Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Така започва злото
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0338-4
Цена
18.00 лв.
Купи

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (7)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
414 гр.
Страници
544
Дата на издаване
21 декември 2018
Превод
Маня Костова
Корица
Стефан Касъров

Така започва злото

Младият Хуан де Вере, секретар на ексцентричния филмов режисьор Едуардо Муриел, е натоварен с необичайна мисия - да следи дългогодишен приятел на своя шеф и да разбули мистериозното му и нечисто, според  стигнали до Муриел слухове, минало. Надхвърляйки поръчението, мъжът шпионира дори семейството на самия Муриел, по-специално неговата жена Беатрис, грубо отблъсквана и оскърбявана от съпруга си поради загадъчни причини. Хуан е въвлечен в разкрития и преживявания, незаличимо белязали живота му. Тяхна сцена е Мадрид през 1980 г., вихрено отдаден на придобитата от едва пет години свобода след омразната франкистка диктатура. Преплитайки в завладяващ разказ колективното и индивидуалното измерение, Хавиер Мариас проникновено изследва парадоксални страни на човешкото поведение и създава ситуации, в които е трудно да се даде еднозначна морална оценка. Нееднозначни са и отговорите на множеството подбуждащи към размисъл въпроси: кое е по-голямото зло – да разкажем или да премълчим, да накажем или да простим, да търсим справедливост на всяка цена или да забравим; да признаем лъжата или да поддържаме измамата докрай. Авторът не ни подсказва и всеки продължава да търси сам дълго след като е прочел този изпъстрен с философски прозрения, подправен с тънък хумор, елегантно и ерудирано написан роман.

Този проект е финансиран с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.
This project has been funded with support from the Creative Europe Programme of the European Commission.

Creative Europe Programme

За автора

Хавиер Мариас (р. 1951 г.), най-емблематичният съвременен испански писател, публикува първия си роман, когато е едва 19-годишен. Днес книгите му са преведени на 35 езика, а той е носител на множество престижни литературни награди. Романът „За мен спомни си в утрешната битка“, един от знаковите за писателя, е отличен с наградата „Фастенрат“ на Испанската кралска академия, наградата на Венесуела за испаноезична проза „Ромуло Галиегос“, френската „Фемина” за чуждестранна литература, италианската „Мондело“ и др. Наградени са и много от преводите му от английски. Хавиер Мариас е преподавал испанска литература и теория на превода в Оксфордския университет и теория на превода в университета „Комплутенсе“ в Мадрид. От 2006 г. е член на Испанската кралска академия. За него бостънският „Глоуб“ пише: „Най-нюансираният и надарен писател на съвременната испанска литература“.

Откъс

Хавиер Мариас  -  „Така започва злото”

Не е изминало много време, откакто се разигра тази история – по-малко, отколкото трае един живот, а колко кратък е той: веднъж приключил, може да бъде разказан в няколко изречения, посявайки в паметта само прашинки пепел, които се откъсват при най-леко разклащане и политат при най-слабия полъх – но въпреки това днес такава история би била невъзможна. Имам предвид най-вече случилото се с тях, Едуардо Муриел и съпругата му Беатрис Ногера, когато са били млади, а не толкова преживяното от мен при тях, докато аз бях младият, а техният брак – едно нескончаемо и незаличимо нещастие. Затова пък и днес би било възможно онова, което се случи с мен, тъй като все още се случва, а може би си стои едно и също, но не свършва. Предполагам, че би могло да се случи отново и станалото с Ван Вектен, както и други събития от онова време. Вероятно Ван Вектеновци е имало във всички времена и няма да изчезнат, ще продължава да ги има; природата на персонажите никога не се променя или поне така изглежда – на тези от действителността и на онези от нейната близначка фикцията, – те се повтарят през вековете, сякаш както действителността, така и фикцията са лишени от въображение или пък нямат друг избор (в крайна сметка и двете са творение на живите, може би съществува повече фантазия при мъртвите); понякога имам усещането, че се наслаждаваме на един и същи спектакъл и на един и същи разказ, досущ като малки деца. На техните неизброими варианти, предрешени веднъж като стари, а друг път като нови, но неизменно еднакви в своята същност. Следователно във всички времена вероятно е имало други Едуардо Муриеловци и Беатрис Ногера заедно с цялото им обкръжение, по същия начин както са изобилствали други Хуан де Вере – така се наричах и все още се наричам – Хуан Вере или Хуан де Вере, според това кой назовава гласно или мислено името ми. Образът ми не блести с никаква оригиналност.
Тогава не съществуваше развод, а още по-малко е можело да се очаква той да се появи във времето, когато Муриел и жена му са се венчали, двайсет години преди аз да се вмъкна в живота им, или по-точно преди те да прекосят моя живот на начинаещ, така да се каже. Но от момента, в който човек дойде на бял свят, започват да му се случват неща, умореното колело го повлича със скептицизъм и отегчение и неохотно го влачи, старо, смляло, без да бърза, безброй животи на светлината на своя ленив страж – студената задрямала луна, наблюдаваща само с един открехнат клепач – та нали всички истории са ѝ известни още преди да се случат. Достатъчно е някой някого да забележи, или просто да хвърли към него безучастен поглед и той повече не може да се измъкне, колкото и да се крие, спотайвайки се тихо и безмълвно, не проявявайки инициатива, не предприемайки нищо. Дори и да поиска да се заличи, вече е бил съзрян като далечна релефност в океана и е невъзможно да бъде пренебрегнат – или ще го заобиколят, или доближат; човек вече присъства за другите и те присъстват за него дотогава, докато не изчезне. Но моят случай, все пак, не беше такъв. Аз изобщо не се спотайвах пасивен, не се преструвах на мираж, нито се стараех да съм невидим.
Винаги съм се питал откъде тази смелост у хората да се женят – и то в продължение на векове – при положение, че бракът се е сключвал веднъж завинаги и особено за жените е било извънредно трудно да намират отдушници, налагало се е да полагат двойно и тройно повече усилия, за да прикрият наличието им, и петорно повече, ако са си тръгвали от тях непразни и се е налагало да крият едно ново създание още преди да е добило форма лицето му и да е могло да види бял свят, още от мига на зачеването, на установяването му, или дори на предчувствието за него, да не говорим за мига на оповестяването му; създание, превърнато в измамник през цялото си съществуване, често без никога да научи за лъжата, нито за незаконния си произход дори до дълбока старост, когато вече е нямало опасност някой да го разкрие. Неизброими са създанията, приели за свой баща някой, който не е, за братя и сестри такива, които са им само наполовина, и отишли в гроба с непоклатима увереност и заблуда, подложени още от раждането си на измама от своите храбри майки. За разлика от болестите и от дълговете – още две неща, които на испански най-много „се сключват“ и си поделят с брака този глагол, сякаш и трите вещаят лоша перспектива, лошо предзнаменование, или във всички случаи изискват усилие – при брака е било абсолютно сигурно, че цяр не съществува, няма изход, нито салдо. Всъщност изход е настъпвал само със смъртта на един от съпрузите, понякога дълго жадувана мълком, по-рядко предизвиквана, насърчавана или търсена, в повечето случаи в още по-дълбоко мълчание или по-точно в невъзможна за произнасяне тайна. Или, разбира се, със смъртта на двамата съпрузи и тогава вече не е оставала следа, с изключение на нищичко неподозиращите деца – ако ги е имало и те са надживявали родителите – и на някакъв кратък спомен. А понякога може би е оставала и някоя история. Смътна и едва ли разказвана, тъй като историите, свързани с интимния живот, обичайно не се разказват – колко много безстрашни до сетния си дъх майки, и също още толкова не майки, – а може би са били разказвани понякога тези истории, но шепнешком, за да не изглежда все пак, че не са се случили, и да не се загубят погребани в нямата възглавница, в която са се притискали разплакани лица; за да не останат съзрени единствено от сънливото, примижало око на хладния и вечен страж, луната.

Едуардо Муриел имаше тънък мустак, сякаш го бе пуснал по подражание на актьора Ерол Флин и после бе забравил да го дооформи и удебели; той беше от онези мъже с трайни навици по отношение на външността си, които не забелязват хода на времето и промяната в модата, нито собственото си остаряване – то сякаш не ги касае и те не му обръщат внимание, чувствайки се в безопасност от отминаващите години; до известна степен са прави да не се тревожат, нито да им обръщат внимание – като не се нагаждат към възрастта си, те я държат на разстояние; недопускайки я в своята външност, те в крайна сметка не я приемат и така годините – тъй непоколебими спрямо почти всекиго – ги заобикалят и подминават, без да се осмелят да ги обсебят, не населяват техния дух, нито завземат външността им, върху която посипват единствено и много бавно мокър сняг или мятат лека сянка. Беше висок, доста повече от средния ръст за мъжете от неговото поколение, нареждащо се след това на моя баща, ако не и съвпадащо с неговото. По тази причина на пръв поглед създаваше впечатление на силен и строен, при все че телосложението му не беше типично мъжко – раменете му бяха някак тесни за ръста и това правеше коремът да изглежда по-широк, въпреки че изобщо не беше пълен в тази област, нито пък имаше несвойствено изпъкнал таз; от последния тръгваха два много дълги крака, които не знаеше къде да дене, когато беше седнал: ако ги кръстосаше (точно това предпочиташе да прави с тях, общо взето), стъпалото на преметнатия крак съвсем естествено опираше в земята, нещо, което някои горди с прасците си жени, нежелаещи да показват крака си увиснал или уголемен, или деформиран от подпиращото го коляно на другия крак, постигат с изкуствени способи, с подбран ракурс и с помощта на високи токчета. Заради тесните си рамене, мисля, че Муриел носеше сака с добре прикрити подплънки или пък шивачът му ги изработваше с формата на обърнат трапец (през седемдесетте и осемдесетте години на миналия век той все още ходеше на шивач или последният го посещаваше в дома му, когато вече подобна услуга се срещаше доста рядко). Носът му беше съвършено прав, без никаква извивка, независимо от внушителния си размер, а в бухналата му коса, сресана на път и пригладена с вода, както със сигурност от дете го беше ресала майка му, а той не бе видял необходимост да изостави това отдавнашно правило, блестяха няколко бели косъма, посипани върху преобладаващия тъмнокестеняв фон. Тънкият мустак леко приглушаваше непринудеността, сияйността и младежкото в неговата усмивка. Мъчеше се да я сдържи или да я заключи – често безуспешно, тъй като в основата си характерът му бе по-скоро жизнерадостен, или пък миналото му лесно изплуваше без необходимост да бъде сондирано на голяма дълбочина. В същото време, без да бъдат специално призовани, други части от това минало трайно се бяха настанили на повърхността: там се забелязваше известна горчивина – наложена му или непреднамерена, – на която като че ли не се смяташе причинител, а може би по-скоро жертва.
Ала това, което най-много привличаше вниманието, когато човек го видеше за пръв път на живо или на снимка в анфас в някой вестник – доста рядко впрочем, – беше превръзката върху дясното му око, съвсем обикновена превръзка на едноок човек – класическа, театрална или като от филм, черна, изпъкнала и добре фиксирана посредством тънък ластик, също черен, който пресичаше по диагонал челото му и се закрепваше под възглавничката на лявото му ухо. Винаги съм се питал защо тези превръзки са релефни, говоря за тези, които не служат само да закриват окото и са от плат, а за онези, дето стоят неподвижни и са като вградени, направени от не знам какъв твърд и компактен материал. (Приличаше на бакелит и човек имаше желание да барабани с връхчетата на ноктите си върху превръзката, за да види как е на пипане, но аз, както е логично, никога не се осмелих да проверя това у моя шеф; затова пък разбрах какъв звук издава тя, тъй като понякога, когато беше нервен или ядосан, а също и когато спираше да помисли, преди да произнесе някое изречение или реч с палец, пъхнат в подмишницата, подобно на миниатюрен камшик на военен, преглеждащ войската си, или на конник, проверяващ ездитното си животно, Муриел правеше точно това, което току-що описах – барабанеше по превръзката с връхчетата на ноктите на свободната си ръка, сякаш в подмишницата призоваваше несъществуващата или пък непотребна очна ябълка; вероятно звукът му харесваше, действително беше приятен, крик, крик, крик; при все това беше малко тъжно, докато човек още не беше свикнал с този жест, да го гледа да призовава по този начин отсъстващото око.) Може би изпъкналостта цели да създаде впечатление, че отдолу има око, въпреки че вероятно няма и там присъства само празна вдлъбнатина, дупка, падина, потъване. Може би тези превръзки са изпъкнали именно за да опровергаят ужасяващата вдлъбнатост, която в някои случаи прикриват; кой знае дали не са запълнени с перфектна сфера от бяло стъкло или мрамор със зеница и ирис, нарисувани с ненужен реализъм, съвършени; сферата никога не може да бъде видяна, понеже е обвита в черно, а може би я вижда само нейният собственик в края на деня, когато, уморен пред огледалото, я сваля или пък изтръгва.
И ако дясното око неизбежно привличаше вниманието, не по-малко го притегляше полезното и открито око, лявото, тъмно и наситено синьо като вечерно или почти нощно небе; бидейки единствено, това око като че ли улавяше и забелязваше всичко, сякаш в него се концентрираха собствените му способности и тези на другото, невидимо и сляпо око, или пък природата беше решила да го компенсира с допълнителна проникваща сила заради загубата на половинката му. Силата и бързината на това око бяха такива, че аз бавно и прикривайки се, се мъчех да заставам понякога извън неговия обсег, за да не ме наранява с острия си поглед, докато Муриел не ми кажеше: „Премести се малко надясно, там почти излизаш от полезрението ми и ме караш да се извивам, не забравяй, че моето е по-ограничено от твоето.“ А в началото, когато моят взор не знаеше къде да се спре и вниманието ми беше раздвоено между живото, морско око и безжизнената и магнетична превръзка, той не се притесняваше да ме върне в правилната посока: „Хуан, говоря ти с окото, което вижда, не с мъртвото, така че бъди така добър да ме слушаш и да не се разсейваш с онова, което не отронва и дума.“ Муриел съвсем открито изтъкваше половинчатото си зрение за разлика от мнозина, дето мятат неудобно було на мълчание върху собствените си дефекти или недъзи, колкото и явни и видими да са те – има едноръки с липсваща от рамото им ръка, които никога не признават трудностите, причинени от очевидното отсъствие на един крайник, и се мъчат да изпълняват почти акробатически номера; има куци хора, които тръгват с патерици да изкачват Анапурна; слепи, дето не престават да ходят на кино и създават напрежение по време на най-визуалните кадри без диалог, оплаквайки се, че образът не е на фокус; сакати в инвалидни колички, дето се преструват, че нямат и представа за подобно средство за придвижване, и упорстват да изкачват стъпала, пренебрегвайки многобройните рампи, които днес им се предлагат навсякъде; не липсват и олисели плешивци, дето вдигат тревога, защото ужасно са се разрошили, тъй като въображаемата им коса направо обезумява на силен вятър. (Да правят каквото си искат, свободни са, далеч съм от мисълта да ги критикувам.)
Първия път обаче, когато го попитах какво се бе случило, как бе онемяло мълчаливото око, той ме сряза така, както правеше понякога с хора, когато изчерпваха търпението му, но рядко с мен, към когото обикновено се отнасяше доброжелателно и с топлота: „Нека се разберем – не съм те взел тук, за да ми задаваш въпроси за неща, които не влизат в твоите задължения“.

Хавиер Мариас  -  „Така започва злото”

Не е изминало много време, откакто се разигра тази история – по-малко, отколкото трае един живот, а колко кратък е той: веднъж приключил, може да бъде разказан в няколко изречения, посявайки в паметта само прашинки пепел, които се откъсват при най-леко разклащане и политат при най-слабия полъх – но въпреки това днес такава история би била невъзможна. Имам предвид най-вече случилото се с тях, Едуардо Муриел и съпругата му Беатрис Ногера, когато са били млади, а не толкова преживяното от мен при тях, докато аз бях младият, а техният брак – едно нескончаемо и незаличимо нещастие. Затова пък и днес би било възможно онова, което се случи с мен, тъй като все още се случва, а може би си стои едно и също, но не свършва. Предполагам, че би могло да се случи отново и станалото с Ван Вектен, както и други събития от онова време. Вероятно Ван Вектеновци е имало във всички времена и няма да изчезнат, ще продължава да ги има; природата на персонажите никога не се променя или поне така изглежда – на тези от действителността и на онези от нейната близначка фикцията, – те се повтарят през вековете, сякаш както действителността, така и фикцията са лишени от въображение или пък нямат друг избор (в крайна сметка и двете са творение на живите, може би съществува повече фантазия при мъртвите); понякога имам усещането, че се наслаждаваме на един и същи спектакъл и на един и същи разказ, досущ като малки деца. На техните неизброими варианти, предрешени веднъж като стари, а друг път като нови, но неизменно еднакви в своята същност. Следователно във всички времена вероятно е имало други Едуардо Муриеловци и Беатрис Ногера заедно с цялото им обкръжение, по същия начин както са изобилствали други Хуан де Вере – така се наричах и все още се наричам – Хуан Вере или Хуан де Вере, според това кой назовава гласно или мислено името ми. Образът ми не блести с никаква оригиналност.
Тогава не съществуваше развод, а още по-малко е можело да се очаква той да се появи във времето, когато Муриел и жена му са се венчали, двайсет години преди аз да се вмъкна в живота им, или по-точно преди те да прекосят моя живот на начинаещ, така да се каже. Но от момента, в който човек дойде на бял свят, започват да му се случват неща, умореното колело го повлича със скептицизъм и отегчение и неохотно го влачи, старо, смляло, без да бърза, безброй животи на светлината на своя ленив страж – студената задрямала луна, наблюдаваща само с един открехнат клепач – та нали всички истории са ѝ известни още преди да се случат. Достатъчно е някой някого да забележи, или просто да хвърли към него безучастен поглед и той повече не може да се измъкне, колкото и да се крие, спотайвайки се тихо и безмълвно, не проявявайки инициатива, не предприемайки нищо. Дори и да поиска да се заличи, вече е бил съзрян като далечна релефност в океана и е невъзможно да бъде пренебрегнат – или ще го заобиколят, или доближат; човек вече присъства за другите и те присъстват за него дотогава, докато не изчезне. Но моят случай, все пак, не беше такъв. Аз изобщо не се спотайвах пасивен, не се преструвах на мираж, нито се стараех да съм невидим.
Винаги съм се питал откъде тази смелост у хората да се женят – и то в продължение на векове – при положение, че бракът се е сключвал веднъж завинаги и особено за жените е било извънредно трудно да намират отдушници, налагало се е да полагат двойно и тройно повече усилия, за да прикрият наличието им, и петорно повече, ако са си тръгвали от тях непразни и се е налагало да крият едно ново създание още преди да е добило форма лицето му и да е могло да види бял свят, още от мига на зачеването, на установяването му, или дори на предчувствието за него, да не говорим за мига на оповестяването му; създание, превърнато в измамник през цялото си съществуване, често без никога да научи за лъжата, нито за незаконния си произход дори до дълбока старост, когато вече е нямало опасност някой да го разкрие. Неизброими са създанията, приели за свой баща някой, който не е, за братя и сестри такива, които са им само наполовина, и отишли в гроба с непоклатима увереност и заблуда, подложени още от раждането си на измама от своите храбри майки. За разлика от болестите и от дълговете – още две неща, които на испански най-много „се сключват“ и си поделят с брака този глагол, сякаш и трите вещаят лоша перспектива, лошо предзнаменование, или във всички случаи изискват усилие – при брака е било абсолютно сигурно, че цяр не съществува, няма изход, нито салдо. Всъщност изход е настъпвал само със смъртта на един от съпрузите, понякога дълго жадувана мълком, по-рядко предизвиквана, насърчавана или търсена, в повечето случаи в още по-дълбоко мълчание или по-точно в невъзможна за произнасяне тайна. Или, разбира се, със смъртта на двамата съпрузи и тогава вече не е оставала следа, с изключение на нищичко неподозиращите деца – ако ги е имало и те са надживявали родителите – и на някакъв кратък спомен. А понякога може би е оставала и някоя история. Смътна и едва ли разказвана, тъй като историите, свързани с интимния живот, обичайно не се разказват – колко много безстрашни до сетния си дъх майки, и също още толкова не майки, – а може би са били разказвани понякога тези истории, но шепнешком, за да не изглежда все пак, че не са се случили, и да не се загубят погребани в нямата възглавница, в която са се притискали разплакани лица; за да не останат съзрени единствено от сънливото, примижало око на хладния и вечен страж, луната.

Едуардо Муриел имаше тънък мустак, сякаш го бе пуснал по подражание на актьора Ерол Флин и после бе забравил да го дооформи и удебели; той беше от онези мъже с трайни навици по отношение на външността си, които не забелязват хода на времето и промяната в модата, нито собственото си остаряване – то сякаш не ги касае и те не му обръщат внимание, чувствайки се в безопасност от отминаващите години; до известна степен са прави да не се тревожат, нито да им обръщат внимание – като не се нагаждат към възрастта си, те я държат на разстояние; недопускайки я в своята външност, те в крайна сметка не я приемат и така годините – тъй непоколебими спрямо почти всекиго – ги заобикалят и подминават, без да се осмелят да ги обсебят, не населяват техния дух, нито завземат външността им, върху която посипват единствено и много бавно мокър сняг или мятат лека сянка. Беше висок, доста повече от средния ръст за мъжете от неговото поколение, нареждащо се след това на моя баща, ако не и съвпадащо с неговото. По тази причина на пръв поглед създаваше впечатление на силен и строен, при все че телосложението му не беше типично мъжко – раменете му бяха някак тесни за ръста и това правеше коремът да изглежда по-широк, въпреки че изобщо не беше пълен в тази област, нито пък имаше несвойствено изпъкнал таз; от последния тръгваха два много дълги крака, които не знаеше къде да дене, когато беше седнал: ако ги кръстосаше (точно това предпочиташе да прави с тях, общо взето), стъпалото на преметнатия крак съвсем естествено опираше в земята, нещо, което някои горди с прасците си жени, нежелаещи да показват крака си увиснал или уголемен, или деформиран от подпиращото го коляно на другия крак, постигат с изкуствени способи, с подбран ракурс и с помощта на високи токчета. Заради тесните си рамене, мисля, че Муриел носеше сака с добре прикрити подплънки или пък шивачът му ги изработваше с формата на обърнат трапец (през седемдесетте и осемдесетте години на миналия век той все още ходеше на шивач или последният го посещаваше в дома му, когато вече подобна услуга се срещаше доста рядко). Носът му беше съвършено прав, без никаква извивка, независимо от внушителния си размер, а в бухналата му коса, сресана на път и пригладена с вода, както със сигурност от дете го беше ресала майка му, а той не бе видял необходимост да изостави това отдавнашно правило, блестяха няколко бели косъма, посипани върху преобладаващия тъмнокестеняв фон. Тънкият мустак леко приглушаваше непринудеността, сияйността и младежкото в неговата усмивка. Мъчеше се да я сдържи или да я заключи – често безуспешно, тъй като в основата си характерът му бе по-скоро жизнерадостен, или пък миналото му лесно изплуваше без необходимост да бъде сондирано на голяма дълбочина. В същото време, без да бъдат специално призовани, други части от това минало трайно се бяха настанили на повърхността: там се забелязваше известна горчивина – наложена му или непреднамерена, – на която като че ли не се смяташе причинител, а може би по-скоро жертва.
Ала това, което най-много привличаше вниманието, когато човек го видеше за пръв път на живо или на снимка в анфас в някой вестник – доста рядко впрочем, – беше превръзката върху дясното му око, съвсем обикновена превръзка на едноок човек – класическа, театрална или като от филм, черна, изпъкнала и добре фиксирана посредством тънък ластик, също черен, който пресичаше по диагонал челото му и се закрепваше под възглавничката на лявото му ухо. Винаги съм се питал защо тези превръзки са релефни, говоря за тези, които не служат само да закриват окото и са от плат, а за онези, дето стоят неподвижни и са като вградени, направени от не знам какъв твърд и компактен материал. (Приличаше на бакелит и човек имаше желание да барабани с връхчетата на ноктите си върху превръзката, за да види как е на пипане, но аз, както е логично, никога не се осмелих да проверя това у моя шеф; затова пък разбрах какъв звук издава тя, тъй като понякога, когато беше нервен или ядосан, а също и когато спираше да помисли, преди да произнесе някое изречение или реч с палец, пъхнат в подмишницата, подобно на миниатюрен камшик на военен, преглеждащ войската си, или на конник, проверяващ ездитното си животно, Муриел правеше точно това, което току-що описах – барабанеше по превръзката с връхчетата на ноктите на свободната си ръка, сякаш в подмишницата призоваваше несъществуващата или пък непотребна очна ябълка; вероятно звукът му харесваше, действително беше приятен, крик, крик, крик; при все това беше малко тъжно, докато човек още не беше свикнал с този жест, да го гледа да призовава по този начин отсъстващото око.) Може би изпъкналостта цели да създаде впечатление, че отдолу има око, въпреки че вероятно няма и там присъства само празна вдлъбнатина, дупка, падина, потъване. Може би тези превръзки са изпъкнали именно за да опровергаят ужасяващата вдлъбнатост, която в някои случаи прикриват; кой знае дали не са запълнени с перфектна сфера от бяло стъкло или мрамор със зеница и ирис, нарисувани с ненужен реализъм, съвършени; сферата никога не може да бъде видяна, понеже е обвита в черно, а може би я вижда само нейният собственик в края на деня, когато, уморен пред огледалото, я сваля или пък изтръгва.
И ако дясното око неизбежно привличаше вниманието, не по-малко го притегляше полезното и открито око, лявото, тъмно и наситено синьо като вечерно или почти нощно небе; бидейки единствено, това око като че ли улавяше и забелязваше всичко, сякаш в него се концентрираха собствените му способности и тези на другото, невидимо и сляпо око, или пък природата беше решила да го компенсира с допълнителна проникваща сила заради загубата на половинката му. Силата и бързината на това око бяха такива, че аз бавно и прикривайки се, се мъчех да заставам понякога извън неговия обсег, за да не ме наранява с острия си поглед, докато Муриел не ми кажеше: „Премести се малко надясно, там почти излизаш от полезрението ми и ме караш да се извивам, не забравяй, че моето е по-ограничено от твоето.“ А в началото, когато моят взор не знаеше къде да се спре и вниманието ми беше раздвоено между живото, морско око и безжизнената и магнетична превръзка, той не се притесняваше да ме върне в правилната посока: „Хуан, говоря ти с окото, което вижда, не с мъртвото, така че бъди така добър да ме слушаш и да не се разсейваш с онова, което не отронва и дума.“ Муриел съвсем открито изтъкваше половинчатото си зрение за разлика от мнозина, дето мятат неудобно було на мълчание върху собствените си дефекти или недъзи, колкото и явни и видими да са те – има едноръки с липсваща от рамото им ръка, които никога не признават трудностите, причинени от очевидното отсъствие на един крайник, и се мъчат да изпълняват почти акробатически номера; има куци хора, които тръгват с патерици да изкачват Анапурна; слепи, дето не престават да ходят на кино и създават напрежение по време на най-визуалните кадри без диалог, оплаквайки се, че образът не е на фокус; сакати в инвалидни колички, дето се преструват, че нямат и представа за подобно средство за придвижване, и упорстват да изкачват стъпала, пренебрегвайки многобройните рампи, които днес им се предлагат навсякъде; не липсват и олисели плешивци, дето вдигат тревога, защото ужасно са се разрошили, тъй като въображаемата им коса направо обезумява на силен вятър. (Да правят каквото си искат, свободни са, далеч съм от мисълта да ги критикувам.)
Първия път обаче, когато го попитах какво се бе случило, как бе онемяло мълчаливото око, той ме сряза така, както правеше понякога с хора, когато изчерпваха търпението му, но рядко с мен, към когото обикновено се отнасяше доброжелателно и с топлота: „Нека се разберем – не съм те взел тук, за да ми задаваш въпроси за неща, които не влизат в твоите задължения“.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Харесвам този автор, поредният успешен избор на "Колибри". Допада ми подходът му към сюжетите, кара те да се замисляш, не натрапва оценки, не предлага лесни решения. А и обикновено произведенията му са поднесени в добър превод, което при неговия стил е особено важно. Познавам Маня Костова като изключително качествен преводач на нелеки текстове. Непременно ще си купя романа.

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0338-4
Купи
Цена
18.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2019 © Всички права запазени