Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Попитай сърцето
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0343-8
Цена
14.00 лв.
Купи

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (8)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
136 гр.
Страници
128
Дата на издаване
04 януари 2019
Превод
Светла Лекарска
Корица
Стефан Касъров

Попитай сърцето

В началото е историята на Мари, красива и суетна млада жена, чиято единствена цел е да буди възхищение и завист. Една неочаквана бременност обърква живота й – Мари изпада в депресия. Следва историята на дъщеря й Диан, която на свой ред буди възхищението на околните и… завистта на майка й. Следва и разрушителната връзка на Диан с Оливия. „Попитай сърцето“ е роман, който разгражда мита за майчината любов, роман за трудното израстване на едно лишено от обич дете, за това как ревността преминава в завист и любовта в омраза. Амели Нотомб, която понякога е обвинявана в повърхностност, се спуска в тази своя творба до дълбоките пластове на човешкото его. Добра находка е и заглавието, взето от стихотворение на Алфред дьо Мюсе, а задължителната ода за шампанското в стил Амели е една от нотките, които придават лекота на текста и предизвикват съучастническа усмивка.

За автора

Авторката, вече добре позната на българските читатели, пише от седемнайсетгодишна и сама определя себе си като графоманка. „Ако не пиша, ставам опасна“, казва Амели Нотомб, чиято вярна публика всяка година жадно очаква месец септември, когато на френския книжен пазар се появява „новата Нотомб“.

Родена е през 1967 година в Кобе, Япония, в белгийско аристократично семейство. Прекарва детството и юношеството си в различни страни, където баща й е посланик. През 1992 г. излиза първият й роман „Хигиена на убиеца“. Амели Нотомб е носителка на много награди, в това число награда Рене Фале, награда Ален Фурние (печели я два пътии Гран При Жионо от 2008 година. Романът „Нито Ева, нито Адам“ е отличен с награда Флор през 2007 година. „Любовен саботаж“ се нарежда сред ранните произведения на ексцентричната авторка и печели Наградата за призвание и Шардон При. През 1999 г. на Амели Нотомб й е присъдена Голямата награда на Френската академия за „Изумление и трепет“. Деветнайсетият й роман носи заглавие „Форма на живот“ и е номиниран за първата селекция на наградата „Гонкур“ (2010).

Днес Амели Нотомб е една от най-четените френскоезични писателки в света. Повече от две десетилетия успехът не я напуска и романите й неизменно са на челните места по продажби.

След Хигена на убиеца, екранизиран през 1999 г. от Франсоа Руджери с Жан Ян и Барбара Шулц в главните роли, и Изумление и трепет на режисьора Ален Корно със Силви Тестю, Синята брада е третият роман на Амели Нотомб, който ще оживее в киносалоните. Издаденият в България роман Любовен саботаж е превъплътен в театрална пиеса и опера.

Още за Амели Нотомб
Откъс

Амели Нотомб - „Попитай сърцето“

Мари харесваше името си. Може и да беше банално за някои, но за нея беше прекрасно. Когато се представяше, винаги постигаше ефект. „Мари“, очаровано повтаряха хората. Но името не беше достатъчно, за да обясни успеха й. Тя знаеше, че е хубава. Висока и стройна, с огряно от руса коса лице, Мари не оставяше никого безразличен. Е, в Париж можеше и да не я забележат, но тя не живееше там, нито в някое парижко предградие, а в доста отдалечен от столицата град. Винаги бе живяла тук и всички я познаваха.
Мари беше на деветнайсет години, сега беше нейното време. Тя чувстваше, че я очаква прекрасен живот. Учеше за секретарка, но това не предопределяше съдбата й, нали все нещо трябваше да се учи. Беше 1971 година. „Път на младите“, се чуваше отвсякъде. Срещаше се с хора на нейната възраст, не изпускаше нито една веселба в града. Почти всяка вечер по-отворените младежи се събираха някъде. След едно спокойно детство и скучно юношество животът най-после започваше. „Вече аз съм най-важната, това е моята история, а не тази на родителите ми или на сестра ми.“ Предишното лято по-голямата й сестра се бе омъжила за едно добро момче и вече бе майка. Мари й бе честитила, мислейки: „Край на забавленията, клетата ми!“.
Опияняващо й действаха чуждите погледи, завистта на другите момичета, танците по цели нощи, прибирането вкъщи призори, пропускането на лекции. „Мари, вие пак сте го ударили на живот“, казваше всеки път уж сърдито професорът. Грозничките, които идваха винаги навреме, я наблюдаваха ядно. Мари отвръщаше със слънчев смях.
Да й бяха казали, че не е кой знае какво да си част от златната младеж на провинциален град, тя нямаше да повярва. Без да прави специални планове, бе убедена, че я чака нещо грандиозно. Когато сутрин се събуждаше, тя чувстваше в сърцето си мощен порив и се оставяше ентусиазмът да я носи. Всеки нов ден обещаваше неизвестни за нея събития и тя обожаваше тяхната неизбежност.
Когато момичетата от курса говореха за бъдещето си, Мари се кикотеше вътрешно – брак, деца, къща – как би могла тя да се задоволи с това? Що за глупост, да изразяваш с думи надеждите си, и то с такива мизерни думи? Мари не формулираше очакванията си, тя се наслаждаваше на тяхната безкрайност.
Искаше по купоните момчетата да виждат само нея и внимаваше да не покаже предпочитание към някого – всички трябваше да тръпнат от ужас, че няма да бъдат избрани. Сто пъти мечтана, хиляди пъти желана и никога незавладяна – какво удоволствие!
Още по-силна радост й доставяше завистта на другите. Когато Мари виждаше погледите на момичетата, изпълнени с болезнена ревност, тя изпитваше такава наслада от страданието им, че чак устата й пресъхваше. Беше повече от наслада – това, което огорчените им очи й разкриваха, бе, че сега върви нейният филм, тя имаше главната роля, а другите бяха нещастни статисти, събиращи трохите от пиршеството, поканени, за да погинат от някой заблуден куршум, който дори не е бил предназначен за тях.
Съдбата се интересуваше само от Мари и пренебрегваше всички останали, ето кое я караше да тържествува. Ако някой се бе опитал да й обясни, че радостта от чуждата завист всъщност прикрива завист и няма по-грозно чувство от това, тя просто би повдигнала рамене. Докато танцуваше в центъра на купона, красотата на усмивката й бе способна на измамни внушения.
Най-хубавото момче в града се казваше Оливие. Висок и мургав като южняк, този син на фармацевт се канеше да продължи занаята на баща си. Беше мил, забавен и винаги готов да услужи, което го правеше любимец на момчетата и на момичетата. Последният детайл не бе убягнал на Мари. Достатъчно й бе просто да се появи в полезрението му и работата бе готова – Оливие се влюби до уши. На Мари й хареса, че всички забелязаха това. В погледите на момичетата омразата замени завистта, а насладата, която тя изпита от всеобщото внимание, я накара да потръпне.
Оливие схвана превратно природата на тази тръпка и помисли, че е обичан. Това го окуражи да я целуне. Мари не извърна лице, а само се огледа наоколо, за да се увери в ужаса, който бе предизвикала. Целувката съвпадна с властното ухапване на нейния вътрешен демон и тя сладостно изстена.
Нататък нещата се развиха според логиката, известна от сто хиляди години. Мари, която не знаеше какво да очаква, се учуди, че всъщност е толкова безчувствена, ако не се брои моментът, в който всички ги видяха, че двамата си тръгват заедно. Хареса й макар и за кратко да се превъплъти в ролята на изгряваща звезда.

Полудял от щастие, Оливие не криеше любовта си. Мари, вече истинска примадона, просто сияеше. „Каква хубава двойка! Как си подхождат!“, казваха хората. Тя бе толкова щастлива, че се помисли за влюбена. Усмивката на родителите не я радваше така, както киселата гримаса на нейните връстнички. Как само й харесваше да играе главната роля в този успешен филм!
Шест седмици по-късно еуфорията й секна. Лекарят потвърди това, от което Мари се страхуваше. Ужасена, тя съобщи новината на Оливие, който веднага я прегърна.
– Скъпа моя, това е прекрасно! Омъжи се за мен!
Тя избухна в плач.
– Не искаш ли?
– Искам – каза тя през плач. – Но не смятах да стане така.
– Какво значение? – отговори той, като я притисна радостно към себе си. – Когато хората се обичат така, както се обичаме ние, децата винаги идват бързо. А и защо да чакаме?
– Щеше ми се хората да не подозират нищо.
Той се умили от това, което прие за благоприличие.
– Никой нищо не подозира. Всички видяха, че сме лудо влюбени. Ще се оженим след две седмици. Талията ти ще е още като на младо момиче.
Тя замълча, понеже нямаше на какво да възрази. Изчисли, че за петнайсет дни няма как да се подготви грандиозния празник, който щеше да й подхожда.
Оливие постави родителите си пред свършен факт. Той не скри от тях причината за тази прибързаност, с което предизвика ентусиазма на двете майки и на двамата бащи.
– Не си губите времето, деца! Чудесно, няма нищо по-хубаво от това да бъдеш млад родител.
„Гадост“, помисли Мари, която се престори на горда, надявайки се да повярват на щастието й.

Сватбата бе толкова перфектна, колкото можеше да бъде при тези срокове. Оливие цъфтеше.
– Благодаря ти, любима. Винаги съм се ужасявал от тези безкрайни банкети, на които идват разни непознати вуйчовци. Благодарение на теб имаме истинска сватба по любов, скромна вечеря с нашите истински роднини – каза той, докато двамата танцуваха. Снимките запечатаха образите на един безкрайно щастлив млад мъж и една млада жена с насилена усмивка.
Присъстващите харесваха младоженците и по тази причина Мари, колкото и да търсеше, не откри по лицата им израза на завистта, която би я накарала да мисли, че преживява най-хубавия ден в живота си. А как й се искаше грандиозна сватба с любопитни минувачи, злословещи завистници, грозновати жени, гледащи под око разкошната й сватбена рокля, а не тази на майка й.
„Представяш ли си, че на твоята възраст съм била слаба като теб!“, възкликна тя, забелязвайки, че следвоенният модел стои така добре на дъщеря й.

Този коментар покруси Мари.

Амели Нотомб - „Попитай сърцето“

Мари харесваше името си. Може и да беше банално за някои, но за нея беше прекрасно. Когато се представяше, винаги постигаше ефект. „Мари“, очаровано повтаряха хората. Но името не беше достатъчно, за да обясни успеха й. Тя знаеше, че е хубава. Висока и стройна, с огряно от руса коса лице, Мари не оставяше никого безразличен. Е, в Париж можеше и да не я забележат, но тя не живееше там, нито в някое парижко предградие, а в доста отдалечен от столицата град. Винаги бе живяла тук и всички я познаваха.
Мари беше на деветнайсет години, сега беше нейното време. Тя чувстваше, че я очаква прекрасен живот. Учеше за секретарка, но това не предопределяше съдбата й, нали все нещо трябваше да се учи. Беше 1971 година. „Път на младите“, се чуваше отвсякъде. Срещаше се с хора на нейната възраст, не изпускаше нито една веселба в града. Почти всяка вечер по-отворените младежи се събираха някъде. След едно спокойно детство и скучно юношество животът най-после започваше. „Вече аз съм най-важната, това е моята история, а не тази на родителите ми или на сестра ми.“ Предишното лято по-голямата й сестра се бе омъжила за едно добро момче и вече бе майка. Мари й бе честитила, мислейки: „Край на забавленията, клетата ми!“.
Опияняващо й действаха чуждите погледи, завистта на другите момичета, танците по цели нощи, прибирането вкъщи призори, пропускането на лекции. „Мари, вие пак сте го ударили на живот“, казваше всеки път уж сърдито професорът. Грозничките, които идваха винаги навреме, я наблюдаваха ядно. Мари отвръщаше със слънчев смях.
Да й бяха казали, че не е кой знае какво да си част от златната младеж на провинциален град, тя нямаше да повярва. Без да прави специални планове, бе убедена, че я чака нещо грандиозно. Когато сутрин се събуждаше, тя чувстваше в сърцето си мощен порив и се оставяше ентусиазмът да я носи. Всеки нов ден обещаваше неизвестни за нея събития и тя обожаваше тяхната неизбежност.
Когато момичетата от курса говореха за бъдещето си, Мари се кикотеше вътрешно – брак, деца, къща – как би могла тя да се задоволи с това? Що за глупост, да изразяваш с думи надеждите си, и то с такива мизерни думи? Мари не формулираше очакванията си, тя се наслаждаваше на тяхната безкрайност.
Искаше по купоните момчетата да виждат само нея и внимаваше да не покаже предпочитание към някого – всички трябваше да тръпнат от ужас, че няма да бъдат избрани. Сто пъти мечтана, хиляди пъти желана и никога незавладяна – какво удоволствие!
Още по-силна радост й доставяше завистта на другите. Когато Мари виждаше погледите на момичетата, изпълнени с болезнена ревност, тя изпитваше такава наслада от страданието им, че чак устата й пресъхваше. Беше повече от наслада – това, което огорчените им очи й разкриваха, бе, че сега върви нейният филм, тя имаше главната роля, а другите бяха нещастни статисти, събиращи трохите от пиршеството, поканени, за да погинат от някой заблуден куршум, който дори не е бил предназначен за тях.
Съдбата се интересуваше само от Мари и пренебрегваше всички останали, ето кое я караше да тържествува. Ако някой се бе опитал да й обясни, че радостта от чуждата завист всъщност прикрива завист и няма по-грозно чувство от това, тя просто би повдигнала рамене. Докато танцуваше в центъра на купона, красотата на усмивката й бе способна на измамни внушения.
Най-хубавото момче в града се казваше Оливие. Висок и мургав като южняк, този син на фармацевт се канеше да продължи занаята на баща си. Беше мил, забавен и винаги готов да услужи, което го правеше любимец на момчетата и на момичетата. Последният детайл не бе убягнал на Мари. Достатъчно й бе просто да се появи в полезрението му и работата бе готова – Оливие се влюби до уши. На Мари й хареса, че всички забелязаха това. В погледите на момичетата омразата замени завистта, а насладата, която тя изпита от всеобщото внимание, я накара да потръпне.
Оливие схвана превратно природата на тази тръпка и помисли, че е обичан. Това го окуражи да я целуне. Мари не извърна лице, а само се огледа наоколо, за да се увери в ужаса, който бе предизвикала. Целувката съвпадна с властното ухапване на нейния вътрешен демон и тя сладостно изстена.
Нататък нещата се развиха според логиката, известна от сто хиляди години. Мари, която не знаеше какво да очаква, се учуди, че всъщност е толкова безчувствена, ако не се брои моментът, в който всички ги видяха, че двамата си тръгват заедно. Хареса й макар и за кратко да се превъплъти в ролята на изгряваща звезда.

Полудял от щастие, Оливие не криеше любовта си. Мари, вече истинска примадона, просто сияеше. „Каква хубава двойка! Как си подхождат!“, казваха хората. Тя бе толкова щастлива, че се помисли за влюбена. Усмивката на родителите не я радваше така, както киселата гримаса на нейните връстнички. Как само й харесваше да играе главната роля в този успешен филм!
Шест седмици по-късно еуфорията й секна. Лекарят потвърди това, от което Мари се страхуваше. Ужасена, тя съобщи новината на Оливие, който веднага я прегърна.
– Скъпа моя, това е прекрасно! Омъжи се за мен!
Тя избухна в плач.
– Не искаш ли?
– Искам – каза тя през плач. – Но не смятах да стане така.
– Какво значение? – отговори той, като я притисна радостно към себе си. – Когато хората се обичат така, както се обичаме ние, децата винаги идват бързо. А и защо да чакаме?
– Щеше ми се хората да не подозират нищо.
Той се умили от това, което прие за благоприличие.
– Никой нищо не подозира. Всички видяха, че сме лудо влюбени. Ще се оженим след две седмици. Талията ти ще е още като на младо момиче.
Тя замълча, понеже нямаше на какво да възрази. Изчисли, че за петнайсет дни няма как да се подготви грандиозния празник, който щеше да й подхожда.
Оливие постави родителите си пред свършен факт. Той не скри от тях причината за тази прибързаност, с което предизвика ентусиазма на двете майки и на двамата бащи.
– Не си губите времето, деца! Чудесно, няма нищо по-хубаво от това да бъдеш млад родител.
„Гадост“, помисли Мари, която се престори на горда, надявайки се да повярват на щастието й.

Сватбата бе толкова перфектна, колкото можеше да бъде при тези срокове. Оливие цъфтеше.
– Благодаря ти, любима. Винаги съм се ужасявал от тези безкрайни банкети, на които идват разни непознати вуйчовци. Благодарение на теб имаме истинска сватба по любов, скромна вечеря с нашите истински роднини – каза той, докато двамата танцуваха. Снимките запечатаха образите на един безкрайно щастлив млад мъж и една млада жена с насилена усмивка.
Присъстващите харесваха младоженците и по тази причина Мари, колкото и да търсеше, не откри по лицата им израза на завистта, която би я накарала да мисли, че преживява най-хубавия ден в живота си. А как й се искаше грандиозна сватба с любопитни минувачи, злословещи завистници, грозновати жени, гледащи под око разкошната й сватбена рокля, а не тази на майка й.
„Представяш ли си, че на твоята възраст съм била слаба като теб!“, възкликна тя, забелязвайки, че следвоенният модел стои така добре на дъщеря й.

Този коментар покруси Мари.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0343-8
Купи
Цена
14.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2019 © Всички права запазени