Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Изчезването на Стефани Мейлър
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0373-5
Купи
Цена
17.60 лв.
(22.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-20%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0374-2
Купи
Цена
14.00 лв.
(22.00 лв.)
-8лв.
Информация
Рейтинг (18)
Мнения (7)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
145/213
Тегло
518 гр.
Страници
584
Дата на издаване
28 февруари 2019
Превод
Красимир Петров
Корица
Стефан Касъров

Изчезването на Стефани Мейлър

30 юли 1994 година. Малък курортен град в района на Хемптънс, в щата Ню Йорк, е потресен от жестоко престъпление: убит е кметът на градчето заедно с цялото си семейство, както и млада жена, станала неволен свидетел. Случаят е поет от щатската полиция и разследването е поверено на двама млади полицаи, Джеси Розенбърг и Дерек Скот. С упоритост и амбиция те успяват да съберат достатъчно солидни улики и да разобличат убиеца, с което си спечелват уважението на колегите и дори награда за добре свършената работа. Ала двайсет години по-късно, през лятото на 2014 година, една журналистка на име Стефани Мейлър заявява на Джеси, че навремето са се излъгали в самоличността на извършителя. Скоро след това тя на свой ред изчезва при тайнствени обстоятелства. Какво е сполетяло Стефани Мейлър? Какво е открила тя? И преди всичко, какво всъщност се е случило вечерта на 30 юли 1994 година?

За автора

Жоел Дикер е роден в Женева през 1985 г. Завършил е право. Пише от дете. На 11 години основава списанието „Вестник на животните“. Първата му новела „Тигърът“ печели награда за млад автор. За първия си роман „Последните дни на нашите бащи“ получава Наградата на женевските писатели. „Истината за случая Хари Куебърт“ е вторият му роман. Номиниран е за наградите „Гонкур“ и „Ентералие“. Удостоен е с Голямата награда за роман на Френската академия, с Награда „Гонкур“ на гимназистите и с Наградата за призвание „Блюстейн-Бланше“. Правата за издаването му са купени в повече от 30 страни, а продажбите надвишават 3 000 000 екземпляра.

Още за Жоел Дикер
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Жоел Дикер - „Изчезването на Стефани Мейлър

ДЖЕСИ РОЗЕНБЪРГ
Понеделник, 23 юни 2014 г.
33 дни преди премиерата на Двайсет и първия театрален фестивал в Орфия

За пръв и последен път видях Стефани Мейлър, когато тя се появи на малкото празненство, организирано в моя чест по повод оставката ми от полицията на щата Ню Йорк.
През онзи ден колеги от всички отдели се бяха струпали под палещото обедно слънце пред дървената естрада, която издигаха за подобни случаи на паркинга до регионалния център на щатската полиция. Самият аз се бях изтъпанил на нея, редом с майор Маккена, под чието началство бе преминала цялата ми служба и който в този момент се беше заел да изтъква моите заслуги.
„Джеси Розенбърг е полицейски капитан, който, макар и млад, е решил да напусне редиците ни – каза майорът и думите му предизвикаха всеобщ смях. – Никога не съм си представял, че ще си тръгне преди мен. Явно животът е зле устроен: всички се надяват аз да се махна, но все още съм тук, и всички разчитат Джеси да остане, но ето че той си заминава.“
Бях четиресет и пет годишен и напусках полицията доволен и щастлив. След двайсет и три години служба бях решил да изляза в пенсия, на която вече имах право, с намерение да осъществя мой отколешен проект. До 30 юни ми оставаше още една седмица работа. След това започваше нова страница от моя живот.
„Спомням си първия сериозен случай на Джеси – продължи майорът. – Четворно убийство, което той разкри по блестящ начин, макар никой от отдела да не вярваше, че това ще е по силите му. Та той беше съвсем начинаещ полицай. От този момент нататък всички разбраха на какво е способен Джеси. Колегите, които са работили с него, знаят как действаше той по време на разследванията и затова ще си позволя да кажа, че Джеси беше най-добрият от нас. Не случайно му излезе прозвището капитан сто процента, защото такава беше успеваемостта му като разследващ полицай и в това отношение нямаше равен на себе си. Всички му се възхищаваха, допитваха се до него и съвсем естествено той в продължение на години беше инструктор в Полицейската академия. Да си призная, Джеси, от двайсет години насам всички ти завиждахме!“ Присъстващите отново избухнаха в смях.
„Ние така и не разбрахме с какъв проект си решил да се захванеш, но ти пожелаваме успех в твоето бъдещо начинание. Знай, че ще ни липсваш, ще липсваш на полицията, но преди всичко на нашите жени, които по време на събиранията не откъсваха очи от теб.“
Последва гръм от ръкопляскания. Майорът ме прегърна приятелски, след което слязох от естрадата и отидох да се здрависам с колегите, дошли да ме почетат с присъствието си, преди те да са се втурнали към бюфета.
За момент останах сам и тогава към мен приближи красива жена на около трийсет години, която не помнех да съм виждал преди.
– Значи, вие сте прословутият капитан сто процента? – запита ме закачливо тя.
– Така излиза – отвърнах с усмивка. – Познаваме ли се?
– Не. Казвам се Стефани Мейлър. Журналистка съм от „Орфия Кроникъл“.
Стиснахме си ръцете и тогава Стефани каза:
– Имате ли нещо против да ви наричам капитан деветдесет и девет процента?
– Да ни би да смятате, че има случай, който не съм решил? – понамръщих се аз.
Вместо отговор тя извади от чантата си фотокопие на изрезка от брой на „Орфия Кроникъл“ с дата 1 август 1994 година и ми го подаде:

Четворно убийство в Орфия: Кметът и цялото му семейство са убити

В събота вечерта кметът на Орфия Джоузеф Гордън, неговата съпруга и десетгодишният им син са били убити в техния дом. Четвъртата жертва е Меган Падалин, трийсет и две годишна. В момента на престъплението младата жена е излязла на джогинг и без съмнение е станала неволен свидетел. Била е застреляна насред улицата, пред къщата на кмета.

Към статията имаше моя снимка на местопрестъплението заедно с тогавашния ми партньор Дерек Скот.
– Какво искате да кажете? – запитах я аз.
– Вие така и не сте решили този случай, капитане.
– Какви ги говорите?
– През 1994 година не сте заловили истинския извършител. Мислех си, че ще искате да го научите, преди да напуснете полицията.
Отначало помислих, че това е някаква неуместна шега на моите колеги, но скоро разбрах, че Стефани е съвсем сериозна.
– Да не би да правите собствено разследване? – запитах я аз.
– Нещо такова, капитане.
– Нещо такова? Ще се наложи да споделите повече, ако искате да ви повярвам.
– Говоря истината, капитане. След малко имам среща, която ще ми позволи да се сдобия с неопровержимо доказателство.
– Среща с кого?
– Капитане – усмихна се дяволито тя, – не ме смятайте за някоя новачка. Никой журналист няма да изпусне подобен материал. Обещавам да споделя с вас моите разкрития, но когато му дойде времето. Засега имам към вас само една молба: да получа достъп до полицейското досие по случая.
– Наричате това молба, но според мен си е чисто изнудване! – възразих аз. – Първо ми покажете резултатите от вашето разследване. Твърдението ви е прекалено сериозно, Стефани.
– Наясно съм, капитан Розенбърг. Затова и нямам никакво намерение щатската полиция да ми диша във врата.
– Напомням ви, че по закон сте длъжна да предоставите на полицията цялата информация, с която разполагате. Като нищо мога да извърша обиск в редакцията на вашия вестник.
Реакцията ми видимо разочарова Стефани.
– Много жалко, капитан деветдесет и девет процента – въздъхна тя. – Въобразявах си, че ще ви е интересно, но явно вече мислите за пенсия и за проекта, който майорът спомена в речта си. Що за проект е това? Да не сте решили да ремонтирате някоя стара яхта?
– Не е ваша работа – сопнах й се аз.
Тя сви рамене и се отдалечи. Бях сигурен, че блъфира, и наистина, след като бе направила няколко крачки, се обърна към мен:
– Отговорът е бил пред очите ви, капитан Розенбърг. Вие просто не сте го видели.
Бях едновременно заинтригуван и ядосан.
– Не съм сигурен, че ви разбирам, Стефани.
Тогава тя вдигна ръка пред очите ми.
– Какво виждате, капитане?
– Виждам ръката ви.
– А аз ви показвах пръстите си – поправи ме тя.
– Да, но аз виждах ръката ви – настоях, без да мога да проумея какво има предвид.
– В това е проблемът. Видяхте онова, което сте искали да видите, а не онова, което ви е било показано. Така сте се провалили преди двайсет години.
Това бяха последните й думи. Тя си тръгна, като ми остави своята загадка, визитната си картичка и фотокопието на статията.
Зърнах пред бюфета Дерек Скот, моят тогавашен партньор, който сега работеше в Административния отдел, отидох при него и му показах изрезката от вестника.
– Ти си все същият, Джеси – каза ми той, като погледна снимката към статията. – Какво искаше от теб онова момиче?
– Беше някаква журналистка. Според нея през деветдесет и четвърта сме се издънили. Твърди, че разследването ни е било пълен провал и не сме заловили истинския извършител.
– Какво? – възкликна Дерек. – Това са пълни глупости.
– Зная. – И какво по-точно ти каза?
– Че отговорът бил пред очите ни, но ние не сме го видели.
Дерек ме погледна смаяно. И той на свой ред бе смутен, но реши да не се обременява с излишни съмнения.
– Я не й обръщай внимание – изръмжа накрая той. – Някаква си второразредна журналистка се опитва да си прави реклама за наша сметка.
– Може би си прав – отвърнах му колебливо. – А може би не.
Обходих с очи паркинга и забелязах Стефани да се качва в своята кола. Тя ми махна с ръка и подвикна: „До скоро, капитан Розенбърг“.
Само че това „скоро“ така и не настъпи.
Чисто и просто същия ден тя изчезна.

Жоел Дикер - „Изчезването на Стефани Мейлър

ДЖЕСИ РОЗЕНБЪРГ
Понеделник, 23 юни 2014 г.
33 дни преди премиерата на Двайсет и първия театрален фестивал в Орфия

За пръв и последен път видях Стефани Мейлър, когато тя се появи на малкото празненство, организирано в моя чест по повод оставката ми от полицията на щата Ню Йорк.
През онзи ден колеги от всички отдели се бяха струпали под палещото обедно слънце пред дървената естрада, която издигаха за подобни случаи на паркинга до регионалния център на щатската полиция. Самият аз се бях изтъпанил на нея, редом с майор Маккена, под чието началство бе преминала цялата ми служба и който в този момент се беше заел да изтъква моите заслуги.
„Джеси Розенбърг е полицейски капитан, който, макар и млад, е решил да напусне редиците ни – каза майорът и думите му предизвикаха всеобщ смях. – Никога не съм си представял, че ще си тръгне преди мен. Явно животът е зле устроен: всички се надяват аз да се махна, но все още съм тук, и всички разчитат Джеси да остане, но ето че той си заминава.“
Бях четиресет и пет годишен и напусках полицията доволен и щастлив. След двайсет и три години служба бях решил да изляза в пенсия, на която вече имах право, с намерение да осъществя мой отколешен проект. До 30 юни ми оставаше още една седмица работа. След това започваше нова страница от моя живот.
„Спомням си първия сериозен случай на Джеси – продължи майорът. – Четворно убийство, което той разкри по блестящ начин, макар никой от отдела да не вярваше, че това ще е по силите му. Та той беше съвсем начинаещ полицай. От този момент нататък всички разбраха на какво е способен Джеси. Колегите, които са работили с него, знаят как действаше той по време на разследванията и затова ще си позволя да кажа, че Джеси беше най-добрият от нас. Не случайно му излезе прозвището капитан сто процента, защото такава беше успеваемостта му като разследващ полицай и в това отношение нямаше равен на себе си. Всички му се възхищаваха, допитваха се до него и съвсем естествено той в продължение на години беше инструктор в Полицейската академия. Да си призная, Джеси, от двайсет години насам всички ти завиждахме!“ Присъстващите отново избухнаха в смях.
„Ние така и не разбрахме с какъв проект си решил да се захванеш, но ти пожелаваме успех в твоето бъдещо начинание. Знай, че ще ни липсваш, ще липсваш на полицията, но преди всичко на нашите жени, които по време на събиранията не откъсваха очи от теб.“
Последва гръм от ръкопляскания. Майорът ме прегърна приятелски, след което слязох от естрадата и отидох да се здрависам с колегите, дошли да ме почетат с присъствието си, преди те да са се втурнали към бюфета.
За момент останах сам и тогава към мен приближи красива жена на около трийсет години, която не помнех да съм виждал преди.
– Значи, вие сте прословутият капитан сто процента? – запита ме закачливо тя.
– Така излиза – отвърнах с усмивка. – Познаваме ли се?
– Не. Казвам се Стефани Мейлър. Журналистка съм от „Орфия Кроникъл“.
Стиснахме си ръцете и тогава Стефани каза:
– Имате ли нещо против да ви наричам капитан деветдесет и девет процента?
– Да ни би да смятате, че има случай, който не съм решил? – понамръщих се аз.
Вместо отговор тя извади от чантата си фотокопие на изрезка от брой на „Орфия Кроникъл“ с дата 1 август 1994 година и ми го подаде:

Четворно убийство в Орфия: Кметът и цялото му семейство са убити

В събота вечерта кметът на Орфия Джоузеф Гордън, неговата съпруга и десетгодишният им син са били убити в техния дом. Четвъртата жертва е Меган Падалин, трийсет и две годишна. В момента на престъплението младата жена е излязла на джогинг и без съмнение е станала неволен свидетел. Била е застреляна насред улицата, пред къщата на кмета.

Към статията имаше моя снимка на местопрестъплението заедно с тогавашния ми партньор Дерек Скот.
– Какво искате да кажете? – запитах я аз.
– Вие така и не сте решили този случай, капитане.
– Какви ги говорите?
– През 1994 година не сте заловили истинския извършител. Мислех си, че ще искате да го научите, преди да напуснете полицията.
Отначало помислих, че това е някаква неуместна шега на моите колеги, но скоро разбрах, че Стефани е съвсем сериозна.
– Да не би да правите собствено разследване? – запитах я аз.
– Нещо такова, капитане.
– Нещо такова? Ще се наложи да споделите повече, ако искате да ви повярвам.
– Говоря истината, капитане. След малко имам среща, която ще ми позволи да се сдобия с неопровержимо доказателство.
– Среща с кого?
– Капитане – усмихна се дяволито тя, – не ме смятайте за някоя новачка. Никой журналист няма да изпусне подобен материал. Обещавам да споделя с вас моите разкрития, но когато му дойде времето. Засега имам към вас само една молба: да получа достъп до полицейското досие по случая.
– Наричате това молба, но според мен си е чисто изнудване! – възразих аз. – Първо ми покажете резултатите от вашето разследване. Твърдението ви е прекалено сериозно, Стефани.
– Наясно съм, капитан Розенбърг. Затова и нямам никакво намерение щатската полиция да ми диша във врата.
– Напомням ви, че по закон сте длъжна да предоставите на полицията цялата информация, с която разполагате. Като нищо мога да извърша обиск в редакцията на вашия вестник.
Реакцията ми видимо разочарова Стефани.
– Много жалко, капитан деветдесет и девет процента – въздъхна тя. – Въобразявах си, че ще ви е интересно, но явно вече мислите за пенсия и за проекта, който майорът спомена в речта си. Що за проект е това? Да не сте решили да ремонтирате някоя стара яхта?
– Не е ваша работа – сопнах й се аз.
Тя сви рамене и се отдалечи. Бях сигурен, че блъфира, и наистина, след като бе направила няколко крачки, се обърна към мен:
– Отговорът е бил пред очите ви, капитан Розенбърг. Вие просто не сте го видели.
Бях едновременно заинтригуван и ядосан.
– Не съм сигурен, че ви разбирам, Стефани.
Тогава тя вдигна ръка пред очите ми.
– Какво виждате, капитане?
– Виждам ръката ви.
– А аз ви показвах пръстите си – поправи ме тя.
– Да, но аз виждах ръката ви – настоях, без да мога да проумея какво има предвид.
– В това е проблемът. Видяхте онова, което сте искали да видите, а не онова, което ви е било показано. Така сте се провалили преди двайсет години.
Това бяха последните й думи. Тя си тръгна, като ми остави своята загадка, визитната си картичка и фотокопието на статията.
Зърнах пред бюфета Дерек Скот, моят тогавашен партньор, който сега работеше в Административния отдел, отидох при него и му показах изрезката от вестника.
– Ти си все същият, Джеси – каза ми той, като погледна снимката към статията. – Какво искаше от теб онова момиче?
– Беше някаква журналистка. Според нея през деветдесет и четвърта сме се издънили. Твърди, че разследването ни е било пълен провал и не сме заловили истинския извършител.
– Какво? – възкликна Дерек. – Това са пълни глупости.
– Зная. – И какво по-точно ти каза?
– Че отговорът бил пред очите ни, но ние не сме го видели.
Дерек ме погледна смаяно. И той на свой ред бе смутен, но реши да не се обременява с излишни съмнения.
– Я не й обръщай внимание – изръмжа накрая той. – Някаква си второразредна журналистка се опитва да си прави реклама за наша сметка.
– Може би си прав – отвърнах му колебливо. – А може би не.
Обходих с очи паркинга и забелязах Стефани да се качва в своята кола. Тя ми махна с ръка и подвикна: „До скоро, капитан Розенбърг“.
Само че това „скоро“ така и не настъпи.
Чисто и просто същия ден тя изчезна.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Книгата е значително под нивото на другите две икниги на Дикер , които Колибри издаде. Жалко е, когато писателят започва да пише чисто комерсиално, а всъщност няма какво ново да каже.
Разочароващо четиво. Много (и излишни) сюжетни линии, които не допринасят за качествено криминале. Двамата детективи през цялото време "хващаха" погрешни следи, а личните им драми нямаха според мен място в цялата история.

Оценка: +1

Здравейте! Преди всичко: благодарим за конструктивната критика! Действително е допусната техническа грешка (размяна на имена) по вина на преводача, за която той безкрайно съжалява и се извинява. Красимир Петров е сред най-добрите преводачи от френски у нас, постоянен сътрудник на Колибри, с доказана експертиза в тази област. За съжаление, никой не е застрахован от подобни грешки. При евентуално преиздание грешката ще бъде отстранена. Още веднъж благодарим!

Оценка: -1

Извинете, но двусмислиците са проблем първо на преводача, след това на редактора и най-малко на коректора. Размяната на имената също не е предизвикана от коректора, макар че би могла да бъде поправена от него.
Вече я преполових, наистина е грабваща, преводът е отличен. Само че има тъпи коректорски грешки, на места - двусмислици, другаде - в имената. Двама кметове и ма в това китно градче Орфия, единият не е жив, обаче на моменти се явява името му вместо това на настоящия. Малко повече мисъл, логика, коректност, а? Но тези дреболии не развалят общото впечатление за един чудесен и увлекателен роман.

Оценка: +1

Поредната вълнуваща заплетена история на Дикер! Нямам търпение да я прочета. Едно огромно благодаря от името на всички почитатели на Дикер.

Оценка: +2

Иххха! Браво! От кога я чакам..... Поздравления за прекрасната корица! Остава само и да я прочета, сигурна съм, че и превода ще е прекрасен, както винаги. Дано чакането си е заслужавало. Отново, голямо Браво и Благодаря за издаването й!

Оценка: +4

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0373-5
Купи
Цена
17.60 лв.
(22.00 лв.)

* 20% онлайн отстъпка
Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
-20%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0374-2
Купи
Цена
14.00 лв.
(22.00 лв.)

* 8 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-8лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2019 © Всички права запазени