкции как да действа в условията на хуманитарна катастрофа. Въпреки всекидневните телеграфни запитвания министерството не отговаряло. Масата отчаяни хора растяла все повече и повече, очаквайки чудо. Най-сетне чудото се случило. Без видим повод генералният консул на своя отговорност наредил да се издават визи на всички без ограничение. Всеки, който представял паспорта си в Португалското консулство, получавал печат и подпис. В бързината не се плащали дори консулските такси. Така продължило няколко дни, докато консулът не бил обявен за невменяем и отзован.
С визи в паспортите, семейството пак се отправило на път. Още на испанската граница отново попаднали сред сборище на бежанци. Границата била затворена. По искане на Лисабон испанските власти престанали да приемат визите на Мендеш. Габи не можеше да обясни как се е озовал на испанска земя без майка си и баща си. Щом разбрало, че родителите му не идват след него, момчето се опитало да се върне, но без входна виза не го пуснали обратно във Франция.
Понеже не знаел как да постъпи, Габи седнал върху чантичката си и зачакал. Прекарал нощта на пейка до граничния пункт. На другия ден следобед до него се приближил един господин, когото той не познавал. Попитал го дали е Габи, казал му, че го познал по снимката, и се представил като господин Рикли. Предал му известие от родителите му. Баща му наредил да продължи пътуването си с хер Рикли, който щял да го заведе до мястото, където трябва да изчака тяхното идване. Значи, в хотел „Паласио Ещорил“. Майка му казала само, че го обича и че няма защо да се тревожи, тъй като те щели да намерят начин да дойдат да го приберат, от него се искало единствено да бъде търпелив. Добрият швейцарец спазил обещанието си. Резервирал телеграфически хотел от Испания, закарал Габи до Лисабон, помогнал му да си купи билет за Ещорил и да се качи на влака. От гарата до хотел „Паласио“ Габи стигнал сам пеш с чанта в ръка. След кратък разговор с младия гост рецепционистът разбрал, че случаят трябва да се докладва на шефа. Така и станало.
Когато изчерпа въпросите си, управителят отново се изправи пред същата неприятна задача. Почувствало неудобството му, момчето за първи път проговори, без да го питат. – Не се безпокойте, господине. Мама и татко ще дойдат. Те винаги изпълняват обещанията си.
– Разбира се – съгласи се с него управителят.
Не му беше лесно. Тук нямаше място за сантименталност. Трябваше да прецени нещата рационално. Хотелът беше комерсиална фирма и имаше една цел – да носи печалба на собствениците. Освен това не бе място за отглеждане и възпитаване на деца без настойници. В никакъв случай не можеше да приеме момчето под своя покрив. Беше вече взел това единствено възможно решение, трябваше само да го изрече. Но му липсваше смелост.
Странното момче не се предаваше:
– Не се безпокойте. Разполагам с достатъчно пари да платя. Имам около двайсет и пет хиляди долара. Имам и фунтове. И швейцарски франкове. А и обработени диаманти. Ето ги, тук са, в подплатата – говореше, като опипваше ръбовете на кафтана, сякаш проверяваше дали камъчетата са там, където са били. – Парите са в куфара.
– Какъв куфар? Къде ви е куфарът? – попита управителят.
– Оставих го пред вратата – каза момчето. После усети, че е сбъркало, и взе да се оправдава: – Ще го внеса.
Управителят и сам вече беше станал, отвори вратата, внесе куфарчето, което чакаше изоставено там, и го сложи до стола на детето. Момчето си помисли, че мъжът му е сърдит заради куфара.
– Извинете. За първи път ми се случва. Никога повече няма да го оставям така. Изведнъж управителят вече не беше сигурен, че знае как да постъпи. Как хлапето изобщо е живо? Какво да го прави? Имаше стая за него, но какво щеше да стане, ако родителите му се забавят? Или ако въобще не дойдат? С богатството, с което момчето разполагаше, всеки проблем бе предварително решен. Или пък не? Не, със сигурност нямаше да го настанят в сиропиталище. Имаше достатъчно средства за добър интернат в Швейцария или Америка.
Лино, който дотогава бе останал безмълвен, се притече на помощ на шефа си. Обърна се към него на португалски, така че гостът не ги разбра.
– Господин управител, вече е късно. Аз бих предложил да приключим с разговорите за днес. Затрупани сме с работа, пък и младият господин трябва да се нахрани и да спи. А утре, живот и здраве, по-лесно ще уредим всичко.
Управителят беше спокоен и съзнаваше напълно колко преломен е моментът. Разумът го съветваше да предупреди хлапето, че това е най-вероятно само временно решение. Ала не знаеше как да изрази мисълта си така, че тя да не звучи като: „Ако майка ти и баща ти не се появят скоро, ще трябва да отидеш в сиропиталище“. Вместо това той протегна ръка на странното момче:
– Добре дошли в „Паласио“! Предполагам, че още не сте вечеряли. Моят шофьор Бруно ще се погрижи за това. Но нека първо всички да отидем до сейфа, за да оставите своите скъпоценности.

Деян Тиаго-Станкович - „Ещорил“

ОНОВА, КОЕТО СИ ИЗМИСЛИХ САМ

В Европа войната бе започнала още предишната есен, у нас не се беше променило почти нищо чак до края на пролетта, когато изневиделица нахлуха тълпи от бежанци и наводниха Лисабон и крайбрежието.
Свариха ни неподготвени. Вестниците не споменаваха, че се случва нещо необичайно, но дори частицата тревожна истина, която достигаше до нас, силно ни безпокоеше. С основание. Бежанската криза – едва по-късно щяхме да го осъзнаем – бе започнала и с всеки изминал ден ставаше все по-тежка и по-сложна. Извънредно положение не беше въведено единствено поради твърдоглавото убеждение на португалската държавна върхушка, че истината е вредна, особено ако стане публично достояние. Мистър Блек се стараеше да върши своята работа така, сякаш не се случва нищо необичайно. Дни наред, щом се наложеше, той успокояваше духовете, като повтаряше официалното становище на властта.
– Господа, няма никаква причина за безпокойство. Наслаждавайте се, докато сте наши гости, и всичко ще бъде наред.
Не беше никак трудно да му се повярва. Според онова, което можеше да се види, наистина всичко беше съвсем наред. Впрочем през тези дни Ещорил повече от всякога приличаше на Биариц или Монте Карло. Интересното от днешна гледна точка е, че тогава никой не подозираше онова, което до голяма степен се усещаше навсякъде около нас, а именно: вече течаха първите дни на краткото, но очарователно време, наречено по-късно „златното време на Ривиерата“.
Този ден управителят имаше толкова работа, че не смогваше даже и цигара да запали. Едва късно следобед успя да се измъкне от суматохата. Помоли да не го безпокоят. Останал сам в кабинета си, той се отпусна на стола и като каубой вдигна крака на писалището. Дори някой да го беше видял така разпасан, щеше да бъде несправедливо да го упрекне. Ходилата му бяха толкова изтормозени, че цяла нощ усещаше в леглото как смъдят. Освен това беше американец, а при тях такова държание не се смяташе за неприлично.
От нещата, намиращи се на писалището на управителя на „Паласио“, освен краката, заслужаваше да се спомене сутрешният вестник и папка с досиетата на гостите. Прелисти вестника; на заглавната страница „Република“ известяваше: „Най-дългият ден в годината“. Това беше истина, стенният часовник показваше, че е минало шест часа, а навън слънцето бе все още ярко и блестящо. Впрочем не откри нито дума нито за бежанците, нито за възможна германска или испанска агресия срещу Португалия, за което масово се шушукаше из Лисабон. Възнамеряваше да прегледа формулярите от досиетата, преди да ги предаде на полицейските власти, но не беше в състояние да го стори – просто не му стигаха силите.
Затвори очи. В тъмнината зад клепачите чу шумове, каквито обикновено не долавяше: глъчката отвъд стените, стъпките на горния етаж, бълбукането на вода в далечината. Някой почука на вратата. Изтръгнат от дрямката, погледна часовника. Сигурно имаше нещо спешно, беше едва шест и половина. Изпъна гръбнак на стола, оправи маншетите и яката, изтърси пърхота от раменете си и изчака да се почука отново.
– Заповядайте, влезте! – покани човека.
Беше Лино, консиержът. Влезе при шефа и лаконично изложи същността на проблема. – Извинете, господин управител, че така... Въпросът, изглежда, е деликатен. Боя се, че няма да можем да минем без вас...
Лино беше опитен служител и ако имаше избор, нямаше да го обезпокои. Ситуациите, при които лично управителят трябваше да вземе решение, по-рано редки, напоследък все повече зачестяваха. Ставаше дума винаги за едно и също – гостите искаха да платят сметката си в хотела със скъпоценности вместо с пари в брой. Дилемата на Блек беше по-скоро от етичен, а не от комерсиален характер: дали от хора, останали без покрив над главата, да откупи бижута, произведения на изкуството и антикварни ценности на благоприятни за него цени. Ако приемаше единствено пари в брой, никой нямаше да го обвини в лихварство, ала как да откаже гостоприемство на бездомници само защото не разполагат с твърда валута, с която да платят?
Нямаше причини да разпитва повече. Помоли да въведат госта, но нека Лино, след като вече е наясно за какво се отнася, да благоволи да остане, за да може, ако нещо се закучи, да се притече на помощ.
Кабинетът на управителя на хотел „Паласио“ миришеше на тютюн и кедрово масло, с което се полират мебелите. Гостът се ръкува с домакина и седна на предложеното място. В ръцете си стискаше чаша с лимонада.
Управителят започна разговора конвенционално:
– С какво мога да ви помогна, млади господине? С няколко изречения на добър английски с африкански акцент гостът обясни, че му трябва пълен пансион за неопределено време.
– Сам ли пътувате? – поинтересува се управителят.
– Сам – потвърди гостът. По всичко личеше, че недискретността на хотелиера не го смути.
По някаква причина на управителя тогава му се стори, че не би било лошо гостът да се легитимира, и го помоли да му покаже документите си. От белгийския паспорт научи основните лични данни:

Име: Габриел Франклин
Пол: мъжки
Семейно положение: неженен
Дата и място на раждане: 23 юли 1930 г., Антверпен
Постоянен адрес: „Пеликанстрат“ 612 б, Антверпен.

Входната виза за Португалия – редовна, издадена в Бордо преди няколко дни – беше подписана с името Мендеш. Резервацията на стаята беше направена навреме. Единственият спорен въпрос бе, че мосю Франклин след по-малко от месец щеше да навърши десет години. Следователно мосю Франклин беше дете. Изгубено дете.
Заради необичайните си дрехи отдалеч момчето изглеждаше по-голямо, но достатъчно беше да се разгледа лицето му отблизо, за да се установи, че става дума за чипоносо и луничаво хлапе, на което не може да му се дадат и тези десет години. Косата му беше разчорлена като пласт сено – на следобедното слънце създаваше впечатление, сякаш някакво космато животно се бе свило на кълбо на темето му. От двете страни на лицето му висяха къдрави рижи бакенбарди. Облеклото му се състоеше от бяла риза и строг черен костюм, дълъг кафтан и черна шапка с широка периферия. Всичко това заедно никак не подхождаше на възрастта му, на жаркия ден и на двайсети век. От друга страна, ако някой го беше облякъл по модата и подстригал, младият господин Франклин можеше да изглежда като съвсем нормално момченце. Така му липсваше само изкуствена брада, за да заприлича на дете, маскирало се за карнавал като украински равин.
Следващият въпрос беше болезнен, но неизбежен:
– Има ли младият господин родители?
– Всеки има родители – отговори детето.
– Не точно всеки – каза управителят. – Къде са вашите родители?
– Ще дойдат – заяви момченцето.
– Кога ги очаквате? – настоя господинът.
– Всеки момент ще пристигнат – отвърна момчето.
Детето имаше бледо лице и тъжен поглед. По-късно някой, като го описваше, именно заради погледа му написа, че изглеждало по-самотно от астероид в Космоса.
– Знаете ли поне приблизително кога ще дойдат? След колко дни? – упорстваше управителят, човек, който по всяка вероятност не умееше да се оправя с деца.
– Не зная, но зная, че мама и татко държат на думата си. Щом са казали, че ще дойдат, значи, ще дойдат – отговори детето без покрив над главата си.
– Къде ще дойдат?
– Тук.
– Като казвате „тук“, какво имате предвид? – интересуваше се управителят.
– Тук. В хотел „Паласио“ – наблегна момчето.
Никога няма да стане напълно ясно защо хотелиерът не приключи разговора точно в този момент, когато беше повече от очевидно как следва да постъпи. Вече имаше достатъчно информация да вземе решение без допълнително проучване. Вместо това – дали от любопитство, или от учтивост, а може би дори от съжаление или пък от липса на смелост – той продължи да разпитва.
– Прощавайте за любопитството, но бих желал да зная защо не дойдоха с вас?
Габриел Франклин отговаряше спокойно ту на френски, ту на английски, винаги много по-разумно, отколкото се очаква от дете на неговите години. Сведенията му се вписваха в разказа за скорошния екзодус, който управителят и консиержът бяха чули по-рано от други бежанци.
За вярата не го попита. Беше очевидно, че Габриел е евреин, привърженик на една от хасидските секти, чиито последователи вярват, че цивилизацията е достигнала своето оптимално развитие преди около сто и петдесет години, и оттогава не променят нито облеклото, нито обичаите си.
Каза, че е единствен син, но майка му очаква скоро бебе. Добави, че баща му и чичовците имат семейно ателие за полиране на скъпоценни камъни. Тоест имали са допреди един месец. Също така до миналия месец той ходел в училището към синагогата всеки ден освен в събота. Справял се добре с тълкуването на свещените книги и чичовците му се шегували с баща му, че момчето няма да стане бижутер, а равин. После през май една ранна утрин го вдигнали от леглото и още сънен го пренесли в колата. Разсънил се напълно едва от рева на военните самолети, които летели над колоната от бежанци на пътя.
Прехвърлили се във Франция. Запътили се към Бордо. Чули, че оттам тръгват корабите за евакуиране. Когато пристигнали на пристанището, последните кораби вече били отплавали. Войната се приближавала и единственият свободен път водел на юг към Испания. Но нямали входни визи. Обърнали се към консулството. Отказали им без обяснения. Там се бил озовал и някакъв полски равин, който ги посъветвал да си извадят португалска виза, което автоматично им осигурявало и испанска транзитна. Пред затвореното Генерално консулство на Португалия в Бордо заварили тълпа хора, които нямало къде да отидат. Няколко дни нощували в колата. Консулството обаче по нареждане от горе не издавало визи. Шефът на португалската дипломатическа мисия в Бордо доктор Аристидес де Соуза Мендеш се обърнал към Лисабон за инструкции как да действа в условията на хуманитарна катастрофа. Въпреки всекидневните телеграфни запитвания министерството не отговаряло. Масата отчаяни хора растяла все повече и повече, очаквайки чудо. Най-сетне чудото се случило. Без видим повод генералният консул на своя отговорност наредил да се издават визи на всички без ограничение. Всеки, който представял паспорта си в Португалското консулство, получавал печат и подпис. В бързината не се плащали дори консулските такси. Така продължило няколко дни, докато консулът не бил обявен за невменяем и отзован.
С визи в паспортите, семейството пак се отправило на път. Още на испанската граница отново попаднали сред сборище на бежанци. Границата била затворена. По искане на Лисабон испанските власти престанали да приемат визите на Мендеш. Габи не можеше да обясни как се е озовал на испанска земя без майка си и баща си. Щом разбрало, че родителите му не идват след него, момчето се опитало да се върне, но без входна виза не го пуснали обратно във Франция.
Понеже не знаел как да постъпи, Габи седнал върху чантичката си и зачакал. Прекарал нощта на пейка до граничния пункт. На другия ден следобед до него се приближил един господин, когото той не познавал. Попитал го дали е Габи, казал му, че го познал по снимката, и се представил като господин Рикли. Предал му известие от родителите му. Баща му наредил да продължи пътуването си с хер Рикли, който щял да го заведе до мястото, където трябва да изчака тяхното идване. Значи, в хотел „Паласио Ещорил“. Майка му казала само, че го обича и че няма защо да се тревожи, тъй като те щели да намерят начин да дойдат да го приберат, от него се искало единствено да бъде търпелив. Добрият швейцарец спазил обещанието си. Резервирал телеграфически хотел от Испания, закарал Габи до Лисабон, помогнал му да си купи билет за Ещорил и да се качи на влака. От гарата до хотел „Паласио“ Габи стигнал сам пеш с чанта в ръка. След кратък разговор с младия гост рецепционистът разбрал, че случаят трябва да се докладва на шефа. Така и станало.
Когато изчерпа въпросите си, управителят отново се изправи пред същата неприятна задача. Почувствало неудобството му, момчето за първи път проговори, без да го питат. – Не се безпокойте, господине. Мама и татко ще дойдат. Те винаги изпълняват обещанията си.
– Разбира се – съгласи се с него управителят.
Не му беше лесно. Тук нямаше място за сантименталност. Трябваше да прецени нещата рационално. Хотелът беше комерсиална фирма и имаше една цел – да носи печалба на собствениците. Освен това не бе място за отглеждане и възпитаване на деца без настойници. В никакъв случай не можеше да приеме момчето под своя покрив. Беше вече взел това единствено възможно решение, трябваше само да го изрече. Но му липсваше смелост.
Странното момче не се предаваше:
– Не се безпокойте. Разполагам с достатъчно пари да платя. Имам около двайсет и пет хиляди долара. Имам и фунтове. И швейцарски франкове. А и обработени диаманти. Ето ги, тук са, в подплатата – говореше, като опипваше ръбовете на кафтана, сякаш проверяваше дали камъчетата са там, където са били. – Парите са в куфара.
– Какъв куфар? Къде ви е куфарът? – попита управителят.
– Оставих го пред вратата – каза момчето. После усети, че е сбъркало, и взе да се оправдава: – Ще го внеса.
Управителят и сам вече беше станал, отвори вратата, внесе куфарчето, което чакаше изоставено там, и го сложи до стола на детето. Момчето си помисли, че мъжът му е сърдит заради куфара.
– Извинете. За първи път ми се случва. Никога повече няма да го оставям така. Изведнъж управителят вече не беше сигурен, че знае как да постъпи. Как хлапето изобщо е живо? Какво да го прави? Имаше стая за него, но какво щеше да стане, ако родителите му се забавят? Или ако въобще не дойдат? С богатството, с което момчето разполагаше, всеки проблем бе предварително решен. Или пък не? Не, със сигурност нямаше да го настанят в сиропиталище. Имаше достатъчно средства за добър интернат в Швейцария или Америка.
Лино, който дотогава бе останал безмълвен, се притече на помощ на шефа си. Обърна се към него на португалски, така че гостът не ги разбра.
– Господин управител, вече е късно. Аз бих предложил да приключим с разговорите за днес. Затрупани сме с работа, пък и младият господин трябва да се нахрани и да спи. А утре, живот и здраве, по-лесно ще уредим всичко.
Управителят беше спокоен и съзнаваше напълно колко преломен е моментът. Разумът го съветваше да предупреди хлапето, че това е най-вероятно само временно решение. Ала не знаеше как да изрази мисълта си така, че тя да не звучи като: „Ако майка ти и баща ти не се появят скоро, ще трябва да отидеш в сиропиталище“. Вместо това той протегна ръка на странното момче:
– Добре дошли в „Паласио“! Предполагам, че още не сте вечеряли. Моят шофьор Бруно ще се погрижи за това. Но нека първо всички да отидем до сейфа, за да оставите своите скъпоценности.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Чел съм романа на сръбски и определено ми хареса. Изключително богат, интригуващ и четивен. Щедър и на събития, и на герои. Историите на действителни личности – някои по-известни, други не толкова – и на персонажи, плод на авторовото въображение, са изкусно вплетени в тъканта на повествованието и майсторски разказани. Написан с чувство за хумор и ирония, с по сръбски пиперлив език. Предлага един по-различен поглед към позната нам епоха. Макар и доста обемист, не може да ти доскучае и да го захвърлиш, не усещаш как поглъщаш страница подир страница. Горещо го препоръчвам не само на любителите на историческото и шпионското четиво. Всеки би могъл да открие нещо, което да му допадне и да го грабне. В превода на Жела Георгиева изобщо не се съмнявам.

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0345-2
Купи
Цена
16.00 лв.
(20.00 лв.)

* 20% онлайн отстъпка
Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
-20%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0346-9
Купи
Цена
12.00 лв.
(20.00 лв.)

* 8 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-8лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2019 © Всички права запазени