Трима другари

ЕРИХ МАРИЯ РЕМАРК
ТРИМА ДРУГАРИ

Карл фучеше по пътя.
— Ото — казах, — задава се жертва.
Подире ни нетърпеливо бибиткаше тежък буик. Той бързо ни настигна. Скоро предниците се изравниха. Човекът на волана ни погледна пренебрежително. Хвърли отвисоко едно око на жалкия Карл. След това се извърна и забрави за нас.
Подир няколко секунди установи, че Карл все още се движи редом с него. Той се понамести на седалката, погледна ни развеселен и даде газ. Но Карл беше непоколебим. Продължаваше да се движи, дребен и пъргав, като териер наравно с дог, редом до грамадата от бляскав никел и лак. Човекът хвана кормилото по-здраво. Той не подозираше нищо и присмехулно изкриви устни. Личеше, че сега иска да ни покаже какво може неговото чудо. Натискаше тъй силно педала на газта, че ауспухът цвърчеше както ято чучулиги над лятна поляна. Но никаква полза - не можеше да ни изпревари. Грозен и неугледен, Карл му се бе лепнал като омагьосан. Мъжът ни погледна слисан. Не проумяваше как при скорост над сто километра не може да се отърве от старомодната таратайка. Погледна учуден своя скоростомер, като че ли можеше да е повреден. После даде газ до дупка.
Сега колите се носеха една до друга по дългото право шосе. След неколкостотин метра отсреща забуча камион. Буикът трябваше да се върне зад нас и да му даде път. Едва се бе изравнил с Карл отново, когато профуча погребална кола с развяващи се ленти на венците и той пак бе принуден да отстъпи. Подир нея нищо не се мяркаше по шосето.
Междувременно човекът на волана бе забравил цялото си високомерие; нервен, стиснал устни, той се бе привел напред — състезателната треска го бе обзела и изведнъж честта на неговия живот зависеше единствено от това: в никакъв случай да не отстъпи малодушно на палето, което му джафкаше под носа.
Ние, напротив, седяхме привидно равнодушни на местата си. Буикът просто не съществуваше за нас. Кьостер гледаше спокойно шосето, аз отегчен — небето, а Ленц, макар от напрежение да бе като опъната струна, извади вестник и зачете, сякаш за него нямаше нищо по-важно от онова, което бе публикувано.
След няколко минути Кьостер ни смигна. Карл неусетно намали скоростта, а буикът бавно ни изпревари. Широките лъскави калници прелетяха край нас. Ауспухът шумно блъвна към лицата ни син дим. Постепенно буикът си извоюва около двадесет метра преднина, тогава, както очаквахме, на прозореца се появи лицето на собственика,  победоносно ухилено. Смяташе, че е спечелил.
Но мъжът не се задоволи с това. Не можеше да се откаже от разплата. Махна ни с ръка да го настигнем. Направи го съвсем небрежно, уверен в победата си.
— Ото! — рече Ленц насъскващо.
Но не беше нужно. В същия миг Карл подскочи. Компресорът изсвистя. И неочаквано ръката, махаща от прозореца, изчезна, тъй като Карл бе приел поканата и го настигаше. Приближаваше се неудържимо, възобнови предишната скорост и едва сега за пръв път ние удостоихме с внимание чуждата кола. С невинно питащи погледи се извърнахме към човека на волана, с удоволствие бихме се осведомили защо ни махна с ръка. Но той рязко се извърна на другата страна и тогава Карл с всички сили се понесе напред, потънал в кал, с дрънчащи калници, победоносен мърльо.
— Здравата го нареди, Ото! — каза Ленц на Кьостер. — Вечерята няма да му се услади.
Тези гонитби бяха причина да не сменяме каросерията на Карл. Щом се появеше на шосето, веднага някой се опитваше да го задмине. От другите коли го гледаха, както глутница гладни котки гледа врана с прекършени криле. Той подтикваше към надпревара и най-миролюбивите семейни коли, и дори дългобради солидни дебеланковци, когато видеха пред себе си танца на неговата раздрънкана каросерия, биваха обземани от неудържима състезателна страст. Кой би могъл да предполага, че зад смешния облик тупти голямото сърце на състезателен мотор!
Ленц бе убеден, че Карл влияе възпитателно. Учел хората на страхопочитание пред творческото начало, което винаги се таяло под някаква неугледна маска. Тъй говореше Ленц, който твърдеше за самия себе си, че бил последният романтик.

Спряхме пред малка гостилница и се измъкнахме от колата. Вечерта беше хубава и тиха. Браздите на разораните ниви мъждукаха с виолетов отблясък. Златистокафявите синори светлееха. Като едри фламинга се носеха облаците по ябълковозеленото небе, приютили помежду си тънкия сърп на новата луна. В прегръдките на един лещак, трогателно гол, но вече изпълнен с надеждата на набъбналите пъпки, се таяха здрач и предчувствие. Откъм малката гостилница идеше миризма на пържен дроб. Миришеше и на лук. Въодушевление изпълни сърцата ни.
Ленц се втурна в заведението, воден от аромата. Върна се сияещ.
— Да видите само пържените картофи! Бързо, че най-хубавото ще свърши!
В същия момент избръмча още една кола. Вцепенихме се на място, сякаш бяхме пуснали корени. Това беше буикът. Спря рязко до Карл.
— Оппа! — каза Ленц.
Вече неведнъж бяхме имали сбивания за подобни неща.
Мъжът слезе. Беше едър и пълен, носеше широк кафяв реглан от камилска вълна. Погледна с неприязън Карл, после свали дебелите си жълти ръкавици и пристъпи към нас.
— Каква марка е вашата кола? — кисел като лимон се обърна към Кьостер, който беше най-близо до него.
И тримата го гледахме известно време мълчаливо. Сигурно ни вземаше за празнично облечени монтьори, тръгнали тайно с чужда кола.
— Казахте ли нещо? — попита го най-сетне Ото с недоумяващ вид, за да го поучи, че би могъл да се държи и по-възпитано.
Човекът се изчерви.
— Попитах за тази кола тук — поясни той навъсен и с предишния си тон.
Ленц изопна рамене. Ноздрите на големия му нос потръпваха. Той извънредно много държеше на любезното отношение. Но преди да отвори уста, изведнъж сякаш ръка на призрак открехна втората врата на буика; подаде се тънко краче, последва тясно коляно - слезе девойка и бавно закрачи към нас.
Спогледахме се изненадани. Не бяхме видели, че в колата има още някой. Ленц веднага промени държането си. Сега цялото му луничаво лице плувна в радостна усмивка. Изведнъж, кой знае защо, всички се усмихнахме.
Дебелият ни гледаше слисан. Беше загубил цялата си самоувереност и очевидно не знаеше вече как да постъпи.
— Биндинг — представи се най-сетне с лек поклон, като че ли можеше да намери опора в името си.
Момичето се бе приближило. Ние станахме още по-любезни.
— Ото, покажи колата — каза Ленц, като хвърли бърз поглед към Кьостер.
— Защо не — съгласи се Ото и весел отвърна на погледа му.
— Наистина бих я разгледал с удоволствие — каза Биндинг вече по-приветливо. — Трябва да е дяволски бърза. Просто ме издуха.
Двамата се върнаха на паркинга и Кьостер вдигна капака на двигателя на Карл.
Момичето не отиде с тях. Стройно и мълчаливо, то остана до нас с Ленц в здрача. Очаквах, че Готфрид ще използва случая и ще се хвърли в неудържима атака. В това отношение нямаше равни. Сега обаче изглеждаше онемял. Обикновено подхващаше призивните сигнали на див петел — но този път стоеше като вкаменен, същински монах отшелник.
— Извинете, моля — казах аз най-сетне. — Не видяхме, че и вие сте в колата. Иначе не бихме си позволили такава лудория.
Момичето ме погледна.
— Защо не? — отвърна то спокойно, с изненадващо плътен глас. — Не беше толкова лошо.
— Лошо не, ала не и съвсем честно. Колата вдига приблизително двеста километра в час.
Непознатата се приведе малко напред и пъхна ръце в джобовете на мантото си.
— Двеста километра?
— Точно сто осемдесет и девет и две десети, официално установено — заяви гордо Ленц, сякаш изстреля думите с пистолет.
Девойката се засмя.
— А ние предполагахме около шестдесет-седемдесет.
— Видяхте ли — казах аз, — не сте могли да знаете.
— Не — отвърна тя, — действително не знаехме. Вярвахме, че буикът е два пъти по-бърз от вашата кола.
— Да... — ритнах с крак настрани някакво откършено клонче. — Обаче имахме твърде голямо предимство. А господин Биндинг явно доста ни се е ядосал.
Тя се засмя.
— Отначало със сигурност. Но човек трябва да умее и да губи. Как иначе би могло да се живее?
— Естествено.
Разговорът секна. Погледнах към Ленц. Но Последния романтик само се хилеше и въртеше нос - беше ме изоставил на произвола на съдбата.
Брезите шумоляха. Някаква кокошка кудкудякаше зад къщата.
— Чудесно време! — казах аз накрая, за да наруша мълчанието.
— Да, прекрасно — отвърна момичето.
— И толкова меко! — добави Ленц.
— Дори необичайно меко! — допълних аз.
Отново настъпи мълчание. Момичето сигурно ни смяташе за големи глупци, но и с най-мощни напъни не можех нищо да измисля. Ленц душеше въздуха.
— Печени ябълки — каза той развълнуван. — Изглежда, има и печени ябълки към пържения дроб. Това се казва деликатес.
— Несъмнено — потвърдих аз и проклех и двама ни.