Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Желязната жена
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0349-0
Купи
Цена
22.00 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0350-6
Купи
Цена
14.00 лв.
(22.00 лв.)
-8лв.
Информация
Рейтинг (5)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
388 гр.
Страници
504
Дата на издаване
18 януари 2019
Превод
Белла Цонева
Корица
Стефан Касъров

Желязната жена

Загадъчната Мура, наречена от авторката „желязната жена“, защото устоява на всички превратности на съдбата – а съдбата й е крайно необичайна – е смятана на Запад за „руската миледи“ и „червената Мата Хари“ (в книгата това е само загатнато, но днес е установено, че наистина е била двоен агент – съветски и британски). Далеч повече е интересна обаче както на авторката, която я е познавала лично, така и на читателя с връзките си с британския дипломат, агент и мемоарист Робърт Локхарт, с руско-съветския писател Максим Горки и с английския фантаст Хърбърт Уелс. Но може би още по-завладяваща е тази биография – отдавна станала бестселър навсякъде където е издавана – в качеството си на изключително свидетелство, подкрепено с много документи, за цяла една епоха от световната история: за Първата световна война, Октомврийската революция и отношението на Европа към нея, за драматичната действителност в Съветска Русия, за живота на руските емигранти, без да забравяме майсторски описаните образи на Локхарт, Горки, Уелс и цяла поредица други исторически личности.

„Желязната жена“ е необикновена книга, която издателство „Колибри“ предлага на читателя с почит към една също толкова необикновена писателка.

За автора

Руската писателка Нина Берберова (1901-1993) емигрира след Октомврийската революция в Париж, живее там 25 години, през които общува с легендарни личности като Ана Ахматова, Владимир Набоков, Борис Пастернак, Марина Цветаева, впоследствие се установява в Съединените щати, където преподава руски език в университета в Йейл.

Посещава Русия през 1989 г. Междувременно сътрудничи на литературни списания и пише статии, разкази, новели и романи, предимно биографични, сред които „Чайковски – историята на един самотен живот“, „Бородин“, „Александър Блок и неговото време“, „Делото Кравченко – история на процеса“, „В памет на Шлиман“ и автобиографията „Курсивът мой“. „Желязната жена“ е биографията на баронеса Мария Закревска Бенкердорф – Мура, издадена за пръв път в Ню Йорк през 1981 г.

На името на Нина Берберова е наречен площад в Арл, където се намира издателството „Акт Сюд“, издавало нейните книги.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Нина Берберова - „Желязната жена“

ПРЕДИСЛОВИЕ

– Коя е тя? – ме питаха приятели, когато разбраха за книгата ми за Мария Игнатиевна Закревска-Бенкендорф-Будберг. – Мата Хари? Лу Саломе?
Да, в нея имаше нещо и от едната, и от другата: и от знаменитата авантюристка, шпионка и киногероиня, и от руската генералска дъщеря с притегателна сила, покорила Ницше, Рилке и Фройд. Не оценявам Мура, не я съдя, не натрапвам своето мнение на читателя и не произнасям присъда. Само се опитвам да разкажа за нея всичко, което ми е известно. Хората, които я познаваха до 1940 година или до 1950-а, вече не са живи. През последните десет години аз изчаквах – няма ли някой да каже нещо за нея. Но нейните съвременници, онези, които я познаваха допреди Втората война, един след друг постепенно изчезваха. Оставаха хората, които знаеха за нея само това, което тя самата им бе казвала. Тук-там някой още я помнеше, пишеше за нея или ми разказваше по нещо, но почти винаги това бяха едни и същи анекдоти за нейната старост: била много дебела, много бъбрива, когато си пийнела, сводничела по малко, интригантствала много и често напомняла стар клоун.
Три години живях с нея под един покрив и запазих своите записки (не дневник, а календарни бележки и записки за някои разговори с нея); отношенията ни бяха добри, но не особено близки и без емоционална окраска. В онова далечно време тя, по причини, които ще станат ясни по-нататък в текста, много повече ценеше приятелството на В. Ф. Ходасевич, отколкото моето (бях с девет години по-млада от нея).
Тук са всички факти, които се постарах да спася от забрава. Моите източници – това са документи и книги от 1900 до 1975 година. Те ми помогнаха да разкрия тайната на нейните предци, подробности от личната ѝ биография, имената на приятелите и враговете ѝ, веригата от събития, с които е била свързана – понякога тясно, понякога косвено. Животът бе въвлякъл в тези събития, често по трагичен начин, всички мъже и жени, родени между 1890 и 1900 година. Обстановката и епохата – това са двете главни героини на моята книга. Двата брака на Мария Игнатиевна Будберг, които не изиграват особена роля в съдбата ѝ, са осакатени и даже прекъснати от руската катастрофа. Мура е част от своята страна, епоха, класа и всеки втори от тази класа е унищожен. Мура се бори, прави компромиси и остава жива.
И през 1938-а, и през 1958-а, и през 1978 година аз знаех, че ще напиша тази книга. Нейният живот трябваше да се запечата във времето – с младостта ѝ, с борбата ѝ и с това, че е оцеляла. Тук-там в Англия нейното име се споменава на няколко пъти в мемоари, дневници и кореспонденции, също и в некролога ѝ в лондонския „Таймс“. Всичко написано е почерпeно от нейните думи. Когато започнах да проверявам разказите ѝ, разбрах, че тя цял живот е лъгала за себе си. „По мое време“ никой не се съмняваше в истинността на нейните думи. Но тя е измамила всички ни.
Живяла е с Горки дванайсет години, но в съветското литературознание няма данни за нея: в три-четири случая, когато името ѝ се среща в текста, бележката под линия уточнява, че М. И. Будберг (титлата баронеса е пропусната), по баща Закревска, по първи съпруг Бенкендорф, известно време е секретарка и преводачка на Горки, вероятно е получужденка, до смъртта си живяла в Лондон. Горки ѝ посвещава своя последен, незавършен роман в четири тома „Животът на Клим Самгин“, но това посвещение не фигурира в нито една бележка под линия.
Тя никога не е спомената във връзка с първия ѝ любовник Робърт Брус Локхарт (по-късно сър Робърт), на когото „Большая советская енциклопедия“ отделя внимание, както и на неговия „заговор“ през 1918 година (под буква Л), нито във връзка с Хърбърт Уелс, знаменития английски писател, чиято „невенчана съпруга“ е в продължение на тринайсет години (1933–1946), след завръщането на Горки в Русия и до смъртта на Уелс. В спомените на кремълския комендант Малков, който през септември 1918 година арестува и Локхарт, и нея, тя е наречена „някоя си Мура, негова любовница“, която е заварил в спалнята на Локхарт.
Тези трима души, които изиграват огромна роля в живота на Мария Игнатиевна Будберг, имат различна посмъртна съдба. Живият, привлекателен, остроумен и отзивчив Локхарт сега живее изцяло в своите мемоарни книги и дневници. На стари години той е знаменитост, светски човек с големи връзки, но съветските писатели, драматурзи и историци го обляха с кал, изобразявайки го в съчиненията си като продажен и вулгарен шпионин, користолюбив глупак, империалистически агент, надут и високомерен тип.
Дългият живот на Хърбърт Уелс е описван много пъти в биографии и статии, където са разглеждани скритите му лични и обществено-политически проблеми, измъчващи го в последните години от живота му. Но за съвместния му живот с Мура няма да намерим подробности, въпреки че дългогодишната им близост е изиграла огромна роля в отношението на писателя към Русия и разочарованието му от Октомврийската революция, помрачило последните му дни. Съчиненията му от трийсетте и четиресетте години и до днес не са преведени в СССР, а съветските критици, когато изобщо ги споменават, забелязват в тях „сатирични тенденции“. Мрачната му агония се изобразява като умиротворено настроение на велик човек, стигнал накрая до убеждението, че компартията на Великобритания „остава последната му надежда“.  
Що се отнася до Горки, той и до днес няма биография  – животописът му за ученици от 123 страници, естествено, не се брои. Неговите писма са отпечатани откъслечно, и то не всички, фотографиите му са пострадали от червената ножица на цензора, взаимоотношенията му със съвременниците са изкривени. Трите тома „Летопис на живота и творчеството“ са пълни с грешки и недомислия: имената в Указателя ги няма в текста, а имената от текста са пропуснати в Указателя.
Отбелязани са „заминаванията“, но не и „пристиганията“ (и обратно); споменават се получените писма, но не и изпратените (и обратно). Неговото отиване в Москва от Петроград през 1920 година въобще е пропуснато. От някои източници знаем, че първата му жена, Екатерина П. Пешкова, се канела да пише спомени, „когато бъде по-малко заета“ (била е на 87 години); разбира се, така и не ги написала. Снахата на Горки, вдовицата на сина му Максим, „написала“ своите, но те са били продиктувани, а не написани, тъй като тя не знаела какво и как да го напише. На всяка страница на тези „мемоари“ датите и фактите са объркани; за август 1931 година тя пише: „В същата тази година той замина на конгрес в Париж“, но конгресът се провежда през юли 1932 година, и то не в Париж, а в Амстердам, където впрочем холандското правителство не го допуска.
В „Летописите“, между другото, откриваме пълно объркване относно деня и мястото на запознаването на Горки с Ленин: ту на гости у И. П. Ладижников на 7 май 1907 година (том 1, с. 658); ту в Петербург през деня, на 25 ноември 1905 година в печатницата на „Искра“ (с. 563–565); ту вечерта на същия ден в квартирата на Горки на улица „Знаменска“ – тук е приложена фотография на дома, където се е състояла срещата. Всичко това придобива гротесков оттенък, когато в Указателя на произведенията на Горки в края на IV том не намираме известната статия за Ленин от 1924 година, по-късно преработвана многократно. Такива са съветските литературно-исторически източници.

Вече казах, че всички ние бяхме излъгани от Мура. Да, тя лъжеше, но разбира се, не като обикновена митоманка или малоумна глупачка. Тя лъжеше обмислено, умно, лондонското висше общество я считаше за най-умната жена на своето време (виж дневниците на Харолд Никълсън). Нищо не е получавала даром, без усилие, не е разчитала на късмета си; за да оцелее, трябвало е да бъде зряща, ловка, смела и от самото начало да се обкръжи с легенда.
Обичала е мъжете, не само своите трима любовници, но мъжете въобще, и не го е криела, макар и да е разбирала, че тази откровеност шокира и дразни жените и възбужда и смущава мъжете. Използвала е секса, търсела е нещо ново и е знаела къде да го намери, и мъжете знаели това, усещали го в нея и се възползвали, като се влюбвали страстно и предано. Нейните увлечения не били изкривени нито от нравствени съображения, нито от престорено целомъдрие, нито от битови табута. Сексът бил в самата нея, съвсем естествено, и не било нужно нито да се учи, нито да подражава на някого, нито да се преструва. Имитация на секса не ѝ била нужна, за да оцелее. Била е разкрепостена много преди „всеобщото женско освобождение“.
В живота ѝ няма място за здрав брак, за деца (имала е две деца, и то само затова, защото – както ми каза веднъж – „всички имат деца“), няма място за роднински и семейни отношения; не се е намерило място и за сигурност в утрешния ден, пари в банката и мисъл за безсмъртие. По това тя се отличава от своите съвременници в следвоенна Европа и околореволюционна Русия. В много отношения е изпреварила своето време. Ако нещо ѝ е било нужно, то е само създадената от самата нея легенда, нейният собствен мит, който през целия си живот подхранва, разкрасява и поддържа. Обкръжаващите я мъже са талантливи, умни и независими, постепенно и тя става ярка, жизнена, даряваща ги с живот, съзнаваща постъпките си и отговорна за всяко свое усилие.
Преди смъртта си тя изгаря целия си архив: този, който се е натрупал след Втората световна война и се пазел в лондонския ѝ дом. Ранните документи (1920– 1939) навреме събира и изпраща в Талин, в Естония. Те изгорели (така казваше тя) по време на германското отстъпление и превземането на Талин от Съветската армия. Дали това е истина? Или е излъгала и за това, когато говореше за своята дъщеря и за съдбата на архива? Може би. А може би той ще се появи някога?
Моята задача беше да бъда точна и да се придържам към фактите, тоест да бъда обективна, какъвто, предполагам, трябва да бъде един биограф. На себе си отредих най-малката роля измежду действащите лица не толкова поради скромност, колкото от желание да напиша книга за Мура, а не за отношенията ни или за чувствата ми към нея. Запознахме се, когато бях на двайсет години, а пиша за нея петдесет години по-късно. Но дали я познавах тогава? Да, ако „познавам“ означава да виждаш някого в продължение на три години, да го слушаш, да живееш заедно с него. Но не я познавах както сега. Толкова много научих за Мура, докато мислех за нея през всичките тези години, докато откривах истината за нея, истината, която тя тогава криеше, преиначаваше, открехвайки я едва-едва, когато разказваше за себе си, когато създаваше и отглеждаше своя мит, когато ни даряваше мита си, но не самата себе си.
Не се отказвам от този неин мит и не го заменям с реалността, за да го скрия. Не го отхвърлям, нужен ми е, тъй както ми е необходима реалността. Нужни са ми и двата плана, те създават тази книга.
Мура е била млада в една вдъхновена и зловеща епоха, живяла е на определено място (което още съществува, но само в географския смисъл), затова имаме право да кажем, че животът ѝ принадлежи на това, което французите наричат „малката история“.
Но дали нашето столетие е оставило място за „малката история“? Всичко, случило се след 1918 година, не е ли „голяма история“?

През двайсетте и трийсетте години на миналия век двама велики биографи определят законите на жанра за своето и двете следващи поколения, двама големи европейски писатели подреждат хаоса в областта, която им е било предопределено да обновят и прославят: Литън Стрейчи и неговият ученик Андре Мороа. Съзнателно ги наричам големи писатели и велики биографи: те придават нова насока на писането за действително живелите хора с реалните събития от личния им живот и съответния исторически фон и укрепват фундамента, върху който се е клатушкало цялото здание. Предполагам, че сега, след половин век, техните книги са престанали да се четат и законите, създадени от тях, постепенно губят силата си. По-странно би било, ако това не се случеше: в западния културен живот през тези години наблюдаваме такъв разцвет на литературата (всички видове проза, ако трябва да бъдем точни), че ние все по-малко се обръщаме към старата литература, дори към книгите от началото на века. Но законите са установени и тук аз ги следвам. Първият и основен е: никакви измислици, никакво разкрасяване, породено от въображението, само свидетелства, никакви предположения, представени като факти. Ако се каже „може би“, това означава, че не е нито да, нито не. Ако се опитам да разбуля загадка, то ще последва признание, че не съм успяла.
В последния четвърт век, особено в САЩ, биографията и автобиографията като жанр преживяват невиждан разцвет. Интересът на пишещите и този на четящите съвпадат изцяло, както преди повече от сто години със същата сила на претенциите (или на желанието) са съвпадали с реалистичния роман. Няма нищо чудно: това е реакция на съвременната криза, породена от деперсонализирането на човека и свързания с това интерес към историята. Вече знаем прекалено много за себе си и за другите и ни се ще да видим обратната страна на мита. Съвременната личност е толкова усложнена от усложнилата се история и е така оголена, че всички ние сме въвлечени с неудържима сила и страст във все по-активното развенчаване на митовете, откривайки скритата им същност, търсейки отговори, идентификация, стабилност. Редът, хармонията, законът – толкова необходими за човешката умствена дейност – днес са ни нужни повече от всичко останало. Те не ни дават отговори, но могат да ни заведат там, където са отговорите на въпросите, поставени от нашето време и от все по-усложняващата се история.
Разцветът на жанра довежда до развитието на два противоречащи си метода. Когато използва първия, авторът откровено предупреждава читателя: аз смесих реалността с измислицата и вие трябва да възприемате тази книга по този начин. Тя не е роман, не е и академично изследване, „аз бродирах по канавата на истината, за да ви забавлявам“. Сред представителите на този метод са Труман Капоти, Кристофър Ишъруд, Норман Мейлър. Някои изследователи смятат, че негов създател е Капоти; Ишъруд признава, че се е учил от Мейлър „да украсява фактите“ и че неговите автобиографични книги „всичките са донякъде романи“. При втория метод всичко е обосновано, всичко е документирано. Понякога страниците са изпъстрени с бележки под линия, понякога бележките са изведени в края на книгата, понякога ги заменя подробна библиография. Образец за такава работа е монументалната биография на Хенри Джеймс, написана от Лиoн Едъл. В една от своите работи той пише: „Единственият акт на въображението, позволен на автора биограф, е въобразяването на формата. Биографите са отговорни за фактите, които трябва да интерпретират. Неинтерпретираният факт – това е злато, зарито в земята. Реших да търся истината в две направления: в структурата на епизодите и в психологическата интерпретация на миналото... Да предадеш историята във формата на биографично повествувание, като в същото време останеш верен на всички документални материали  – ето в какво аз виждах тънкостта и занимателността на моята задача“ („Жилището на лъвовете“, с. 9).
Стараех се да следвам метода на Едъл. Но това далеч не е всичко: аз имах паметта си, съхранила миналото ми, всичко, което ми беше разказано лично от М. И. Будберг, не само на мен, но и на В. Ф. Ходасевич, на нас двамата, а понякога на всички, с които задружно живеехме в дома на Горки през тези години в Сааров, в Мариенбад, в Соренто.
Тук написах всичко, което знаех. Ако читателят ме упрекне, че написаното е недостатъчно, ще приема този упрек, намирам го за отчасти справедлив. Но съм написала всичко, което можех да напиша; ако бях написала повече, това щеше да е беззаконие. Ако някой някога узнае за М. И. Будберг повече от мен, ще бъда щастлива, но се страхувам, че това няма да се случи.
В книгата няма диалози. Само думи, произнесени някога в мое присъствие. Ако се появява пряка реч, тя не е отстъпка, направена на развлекателността, тя или ми е предадена от свидетели, или съм я взела от мемоарната литература. Обикновено предавам пряката реч косвено.
Заглавието на книгата е взето от прозвището, с което още през 1921 година Горки нарича М. И. Будберг. В това прозвище е скрито повече, отколкото читателят ще забележи на пръв поглед. През целия си живот Горки е познавал силни жени, без съмнение те са го привличали. Мура е била и силна, и нова, а и известна на околните с това, че е потомка на Аграфена Закревска, медната Венера на Пушкин. Ето това е вторият смисъл. А третият започна да се оформя постепенно, като намек за „Желязната маска“, във връзка с тайнствеността, която я обгръщаше. Дори до днес не е известно кой се е криел под „Желязната маска“. Човек с невъзможна за снемане желязна маска на лицето бил докаран в крепостта Пинерол, във Франция, през 1679 година, а през 1703-а е отведен в Бастилията, където умира. Всъщност Мура се оказва не тази, за която се представя, като до последния си ден – както ще видим – измисля все повече лъжи и премълчава все повече истини. Това е била една от главните задачи в живота ѝ.
Тя рано е разчистила пътя на легендата – нямало е кой да внесе корекция в разказите ѝ. Светът, в който е живяла до 1918 година, е бил унищожен и тя излиза от него невредима (може би все пак не съвсем). Освен нея самата никой не е можел да свидетелства за предишния ѝ живот, а сегашния е можела да съхрани по-лесно – той нямал корени в новия свят и в него тя се разпореждала свободно. Но какво става с легендата след смъртта ѝ? Тя остава непокътната, толкова здрава, колкото е през последните десет години от живота ѝ. Това не означава, че Мура не се е страхувала, но страхът ѝ няма нищо общо с предишния страх, този на нашите баби, той също бил нов страх, както и съдбите на внучките: страх от затвор, страх от глад и студ, страх да не останеш без паспорт и вероятно страх да не се разкрият тайните ти. И радостите са били нови: радостта от свободата на личния живот, необременен от морален кодекс, нито от прословутото „какво ще кажат съседите“, радостта да оцелееш, да си жив, съзнанието, че живееш в епохата „пост-Гарбо в ролята на Маргарита Готие“ и че тези, които си обичала, не са те съсипали.

Нина Берберова - „Желязната жена“

ПРЕДИСЛОВИЕ

– Коя е тя? – ме питаха приятели, когато разбраха за книгата ми за Мария Игнатиевна Закревска-Бенкендорф-Будберг. – Мата Хари? Лу Саломе?
Да, в нея имаше нещо и от едната, и от другата: и от знаменитата авантюристка, шпионка и киногероиня, и от руската генералска дъщеря с притегателна сила, покорила Ницше, Рилке и Фройд. Не оценявам Мура, не я съдя, не натрапвам своето мнение на читателя и не произнасям присъда. Само се опитвам да разкажа за нея всичко, което ми е известно. Хората, които я познаваха до 1940 година или до 1950-а, вече не са живи. През последните десет години аз изчаквах – няма ли някой да каже нещо за нея. Но нейните съвременници, онези, които я познаваха допреди Втората война, един след друг постепенно изчезваха. Оставаха хората, които знаеха за нея само това, което тя самата им бе казвала. Тук-там някой още я помнеше, пишеше за нея или ми разказваше по нещо, но почти винаги това бяха едни и същи анекдоти за нейната старост: била много дебела, много бъбрива, когато си пийнела, сводничела по малко, интригантствала много и често напомняла стар клоун.
Три години живях с нея под един покрив и запазих своите записки (не дневник, а календарни бележки и записки за някои разговори с нея); отношенията ни бяха добри, но не особено близки и без емоционална окраска. В онова далечно време тя, по причини, които ще станат ясни по-нататък в текста, много повече ценеше приятелството на В. Ф. Ходасевич, отколкото моето (бях с девет години по-млада от нея).
Тук са всички факти, които се постарах да спася от забрава. Моите източници – това са документи и книги от 1900 до 1975 година. Те ми помогнаха да разкрия тайната на нейните предци, подробности от личната ѝ биография, имената на приятелите и враговете ѝ, веригата от събития, с които е била свързана – понякога тясно, понякога косвено. Животът бе въвлякъл в тези събития, често по трагичен начин, всички мъже и жени, родени между 1890 и 1900 година. Обстановката и епохата – това са двете главни героини на моята книга. Двата брака на Мария Игнатиевна Будберг, които не изиграват особена роля в съдбата ѝ, са осакатени и даже прекъснати от руската катастрофа. Мура е част от своята страна, епоха, класа и всеки втори от тази класа е унищожен. Мура се бори, прави компромиси и остава жива.
И през 1938-а, и през 1958-а, и през 1978 година аз знаех, че ще напиша тази книга. Нейният живот трябваше да се запечата във времето – с младостта ѝ, с борбата ѝ и с това, че е оцеляла. Тук-там в Англия нейното име се споменава на няколко пъти в мемоари, дневници и кореспонденции, също и в некролога ѝ в лондонския „Таймс“. Всичко написано е почерпeно от нейните думи. Когато започнах да проверявам разказите ѝ, разбрах, че тя цял живот е лъгала за себе си. „По мое време“ никой не се съмняваше в истинността на нейните думи. Но тя е измамила всички ни.
Живяла е с Горки дванайсет години, но в съветското литературознание няма данни за нея: в три-четири случая, когато името ѝ се среща в текста, бележката под линия уточнява, че М. И. Будберг (титлата баронеса е пропусната), по баща Закревска, по първи съпруг Бенкендорф, известно време е секретарка и преводачка на Горки, вероятно е получужденка, до смъртта си живяла в Лондон. Горки ѝ посвещава своя последен, незавършен роман в четири тома „Животът на Клим Самгин“, но това посвещение не фигурира в нито една бележка под линия.
Тя никога не е спомената във връзка с първия ѝ любовник Робърт Брус Локхарт (по-късно сър Робърт), на когото „Большая советская енциклопедия“ отделя внимание, както и на неговия „заговор“ през 1918 година (под буква Л), нито във връзка с Хърбърт Уелс, знаменития английски писател, чиято „невенчана съпруга“ е в продължение на тринайсет години (1933–1946), след завръщането на Горки в Русия и до смъртта на Уелс. В спомените на кремълския комендант Малков, който през септември 1918 година арестува и Локхарт, и нея, тя е наречена „някоя си Мура, негова любовница“, която е заварил в спалнята на Локхарт.
Тези трима души, които изиграват огромна роля в живота на Мария Игнатиевна Будберг, имат различна посмъртна съдба. Живият, привлекателен, остроумен и отзивчив Локхарт сега живее изцяло в своите мемоарни книги и дневници. На стари години той е знаменитост, светски човек с големи връзки, но съветските писатели, драматурзи и историци го обляха с кал, изобразявайки го в съчиненията си като продажен и вулгарен шпионин, користолюбив глупак, империалистически агент, надут и високомерен тип.
Дългият живот на Хърбърт Уелс е описван много пъти в биографии и статии, където са разглеждани скритите му лични и обществено-политически проблеми, измъчващи го в последните години от живота му. Но за съвместния му живот с Мура няма да намерим подробности, въпреки че дългогодишната им близост е изиграла огромна роля в отношението на писателя към Русия и разочарованието му от Октомврийската революция, помрачило последните му дни. Съчиненията му от трийсетте и четиресетте години и до днес не са преведени в СССР, а съветските критици, когато изобщо ги споменават, забелязват в тях „сатирични тенденции“. Мрачната му агония се изобразява като умиротворено настроение на велик човек, стигнал накрая до убеждението, че компартията на Великобритания „остава последната му надежда“.  
Що се отнася до Горки, той и до днес няма биография  – животописът му за ученици от 123 страници, естествено, не се брои. Неговите писма са отпечатани откъслечно, и то не всички, фотографиите му са пострадали от червената ножица на цензора, взаимоотношенията му със съвременниците са изкривени. Трите тома „Летопис на живота и творчеството“ са пълни с грешки и недомислия: имената в Указателя ги няма в текста, а имената от текста са пропуснати в Указателя.
Отбелязани са „заминаванията“, но не и „пристиганията“ (и обратно); споменават се получените писма, но не и изпратените (и обратно). Неговото отиване в Москва от Петроград през 1920 година въобще е пропуснато. От някои източници знаем, че първата му жена, Екатерина П. Пешкова, се канела да пише спомени, „когато бъде по-малко заета“ (била е на 87 години); разбира се, така и не ги написала. Снахата на Горки, вдовицата на сина му Максим, „написала“ своите, но те са били продиктувани, а не написани, тъй като тя не знаела какво и как да го напише. На всяка страница на тези „мемоари“ датите и фактите са объркани; за август 1931 година тя пише: „В същата тази година той замина на конгрес в Париж“, но конгресът се провежда през юли 1932 година, и то не в Париж, а в Амстердам, където впрочем холандското правителство не го допуска.
В „Летописите“, между другото, откриваме пълно объркване относно деня и мястото на запознаването на Горки с Ленин: ту на гости у И. П. Ладижников на 7 май 1907 година (том 1, с. 658); ту в Петербург през деня, на 25 ноември 1905 година в печатницата на „Искра“ (с. 563–565); ту вечерта на същия ден в квартирата на Горки на улица „Знаменска“ – тук е приложена фотография на дома, където се е състояла срещата. Всичко това придобива гротесков оттенък, когато в Указателя на произведенията на Горки в края на IV том не намираме известната статия за Ленин от 1924 година, по-късно преработвана многократно. Такива са съветските литературно-исторически източници.

Вече казах, че всички ние бяхме излъгани от Мура. Да, тя лъжеше, но разбира се, не като обикновена митоманка или малоумна глупачка. Тя лъжеше обмислено, умно, лондонското висше общество я считаше за най-умната жена на своето време (виж дневниците на Харолд Никълсън). Нищо не е получавала даром, без усилие, не е разчитала на късмета си; за да оцелее, трябвало е да бъде зряща, ловка, смела и от самото начало да се обкръжи с легенда.
Обичала е мъжете, не само своите трима любовници, но мъжете въобще, и не го е криела, макар и да е разбирала, че тази откровеност шокира и дразни жените и възбужда и смущава мъжете. Използвала е секса, търсела е нещо ново и е знаела къде да го намери, и мъжете знаели това, усещали го в нея и се възползвали, като се влюбвали страстно и предано. Нейните увлечения не били изкривени нито от нравствени съображения, нито от престорено целомъдрие, нито от битови табута. Сексът бил в самата нея, съвсем естествено, и не било нужно нито да се учи, нито да подражава на някого, нито да се преструва. Имитация на секса не ѝ била нужна, за да оцелее. Била е разкрепостена много преди „всеобщото женско освобождение“.
В живота ѝ няма място за здрав брак, за деца (имала е две деца, и то само затова, защото – както ми каза веднъж – „всички имат деца“), няма място за роднински и семейни отношения; не се е намерило място и за сигурност в утрешния ден, пари в банката и мисъл за безсмъртие. По това тя се отличава от своите съвременници в следвоенна Европа и околореволюционна Русия. В много отношения е изпреварила своето време. Ако нещо ѝ е било нужно, то е само създадената от самата нея легенда, нейният собствен мит, който през целия си живот подхранва, разкрасява и поддържа. Обкръжаващите я мъже са талантливи, умни и независими, постепенно и тя става ярка, жизнена, даряваща ги с живот, съзнаваща постъпките си и отговорна за всяко свое усилие.
Преди смъртта си тя изгаря целия си архив: този, който се е натрупал след Втората световна война и се пазел в лондонския ѝ дом. Ранните документи (1920– 1939) навреме събира и изпраща в Талин, в Естония. Те изгорели (така казваше тя) по време на германското отстъпление и превземането на Талин от Съветската армия. Дали това е истина? Или е излъгала и за това, когато говореше за своята дъщеря и за съдбата на архива? Може би. А може би той ще се появи някога?
Моята задача беше да бъда точна и да се придържам към фактите, тоест да бъда обективна, какъвто, предполагам, трябва да бъде един биограф. На себе си отредих най-малката роля измежду действащите лица не толкова поради скромност, колкото от желание да напиша книга за Мура, а не за отношенията ни или за чувствата ми към нея. Запознахме се, когато бях на двайсет години, а пиша за нея петдесет години по-късно. Но дали я познавах тогава? Да, ако „познавам“ означава да виждаш някого в продължение на три години, да го слушаш, да живееш заедно с него. Но не я познавах както сега. Толкова много научих за Мура, докато мислех за нея през всичките тези години, докато откривах истината за нея, истината, която тя тогава криеше, преиначаваше, открехвайки я едва-едва, когато разказваше за себе си, когато създаваше и отглеждаше своя мит, когато ни даряваше мита си, но не самата себе си.
Не се отказвам от този неин мит и не го заменям с реалността, за да го скрия. Не го отхвърлям, нужен ми е, тъй както ми е необходима реалността. Нужни са ми и двата плана, те създават тази книга.
Мура е била млада в една вдъхновена и зловеща епоха, живяла е на определено място (което още съществува, но само в географския смисъл), затова имаме право да кажем, че животът ѝ принадлежи на това, което французите наричат „малката история“.
Но дали нашето столетие е оставило място за „малката история“? Всичко, случило се след 1918 година, не е ли „голяма история“?

През двайсетте и трийсетте години на миналия век двама велики биографи определят законите на жанра за своето и двете следващи поколения, двама големи европейски писатели подреждат хаоса в областта, която им е било предопределено да обновят и прославят: Литън Стрейчи и неговият ученик Андре Мороа. Съзнателно ги наричам големи писатели и велики биографи: те придават нова насока на писането за действително живелите хора с реалните събития от личния им живот и съответния исторически фон и укрепват фундамента, върху който се е клатушкало цялото здание. Предполагам, че сега, след половин век, техните книги са престанали да се четат и законите, създадени от тях, постепенно губят силата си. По-странно би било, ако това не се случеше: в западния културен живот през тези години наблюдаваме такъв разцвет на литературата (всички видове проза, ако трябва да бъдем точни), че ние все по-малко се обръщаме към старата литература, дори към книгите от началото на века. Но законите са установени и тук аз ги следвам. Първият и основен е: никакви измислици, никакво разкрасяване, породено от въображението, само свидетелства, никакви предположения, представени като факти. Ако се каже „може би“, това означава, че не е нито да, нито не. Ако се опитам да разбуля загадка, то ще последва признание, че не съм успяла.
В последния четвърт век, особено в САЩ, биографията и автобиографията като жанр преживяват невиждан разцвет. Интересът на пишещите и този на четящите съвпадат изцяло, както преди повече от сто години със същата сила на претенциите (или на желанието) са съвпадали с реалистичния роман. Няма нищо чудно: това е реакция на съвременната криза, породена от деперсонализирането на човека и свързания с това интерес към историята. Вече знаем прекалено много за себе си и за другите и ни се ще да видим обратната страна на мита. Съвременната личност е толкова усложнена от усложнилата се история и е така оголена, че всички ние сме въвлечени с неудържима сила и страст във все по-активното развенчаване на митовете, откривайки скритата им същност, търсейки отговори, идентификация, стабилност. Редът, хармонията, законът – толкова необходими за човешката умствена дейност – днес са ни нужни повече от всичко останало. Те не ни дават отговори, но могат да ни заведат там, където са отговорите на въпросите, поставени от нашето време и от все по-усложняващата се история.
Разцветът на жанра довежда до развитието на два противоречащи си метода. Когато използва първия, авторът откровено предупреждава читателя: аз смесих реалността с измислицата и вие трябва да възприемате тази книга по този начин. Тя не е роман, не е и академично изследване, „аз бродирах по канавата на истината, за да ви забавлявам“. Сред представителите на този метод са Труман Капоти, Кристофър Ишъруд, Норман Мейлър. Някои изследователи смятат, че негов създател е Капоти; Ишъруд признава, че се е учил от Мейлър „да украсява фактите“ и че неговите автобиографични книги „всичките са донякъде романи“. При втория метод всичко е обосновано, всичко е документирано. Понякога страниците са изпъстрени с бележки под линия, понякога бележките са изведени в края на книгата, понякога ги заменя подробна библиография. Образец за такава работа е монументалната биография на Хенри Джеймс, написана от Лиoн Едъл. В една от своите работи той пише: „Единственият акт на въображението, позволен на автора биограф, е въобразяването на формата. Биографите са отговорни за фактите, които трябва да интерпретират. Неинтерпретираният факт – това е злато, зарито в земята. Реших да търся истината в две направления: в структурата на епизодите и в психологическата интерпретация на миналото... Да предадеш историята във формата на биографично повествувание, като в същото време останеш верен на всички документални материали  – ето в какво аз виждах тънкостта и занимателността на моята задача“ („Жилището на лъвовете“, с. 9).
Стараех се да следвам метода на Едъл. Но това далеч не е всичко: аз имах паметта си, съхранила миналото ми, всичко, което ми беше разказано лично от М. И. Будберг, не само на мен, но и на В. Ф. Ходасевич, на нас двамата, а понякога на всички, с които задружно живеехме в дома на Горки през тези години в Сааров, в Мариенбад, в Соренто.
Тук написах всичко, което знаех. Ако читателят ме упрекне, че написаното е недостатъчно, ще приема този упрек, намирам го за отчасти справедлив. Но съм написала всичко, което можех да напиша; ако бях написала повече, това щеше да е беззаконие. Ако някой някога узнае за М. И. Будберг повече от мен, ще бъда щастлива, но се страхувам, че това няма да се случи.
В книгата няма диалози. Само думи, произнесени някога в мое присъствие. Ако се появява пряка реч, тя не е отстъпка, направена на развлекателността, тя или ми е предадена от свидетели, или съм я взела от мемоарната литература. Обикновено предавам пряката реч косвено.
Заглавието на книгата е взето от прозвището, с което още през 1921 година Горки нарича М. И. Будберг. В това прозвище е скрито повече, отколкото читателят ще забележи на пръв поглед. През целия си живот Горки е познавал силни жени, без съмнение те са го привличали. Мура е била и силна, и нова, а и известна на околните с това, че е потомка на Аграфена Закревска, медната Венера на Пушкин. Ето това е вторият смисъл. А третият започна да се оформя постепенно, като намек за „Желязната маска“, във връзка с тайнствеността, която я обгръщаше. Дори до днес не е известно кой се е криел под „Желязната маска“. Човек с невъзможна за снемане желязна маска на лицето бил докаран в крепостта Пинерол, във Франция, през 1679 година, а през 1703-а е отведен в Бастилията, където умира. Всъщност Мура се оказва не тази, за която се представя, като до последния си ден – както ще видим – измисля все повече лъжи и премълчава все повече истини. Това е била една от главните задачи в живота ѝ.
Тя рано е разчистила пътя на легендата – нямало е кой да внесе корекция в разказите ѝ. Светът, в който е живяла до 1918 година, е бил унищожен и тя излиза от него невредима (може би все пак не съвсем). Освен нея самата никой не е можел да свидетелства за предишния ѝ живот, а сегашния е можела да съхрани по-лесно – той нямал корени в новия свят и в него тя се разпореждала свободно. Но какво става с легендата след смъртта ѝ? Тя остава непокътната, толкова здрава, колкото е през последните десет години от живота ѝ. Това не означава, че Мура не се е страхувала, но страхът ѝ няма нищо общо с предишния страх, този на нашите баби, той също бил нов страх, както и съдбите на внучките: страх от затвор, страх от глад и студ, страх да не останеш без паспорт и вероятно страх да не се разкрият тайните ти. И радостите са били нови: радостта от свободата на личния живот, необременен от морален кодекс, нито от прословутото „какво ще кажат съседите“, радостта да оцелееш, да си жив, съзнанието, че живееш в епохата „пост-Гарбо в ролята на Маргарита Готие“ и че тези, които си обичала, не са те съсипали.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0349-0
Купи
Цена
22.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0350-6
Купи
Цена
14.00 лв.
(22.00 лв.)

* 8 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-8лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2019 © Всички права запазени