„Романът на Яворов“ е единствено по рода си произведение в българската литература, безценно свидетелство за един от най-ярките периоди в културната ни история.
Когато през 1959 г. излиза от печат, книгата мигновено се превръща в литературна сензация. Разказът от съвременник и близък приятел на Яворов, от свидетел и участник във фаталните събития в края на неговия живот заковава общественото внимание. Въпреки разразилия се литературен скандал читателският интерес е огромен. Защото самият живот на Яворов, белязан от любовта му с Мина и с Лора, е свръхдраматичен сюжет, сякаш създаден по законите на романа. А около ореола на поета все още витае въпросът: кой е виновният за смъртта на Лора, за Яворовата трагедия, „напомняща по своята неизбежност античните“ и превърнала се в общобългарски трагизъм?
Смело разрушавайки наложените стереотипи, с респект към документалния материал, Михаил Кремен създава впечатляващ разказ с неувяхваща стойност.
МИХАИЛ КРЕМЕН (1884–1964) е писател, литературен критик, мемоарист. Следва славянска филология в Софийския университет и продължава образованието си в Загреб, Цюрих и Мюнхен. Сътрудник на сп. „Мисъл“ и на водещи периодични издания, създател на музикалната къща „Кремона“, той става част от модерните интелектуални кръгове в първите десетилетия на XX век.
Автор е на сборника с разкази „Схлупени стрехи“ (1913) и на мемоарната повест „Брегалница“ (1921). Литературната му известност се дължи на документално-мемоарната книга „Романът на Яворов“ (1959–1965). След смъртта му е публикуван и есеистичният сборник „Портрети с цветни моливи”.
Михаил Кремен - „Романът на Яворов“, част I
ПРОЛОГ
Проблемът Лора–Яворов, на пръв поглед сензационен, не може да бъде отминат, без да се доизучи и дообясни, тъй като е свързан с участта на един голям поет, загинал в разцвета на творческите си сили.
Това, че не само широката публика, но и хора на изкуството и науката се занимават от дълго време с него, ни кара да се убедим, че в тая незабравена и за мнозина още забулена история има превес не толкова сензацията, колкото разгадката на една тъмна, неизяснена човешка трагедия.
Опита ли се някой да разнищи тайната в полза на поета, повечето повтарят някогашната извънсъдебна присъда, че Яворов е убиец на жена си.
Тая жестока, хлевоуста мълва, превърната в клевета от Лорините защитници и от Яворовите врагове, мина незаглъхваща през няколко десетилетия, та и сега много от живите съвременници продължават да безпокоят духа на великия покойник.
* * *
На сутринта след паметната нощ в края на ноември 1913 година, когато бяха намерени простреляната Лора и раненият в сляпото око неин съпруг, ранните свидетели на кървавата гледка бързо разпространиха страшната вест и тя се пръсна светкавично из града преди още вестниците да пишат за нея. А пристигналият начаса „законен“ съпруг на „незаконната“ Яворова жена д-р Дрянков пръв разнесе мълвата, че тя е убита. Това негово мнение, подкрепено от близките на Лора, бе раздухано от пресата, която превърна в сензация трагедията на Яворов.
Отначало спор по въпроса „убийство или самоубийство“ почти не съществуваше: общественото мнение бе изцяло на Лорина страна. Че е убита от Яворов, бе за всички очевидно: той – грозен и ревнив чирпанец и комита, тя – недоволна и от втория си съпруг красавица, приготвила се да го напуща. Така мислеха не само нейните, но и неговите приятели; когато полуслепият нещастник вървеше из улиците, те го отбягваха – сякаш се страхуваха да не падне и върху тях петното на позора. Имаше, разбира се, и такива, които не желаеха да бъдат викани за свидетели и разкарвани по съдилища.
Почитта към Яворов започна по-късно – след като се напечата следственото дело и се публикуваха писма, документи и спомени, доказващи неговата невинност, а бяха написани и множество статии и книги, които изтъкваха значението му като поет, революционер и общественик.
Тази почит постепенно се превърна в благоговение и ореолът около светлото Яворово име засия още повече: личността и литературно-обществената дейност на поета започнаха да се ценят толкова високо, че на сказките, четенията и честванията с афиши „П. К. Яворов“ винаги се тълпят стотици негови почитатели, повечето младежи. Всички знаят наизуст по нещо от творенията на своя любимец: сякаш тия хора са частица от него – носят в сърцето си трагедията му, възторзите и разочарованията му, мраковете и светлините в душата му, мелодията на неговите песни.
Интересът към живота и творчеството на Яворов е всеобхватен и неспиращ. Той все повече се увеличава и ще продължава да съществува, докато има у нас мечтатели и идеалисти, пишещи и непишещи поети и мислители – докато гори у българина Прометеевият огън.
* * *
Противоречивата и мъчно уловима Яворова личност занимаваше и мен още от деня на запознаването ни до последната вечер у д-р Тихов, дето – за да отпразнуваме предстоящото излизане на новото списание „Дума“ – се бяхме събрали: Яворов и Лора, Тихов и жена му, издателят Александър Паскалев и аз с моята тогавашна съпруга. Само половин час след раздялата ни – то беше към два часа през нощта – в къщата на улица „Раковски“ се е разиграла между четири очи кървавата драма.
Десетте години, прекарани в тясна близост с поета, ми бяха дали огромен запас от впечатления. Още отначало Яворов ме грабна не само с широкия си ум, с познанията и мъдростта си, но и с остроумията и веселите си спомени, разказвани по един особен начин – да се представи комичен, нецеломъдрен и страхлив, все в отрицателна светлина. Той ме разсмиваше до сълзи и очевидно се радваше от това: у мене бе намерил един добър слушател, пред когото можеше до насита да се глуми не само над себе си и над мен, но и над всички наши общи познати.
През всичкото време усещах, че Яворов ме смята за близък – нещо като малко братче, което трябва да ръководи и поучава, или като невръстен „брат во Аполоне“, на когото е възлагал някакви надежди за бъдещ белетрист. Това ме радваше и ме изпълваше с гордост. Макар че бях шест години по-млад от него – „хлапак“, както обичаше да ме нарича – и въпреки че не му подхождах нито по характер, нито по душевен строй, той дружеше с мен и ме търпеше. Не само това: между шегите понякога водеше и сериозни разговори, чрез които можех да надзърна зад неговата „ледена стена“, колкото и непрозрачна да беше тя. През време на любовта му към Петко-Тодоровата сестра Мина това ставаше обикновено в нощните ни разходки до Борисовата градина, а в Мюнхен – след незабравимото посещение на старинната катедрала. Когато на сцената се яви Лора, случаите да го опозная се увеличиха, макар че той си оставаше винаги затворен, далечен и неуловим.
Важните и интересни разговори, преживелици и събития през тия десет години са се толкова набили в паметта ми, че и до днес се открояват като на филмова лента: сякаш и сега чувам кадифения глас, смеха и закачките на Яворов, виждам веселите пламъчета в очите му, чувствам ръката му, пъхната понякога под лакътя на моята, а през време на близостта му с Лора – и горчивината в престорените му усмивки, изкуствеността в прекалената му нежност, невъздържаността при измъченото му самообладание.
На паметта ми много помагат и някогашните мои бележки, по-късните ми записвания и онова, което съм скътал и запазил: Яворови и Лорини фотографии, писма и картички на поета до мен от Франция, от София, от фронта; няколко случайно попаднали у мен илюстровани картички от „Неизвестната“ до Яворов; копия от листове с импровизирани стихотворения, които съчинявахме в игрите през последната нощ, и едно ценно фотографско стъкло, снето у дома, на Асен Златаров, когато полуслепият поет ми гостува близо двайсет дни, след като напусна болницата.
Спомените ми се освежават и от много други документи от и за онази епоха: запазената кореспонденция между Яворов и Мина; издадените писма на Лора до Яворов; прекратеното след смъртта на поета дело и всичко онова, което се намира в държавните и градски архиви, музеи и библиотеки. Те се допълват от ценните показания на множеството съвременници, които почнах да разпитвам през 1947 година, когато реших да напиша спомените си за Яворов, окуражен от съветите на приятели – мои и Яворови – и от негови роднини и почитатели. Всички ми казваха, че съм влязъл в напреднала възраст, та било непростимо да занеса в гроба онова, което знам, че като свидетел на неговата трагедия трябвало да хвърля повече светлина върху неизяснените още въпроси: трябвало и аз да дам своя дял в изграждането на един достоен паметник на големия български писател и революционер.
Тия думи ме караха сериозно да се замисля върху книгата, която ми предстоеше да пиша и която на първо време не беше напълно оформена в съзнанието ми. Отначало имах предвид само сърдечните истории на поета: отношенията му с Мина и с Лора. Непопулярната Яворова любов към сестрата на П. Ю. Тодоров, макар и най-голяма в живота му, турях на заден план. Хората се интересуваха главно от проблема Лора–Яворов, а и аз бях погълнат единствено от него: защо се е свързал демократичният и народен човек с една жена от висшето общество; подходящ ли е бил той за нея и заслужавала ли го е тя; Лора ли е бягала от Яворов, или той от нея; убита ли е тя, или се е самоубила... Като близък очевидец на техните отношения, а още повече като неволен участник в трагедията им чувствах се задължен да изясня техния живот и да мотивирам не само с факти, но и по психологичен път моето дълбоко убеждение, че Лора се е гръмнала сама.
Сложността на тоя проблем започна да ми се разкрива с течение на времето: зад Лора виждах девойката с двете хубави очи, виждах и средата, в която се движеше Яворов, а и цялото негово творчество ми се яви в нова светлина. И постепенно моята бъдеща книга за Яворов доби по-задълбочен, по-широк и по-разнообразен характер.
Михаил Кремен - „Романът на Яворов“, част I
ПРОЛОГ
Проблемът Лора–Яворов, на пръв поглед сензационен, не може да бъде отминат, без да се доизучи и дообясни, тъй като е свързан с участта на един голям поет, загинал в разцвета на творческите си сили.
Това, че не само широката публика, но и хора на изкуството и науката се занимават от дълго време с него, ни кара да се убедим, че в тая незабравена и за мнозина още забулена история има превес не толкова сензацията, колкото разгадката на една тъмна, неизяснена човешка трагедия.
Опита ли се някой да разнищи тайната в полза на поета, повечето повтарят някогашната извънсъдебна присъда, че Яворов е убиец на жена си.
Тая жестока, хлевоуста мълва, превърната в клевета от Лорините защитници и от Яворовите врагове, мина незаглъхваща през няколко десетилетия, та и сега много от живите съвременници продължават да безпокоят духа на великия покойник.
* * *
На сутринта след паметната нощ в края на ноември 1913 година, когато бяха намерени простреляната Лора и раненият в сляпото око неин съпруг, ранните свидетели на кървавата гледка бързо разпространиха страшната вест и тя се пръсна светкавично из града преди още вестниците да пишат за нея. А пристигналият начаса „законен“ съпруг на „незаконната“ Яворова жена д-р Дрянков пръв разнесе мълвата, че тя е убита. Това негово мнение, подкрепено от близките на Лора, бе раздухано от пресата, която превърна в сензация трагедията на Яворов.
Отначало спор по въпроса „убийство или самоубийство“ почти не съществуваше: общественото мнение бе изцяло на Лорина страна. Че е убита от Яворов, бе за всички очевидно: той – грозен и ревнив чирпанец и комита, тя – недоволна и от втория си съпруг красавица, приготвила се да го напуща. Така мислеха не само нейните, но и неговите приятели; когато полуслепият нещастник вървеше из улиците, те го отбягваха – сякаш се страхуваха да не падне и върху тях петното на позора. Имаше, разбира се, и такива, които не желаеха да бъдат викани за свидетели и разкарвани по съдилища.
Почитта към Яворов започна по-късно – след като се напечата следственото дело и се публикуваха писма, документи и спомени, доказващи неговата невинност, а бяха написани и множество статии и книги, които изтъкваха значението му като поет, революционер и общественик.
Тази почит постепенно се превърна в благоговение и ореолът около светлото Яворово име засия още повече: личността и литературно-обществената дейност на поета започнаха да се ценят толкова високо, че на сказките, четенията и честванията с афиши „П. К. Яворов“ винаги се тълпят стотици негови почитатели, повечето младежи. Всички знаят наизуст по нещо от творенията на своя любимец: сякаш тия хора са частица от него – носят в сърцето си трагедията му, възторзите и разочарованията му, мраковете и светлините в душата му, мелодията на неговите песни.
Интересът към живота и творчеството на Яворов е всеобхватен и неспиращ. Той все повече се увеличава и ще продължава да съществува, докато има у нас мечтатели и идеалисти, пишещи и непишещи поети и мислители – докато гори у българина Прометеевият огън.
* * *
Противоречивата и мъчно уловима Яворова личност занимаваше и мен още от деня на запознаването ни до последната вечер у д-р Тихов, дето – за да отпразнуваме предстоящото излизане на новото списание „Дума“ – се бяхме събрали: Яворов и Лора, Тихов и жена му, издателят Александър Паскалев и аз с моята тогавашна съпруга. Само половин час след раздялата ни – то беше към два часа през нощта – в къщата на улица „Раковски“ се е разиграла между четири очи кървавата драма.
Десетте години, прекарани в тясна близост с поета, ми бяха дали огромен запас от впечатления. Още отначало Яворов ме грабна не само с широкия си ум, с познанията и мъдростта си, но и с остроумията и веселите си спомени, разказвани по един особен начин – да се представи комичен, нецеломъдрен и страхлив, все в отрицателна светлина. Той ме разсмиваше до сълзи и очевидно се радваше от това: у мене бе намерил един добър слушател, пред когото можеше до насита да се глуми не само над себе си и над мен, но и над всички наши общи познати.
През всичкото време усещах, че Яворов ме смята за близък – нещо като малко братче, което трябва да ръководи и поучава, или като невръстен „брат во Аполоне“, на когото е възлагал някакви надежди за бъдещ белетрист. Това ме радваше и ме изпълваше с гордост. Макар че бях шест години по-млад от него – „хлапак“, както обичаше да ме нарича – и въпреки че не му подхождах нито по характер, нито по душевен строй, той дружеше с мен и ме търпеше. Не само това: между шегите понякога водеше и сериозни разговори, чрез които можех да надзърна зад неговата „ледена стена“, колкото и непрозрачна да беше тя. През време на любовта му към Петко-Тодоровата сестра Мина това ставаше обикновено в нощните ни разходки до Борисовата градина, а в Мюнхен – след незабравимото посещение на старинната катедрала. Когато на сцената се яви Лора, случаите да го опозная се увеличиха, макар че той си оставаше винаги затворен, далечен и неуловим.
Важните и интересни разговори, преживелици и събития през тия десет години са се толкова набили в паметта ми, че и до днес се открояват като на филмова лента: сякаш и сега чувам кадифения глас, смеха и закачките на Яворов, виждам веселите пламъчета в очите му, чувствам ръката му, пъхната понякога под лакътя на моята, а през време на близостта му с Лора – и горчивината в престорените му усмивки, изкуствеността в прекалената му нежност, невъздържаността при измъченото му самообладание.
На паметта ми много помагат и някогашните мои бележки, по-късните ми записвания и онова, което съм скътал и запазил: Яворови и Лорини фотографии, писма и картички на поета до мен от Франция, от София, от фронта; няколко случайно попаднали у мен илюстровани картички от „Неизвестната“ до Яворов; копия от листове с импровизирани стихотворения, които съчинявахме в игрите през последната нощ, и едно ценно фотографско стъкло, снето у дома, на Асен Златаров, когато полуслепият поет ми гостува близо двайсет дни, след като напусна болницата.
Спомените ми се освежават и от много други документи от и за онази епоха: запазената кореспонденция между Яворов и Мина; издадените писма на Лора до Яворов; прекратеното след смъртта на поета дело и всичко онова, което се намира в държавните и градски архиви, музеи и библиотеки. Те се допълват от ценните показания на множеството съвременници, които почнах да разпитвам през 1947 година, когато реших да напиша спомените си за Яворов, окуражен от съветите на приятели – мои и Яворови – и от негови роднини и почитатели. Всички ми казваха, че съм влязъл в напреднала възраст, та било непростимо да занеса в гроба онова, което знам, че като свидетел на неговата трагедия трябвало да хвърля повече светлина върху неизяснените още въпроси: трябвало и аз да дам своя дял в изграждането на един достоен паметник на големия български писател и революционер.
Тия думи ме караха сериозно да се замисля върху книгата, която ми предстоеше да пиша и която на първо време не беше напълно оформена в съзнанието ми. Отначало имах предвид само сърдечните истории на поета: отношенията му с Мина и с Лора. Непопулярната Яворова любов към сестрата на П. Ю. Тодоров, макар и най-голяма в живота му, турях на заден план. Хората се интересуваха главно от проблема Лора–Яворов, а и аз бях погълнат единствено от него: защо се е свързал демократичният и народен човек с една жена от висшето общество; подходящ ли е бил той за нея и заслужавала ли го е тя; Лора ли е бягала от Яворов, или той от нея; убита ли е тя, или се е самоубила... Като близък очевидец на техните отношения, а още повече като неволен участник в трагедията им чувствах се задължен да изясня техния живот и да мотивирам не само с факти, но и по психологичен път моето дълбоко убеждение, че Лора се е гръмнала сама.
Сложността на тоя проблем започна да ми се разкрива с течение на времето: зад Лора виждах девойката с двете хубави очи, виждах и средата, в която се движеше Яворов, а и цялото негово творчество ми се яви в нова светлина. И постепенно моята бъдеща книга за Яворов доби по-задълбочен, по-широк и по-разнообразен характер.
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
