Златна книга на приказките

Златна книга на приказките  - „Цар Дроздобрад“

Приказка от Братя Грим

Един цар имал дъщеря, която била красива като картина, но и толкова горда и високомерна, че не харесвала нито един жених. Отпращала ги един подир друг и дори им се подигравала.
Веднъж царят наредил да се даде голяма гощавка и поканил отблизо и отдалеко всички знатни ергени. Застанали те в една редица по сан и титла: на първо място царете, после князете, херцозите, графовете и бароните, а най-отзад обикновените благородници. Повели след това царкинята покрай редицата, но тя всекиму намерила някакъв недостатък. Един й се сторил много дебел и му рекла:
– Винена бъчва.
Друг й се сторил много висок.
– Върлина.
Трети й се сторил нисък.
– Запъртък.
Четвърти бил много бледен.
– Бледолика смърт.
Пети много румен.
– Герест петльо.
Шести бил прегърбен.
– Тоз е като дърво зелено зад печка изсушено.
И така намерила у всекиго някакъв недостатък, но особено смешен й се видял един цар в началото на редицата, понеже брадичката му била малко изкривена. И царкинята викнала:
– На тоз брадичката е като човка на дрозд.
Оттогава му останал прякорът Дроздобрад. Но старият цар, като видял, че дъщеря му само се подиграва с хората и отблъсквала всички събрани женихи, ужасно се разгневил и се заклел, че ще я накара да вземе за мъж първия просяк, който се мерне пред портите на двореца. След няколко дни под прозорците спрял някакъв странстващ певец и запял, с надеждата да получи милостиня. Чул песента му царят и рекъл:
– Доведете го при мен!
Влязъл след малко певецът, облечен в дрипи, попял на царя и на дъщеря му и после протегнал ръка за милостиня. А царят рекъл:
– Твоята песен много ми хареса и затова вместо милостиня ще ти дам дъщеря си за жена.
Царкинята изтръпнала от страх, но царят продължил:
– Заклех се да те дам на първия просяк, който се мерне край двореца, и няма да престъпя клетвата си.
Не помогнали никакви жалби и увещания, никакви сълзи. Довели свещеника и царкинята била принудена да се венчае незабавно с певеца. После царят рекъл:
– Сега си просякиня и не подобава да останеш и занапред в двореца ми. Последвай мъжа си!
Уловил я просякът за ръка, извел я от двореца и тя тръгнала с него. Вървели, вървели те по пътищата, докато стигнали до една голяма гора. Царкинята попитала:
– Чия е тази прекрасна гора?
 – На цар Дроздобрад. Ако го беше взела, сега щеше да е твоя.
– Ах, клетата аз! Защо не го взех тогава!
После минали през тучна зелена нива и тя пак попитала:
– Чия е тази хубава нива?
– На цар Дроздобрад. Ако го беше взела, сега щеше да е твоя.
– Ах, клетата аз! Защо не го взех тогава!
После минали през един голям град и тя пак попитала:
– А чий е този хубав шумен град?
– На цар Дроздобрад. Ако го беше взела, сега щеше да е твой.
– Ах, клетата аз! Защо не го взех тогава!
Но певецът й рекъл:
– Никак не ми е харесва, че непрекъснато желаеш другиго за съпруг. Толкова ли съм лош?
Накрая стигнали до една много мъничка къщурка и тя попитала:
– Чия е пък тази къща малка, тъй стара, разнебитена и жалка?
А певецът отвърнал:
– Тази къща е моя, а от днес ще живеем в нея двама.
Вратата била ниска и царкинята навела глава, за да влезе.
– Къде е прислугата? – попитала тя.
– Каква прислуга? – отвърнал просякът. – Ти сама ще вършиш всичко, което искаш да бъде свършено. Наклади веднага огън и сложи вода да сготвиш нещо, че съм ужасно уморен.
Но царкинята не умеела нито огън да накладе, нито ядене да сготви, та просякът трябвало да й помогне да приготви криво–ляво нещо. А след като изяли оскъдната гозба, легнали да спят.
На другата заран той я избутал рано-рано от леглото и я накарал да се залови за домакинството.
Живели така няколко дни и изяли всичко, каквото имали за ядене. Тогава мъжът рекъл:
– Жено, така не може да продължава – само да ядем, а да не печелим нищо. Почни да плетеш кошници.
Отишъл той край реката, нарязал върбови клонки и ги донесъл у дома. Започнала тя да плете, но жилавите върбови клонки изранили нежните й ръце.
– Виждам, че не върви – рекъл мъжът. – Я по-добре седни да предеш, може да ти иде по-отръки.
Седнала тя и се опитала да преде, но тънката нишка скоро порязала меките й пръсти и те почнали да кървят.
– Виждаш ли – рекъл мъжът, – не те бива за никаква работа. Добре се подредих с теб! Сега ще се опитам да завъртя търговия с грънци и други глинени съдове, а ти ще ходиш на пазара и ще продаваш стоката.
„Ох – помислила си тя, – ако на пазара дойдат хора от татковото царство и ме видят как съм седнала да продавам грънци, има да ми се подиграват!“
Но нямало що, трябвало да се покори, иначе щяла да умре от глад. Първия ден потръгнало, защото тя била хубава, хората на драго сърце купували от нея и плащали колкото им искала. Мнозина дори давали парите и не вземали грънците. Със спечелените пари преживели известно време. После мъжът пак купил глинени съдове, а тя седнала отново на ъгъла на пазара, наредила ги край себе си и почнала да ги продава. Не щеш ли, един пиян хусар на кон се бухнал право в грънците и ги направил на сол. Разплакала се тя и от уплаха не знаела какво да прави.
– Ох, какво ли ме чака! Какво ще каже мъжът ми! – завайкала се горката.
Отишла си тичешком вкъщи и му казала за бедата.
– Така става, щом се сяда с грънци на ъгъла на пазара – рекъл мъжът. – Стига си плакала сега, виждам, че не те бива за никаква свястна работа. Но аз се отбих в царския дворец и питах имат ли нужда от кухненска прислужница. Обещаха да те вземат и в замяна да ти дават храна.
Сега царкинята станала кухненска прислужница, помагала на готвача и вършела най-черната работа. Закрепила под дрехата си две торбички с по едно гърненце, в които слагала, каквото й отделяли от неизядената храна, занасяла я вкъщи и с нея се хранели.
Случило се, че празнували сватбата на първородния царски син. Царкинята се качила горе и застанала отвън до вратата на голямата зала да погледа. Като запалили свещите и почнали да влизат гостите, кой от кой по-хубав, и всичко засияло от разкош, сърцето й се свило и тя се замислила за участта си и проклела гордостта и високомерието си, които я довели до такова унижение и такава сиромашия. Сегиз-тогиз прислужниците й отсипвали малко от чудесните гозби, които внясяли и изнасяли и миризмата на които стигали до нея. Тя слагала всичко в гърненцата си, за да ги отнесе после у дома.
По едно време влязъл царският син, целият в кадифе и коприна и със златна верижка на шията. Като видял хубавата млада жена до вратата, той я уловил за ръка и я повел да танцува с нея, но тя се съпротивлявала и изтръпнала от страх, като забелязала, че това е цар Дроздобрад, който по-рано искал ръката й и когото тя присмехулно отблъснала. Но напразно се дърпала – той я завел в залата. Не щеш ли, скъсала се връвта, на която били вързани торбичките, гърненцата паднали, супата се разпиляла и късчетата месо се пръснали по пода. Като видели това, гостите прихнали да се смеят и да й се подиграват, а тя така се засрамила, че й се искало да потъне вдън земя. Спуснала се към вратата да побегне, но на стълбата я застигнал един мъж и я върнал. Като го погледнала, видяла, че пак е цар Дроздобрад. Той й заговорил ласкаво:
– Не се плаши, аз и певецът, който живееше с теб в жалката къщурка, сме един и същ човек. Заради теб се престорих на друг. Аз бях също хусарят, който ти изпотроши грънците. Направих всичко това, за да сломя гордостта ти и да те накажа за високомерието, с което ме отблъсна.
Заплакала тя с горчиви сълзи и рекла:
– Отнесох се много несправедливо към теб и не заслужавам да бъда твоя жена.
Но той рекъл:
– Успокой се! Тежките дни свършиха, сега ще отпразнуваме сватбата си.
Дошли придворните дами и я облекли в разкошна рокля. Дошъл и баща й с цялата си свита и всички й пожелали щастие по случай сватбата й с цар Дроздобрад и чак сега започнала истинската веселба. Хубаво щеше да бъде, ако и ние с теб бяхме там.