Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Невидимият живот на Еуридисе Гузмао
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0341-4
Цена
15.00 лв.
Купи

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
192
Дата на издаване
14 декември 2018
Превод
Снежина Томова
Корица
Стефан Касъров

Невидимият живот на Еуридисе Гузмао

Рио де Жанейро в средата на миналото столетие, разнолик, ухаещ на подправки, кокос и гуава. Едно патриархално общество със закостенели традиции и предразсъдъци, според което участта на жената е да бъде добра домакиня, предана съпруга и майка и… да не мисли. На фона на колоритно пано, изтъкано от различни социални прослойки, се откроява микрокосмосът на две сестри, дръзнали да престъпят утвърдените закони на благонравието и да потърсят смисъл на съществуването и собствено място извън сянката на мъжкото рамо. Еуридисе надава своя „вик за свобода“ чрез страстта си към музиката, кулинарното и шивашкото изкуство, литературата и тайно изпушените цигари, Гида –  приемайки предизвикателството да бъде самотна майка, решена да се бори за себе си и за бъдещето на сина си.

С разбиране и съпричастност, с лек феминистки привкус, с тънък хумор, на места хаплив и горчив, Марта Баталя разкрива невидимия, мечтателен живот на своите героини в една приказна сага, роман река, наситен с екзотичния бразилски дух.

За автора

Марта Баталя (р. 1973 г.) е изявена бразилска писателка, журналистка и издателка, която от 2008 г. живее в Съединените американски щати със съпруга си и двете им деца.

„Невидимият живот на Еуридисе Гузмао“ (2016) е дебютният й роман, превърнал се в бестселър още с излизането си. Правата за издаването му са продадени в Германия и Норвегия, преди да бъде публикуван в оригинал. Преведен е на множество езици, навсякъде щедро приветстван със суперлативи от критиката, медиите и читателите. Върху филмовата му адаптация работят именитите бразилски кинотворци Родриго Тейшейра и Карим Аинуз.

Откъс

Марта Баталя - „Невидимият живот на Еуридисе Гузмао”

Когато Еуридисе Гузмао се омъжи за Антенор Кампело, носталгията по сестра ѝ вече беше почти изчезнала. Можеше да се усмихва, щом чуеше нещо смешно, да прочете две страници, без да вдигне поглед от книгата и да се замисли къде ли е Гида в момента. В действителност все още продължаваше да я търси, да се взира в лицата на жените по улиците. Дори един път беше почти сигурна, че видя Гида в трамвая, който отиваше до квартал „Вила Изабел“. След време тази нейна сигурност изчезна, престана да вярва и в други неща, които дотогава ценеше.
Когато Еуридисе и Антенор се ожениха, никой не знаеше всъщност как така стигнаха до сватба. Някои смятаха, че бракът им се дължи на факта, че Жозе Салвиано и Мануел да Коста вече бяха женени. Други сочеха заболяването на лелята на Антенор като главна причина за брачния съюз. Тя не можеше повече да пере дрехите на племенника си със специалния лавандулов сапун, нито да приготвя пилешката супа с прозрачни парченца лук. Антенор харесваше вкуса на лука, но не понасяше неговата текстура. Само едно-единствено заблудено парченце в боба му причиняваше гадене, оригване и цяла вечер трябваше да пие Алка-Зелцер. Някои твърдяха, че Еуридисе и Антенор се влюбили на маскен бал в Морския клуб, а пламенната им любов траяла три минути, колкото и танцът.
Ожениха се, както подобава – в църква, пълна с гости, и с гощавка в къщата на младоженката. Двеста кюфтенца от риба треска, две каси с бира, сватбена торта и бутилка шампанско за наздравицата. Един съсед, учител по цигулка, пожела да свири и столовете бяха избутани до стената, за да могат двойките да танцуват валс.
На тържеството нямаше много момичета, защото Еуридисе нямаше приятелки. Присъстваха две лели, не много стари, една съседка, не много привлекателна, и още една, не много симпатична. Най-хубавото момиче гледаше от единствената снимка, закачена в хола.
– Кое е момичето на снимката? – попита един приятел на младоженеца.
Антенор го побутна и му каза, че не е прилично да задава такива въпроси. Младежът се сконфузи, озърна се, остави чашата си на масата и отиде в другия край на хола. Церемонията беше непретенциозна, последвана от скромно тържество и от усложнен меден месец. Чаршафът остана чист и Антенор се възмути.
– Къде, по дяволите, си скитала?
– Никъде не съм ходила.
– Не е вярно!
– Не съм!
– Не ми разправяй глупости. Много добре знаеш какво трябваше да видим тук!
– Да, зная, сестра ми ми обясни.
– Безсрамница! Оженил съм се за безсрамница!
– Не говори така, Антенор!
– Ще говоря и ще повторя. Безсрамница, безсрамница, безсрамница!
Останала сама в леглото, покрила тялото си със завивката, Еуридисе плачеше тихо заради думата безсрамница, чута от цялата улица. Беше я заболяло първо някъде там между краката, а после и дълбоко в сърцето.
През следващите седмици нещата се поуспокоиха и Антенор реши, че няма нужда да връща жена си на родителите ѝ. Тя умееше да изчезва заедно с парченцата лук, переше и гладеше много добре, говореше малко и имаше хубаво дупе. Освен това случилото се през първата брачна нощ му послужи като повод да се държи високомерно. Започна да говори на жена си, без да я гледа в очите. Еуридисе не се съпротивляваше. Никога не се бе смятала за кой знае какво. Напротив. Беше убедена, че щом като казва на преброителя на населението да запише в графата за професия „домакиня“, не можеше да има висока цена.
Сесилия се появи на белия свят девет месеца и два дни след сватбата. Беше усмихнато и дебеличко бебе, прието с радост от семейството. Всички повтаряха: „Колко е хубава!“. Афонсо се появи на белия свят през следващата година. Беше усмихнато и дебело бебе, прието с радост от семейството. Всички повтаряха: „Истински мъж е!“.
След като семейството се увеличи със сто процента за по-малко от две години, Еуридисе реши, че е време да се пенсионира за плътската част от съпружеските си задължения. С непрекъснатото си главоболие в съботните сутрини и вечери се опита да накара Антенор да разбере какво решение е взела. Но той не приемаше това „Не ме докосвай“. Беше мъж с навици, не се отказваше от привичките си, обичаше да прегръща жена си, облечена в нощница, да завира носа си в белия ѝ врат. Тогава Еуридисе избра друг начин да бъде чута. Натрупа доста килограми, които сами по себе си говореха много, зовяха Антенор да се откаже от интимната близост с нея.
Еуридисе сля сутрешната закуска със закуската в десет часа, обяда със закуската в четири следобед, леката вечеря в седем с вечерята в девет. През интервалите поглъщаше неизядени каши, опитваше ястия и десерти, за да провери дали имат достатъчно сол или захар, дали са вкусни или безвкусни. Новата Еуридисе се сдоби с три гуши. Очите ѝ изглеждаха по-малки, косата ѝ не можеше да обрамчи новите форми на лицето. Когато видя, че е постигнала желания резултат, за да накара мъжа си никога повече да не се доближава до нея, започна да се храни здравословно. Спазваше диета, не закусваше в понеделник, не ядеше в интервалите между храненията.
Теглото на Еуридисе се стабилизира, животът на семейство Гузмао Кампело пое рутинния си път. Антенор отиваше на работа, децата отиваха на училище, а Еуридисе оставаше вкъщи, прехвърляше в главата си безполезните мисли, които я правеха нещастна. Беше ходила на училище, но нямаше професия. Как да запълни часовете през деня, след като оправи леглата, полее цветята, измете хола, изпере дрехите, забърка боба с подправки, задуши ориза, приготви суфлето, изпържи пържолите?
В действителност Еуридисе беше една изключителна жена. Ако имаше необходимите изчисления, щеше да проектира мостове. Ако разполагаше с лаборатория, щеше да измисли ваксини. Ако ѝ дадяха бели листове хартия, щеше да напише класически произведения. Но бяха ѝ дали мръсни гащи, които тя изпираше бързо и хубаво, и сядаше веднага на дивана, гледаше ноктите си и размишляваше върху онова, за което не биваше да мисли.
И така стигна до заключението, че не бива да мисли. А за да не мисли, трябваше да е заета през целия ден. След като си стоеше вкъщи, само кулинарната ѝ дарба предоставяше тази възможност. Еуридисе никога нямаше да стане инженер, никога нямаше да стъпи в лаборатория, никога нямаше да се осмели да пише стихове и тя се посвети на единствено позволената ѝ дейност, в която имаше нещо от инженерното изкуство, от науката и от поезията.
Всяка сутрин, след като се събудеше, приготвеше закуската и после се освободеше от присъствието на мъжа си и децата, Еуридисе отваряше книгата с рецепти „Леля Палмира“. Патица с портокали беше идеалното ястие за вечеря, щом като у дома нямаше нито патица, нито портокали. Слагаше роклята за излизане и отиваше в птицефермата, за да избере най-хубавата патица. Използваше случая да купи и петел, защото щеше да остави патицата да престои една нощ във вино и подправки, и така вечерята за този ден се превръщаше в предизвикателство, а тя, боже мой, имаше нужда от предизвикателства. Патицата трябваше да бъде млада и тлъста, петелът – с червен гребен и месести гърди. От пазара купуваше портокали, кокосов орех за сладкиша с царевично брашно, сливи за пълнежа на ростбифа и една връзка банани, та да нахрани Афонсо и Сесилия, които, след като поразровеха яденето, обикновено заявяваха „Това не ни харесва“. Вкъщи завързваше петела и патицата за краката, отрязваше главите им и докато кръвта изтичаше в легена, се залавяше за друга работа. После попарваше всяка птица с гореща вода, оскубваше я още топла, пърлеше пуха по повърхността на кожата със запален лист хартия. Изваждаше червата, воденичката, черния дроб и сърцето през малък разрез на корема, ако щеше да я пече цяла, или я разрязваше по средата, ако щеше да я сервира на парчета.
Имаше и гарнитура. Картофите никога не бяха обикновени пържени картофи. Пържеше ги цели, пълнени със сирене и шунка. Съществуваше и вариант сварени, залети със сос от сметана, нарязани на парчета, наречени швейцарски. Оризът не беше само ориз, в него имаше стафиди, грах и моркови, доматен сос, кокосово мляко или някоя друга съставка от рецептите на леля Палмира. Ако ѝ останеше малко време, правеше и десерт. Сладкиш със сладко от сини сливи, торта с целувки, кокосов кекс. Еуридисе готвеше, докато не напълнеше всички плата и не отрупаше цялата маса в кухнята. Кулинарните подвизи на младата жена не бяха оценени от семейството. Афонсо и Сесилия бяха в период „Ода на спагетите“, а Антенор не беше човек, който можеше да се впечатли от морски костур със сос от каперси. „Дай ни талярини“, казваха децата, „Дай ми хубава пържола“, казваше Антенор. Еуридисе се отправяше към кухнята да стопли вода за спагетите и обещаваше на Антенор филе миньон без гъби. След една-две вечери с по-обикновена храна тя отново се връщаше към рецептите от книгата и всички трябваше да се преструват, че им харесва свинско месо с дреболии, скариди в тиква, ориз с морски дарове.
След като изпробва рецептите до една, Еуридисе реши, че е време да създаде свои ястия. Тази леля Палмира разбираше от готвене, но не знаеше всичко. Еуридисе се съмняваше, че маниока с мляко може да се сложи върху сушено месо, че мармалад от гуава подхожда на панирано пиле, че пърженото брашно от маниока има по-специална нотка, когато му се добави къри, което никой не познаваше. Един четвъртък преди обед си облече роклята за излизане и отиде до книжарницата на ъгъла.
– Добър ден, госпожо Еуридисе.
– Добър ден, господин Антонио.
– Нещо специално ли търсите?
– Голяма тетрадка с редове.
Г-н Антонио посочи рафта с цял куп черни тетрадки с твърди корици. Еуридисе се чудеше коя да избере, а г-н Антонио я наблюдаваше. Детството му беше минало в пищния скут на негърката Шика де Жезус, която се грижеше за него и за братята му, докато майка му се забавляваше в най-добрите салони в Рио де Жанейро. Може би затова така съзерцаваше пухкавата Еуридисе. Харесваха му очите, вирнатият нос, малките ръце, медальонът на гърдите, закръглените глезени, въобще където и да спреше погледа си, изпитваше наслада.
Еуридисе се забави доста. Търсеше тетрадка за своите рецепти, трябваше да избере най-хубавата. Разлисти една, зърна смачкан лист и я сложи обратно върху купа. Взе друга, видя петънце на корицата, отказа се и от нея. Разгледа внимателно трета и не забеляза никакъв дефект. Понечи да даде избраната тетрадка на Тиноко, мулата, който работеше в книжарницата от откриването ѝ, но г-н Антонио стана, за да обърне специално внимание на клиентката. Разговаряха за времето, докато Еуридисе чакаше рестото. Тръгна си, без да знае, че нейните коментари за дъжда щяха да поддържат духа на този мъж през цялата седмица.

Марта Баталя - „Невидимият живот на Еуридисе Гузмао”

Когато Еуридисе Гузмао се омъжи за Антенор Кампело, носталгията по сестра ѝ вече беше почти изчезнала. Можеше да се усмихва, щом чуеше нещо смешно, да прочете две страници, без да вдигне поглед от книгата и да се замисли къде ли е Гида в момента. В действителност все още продължаваше да я търси, да се взира в лицата на жените по улиците. Дори един път беше почти сигурна, че видя Гида в трамвая, който отиваше до квартал „Вила Изабел“. След време тази нейна сигурност изчезна, престана да вярва и в други неща, които дотогава ценеше.
Когато Еуридисе и Антенор се ожениха, никой не знаеше всъщност как така стигнаха до сватба. Някои смятаха, че бракът им се дължи на факта, че Жозе Салвиано и Мануел да Коста вече бяха женени. Други сочеха заболяването на лелята на Антенор като главна причина за брачния съюз. Тя не можеше повече да пере дрехите на племенника си със специалния лавандулов сапун, нито да приготвя пилешката супа с прозрачни парченца лук. Антенор харесваше вкуса на лука, но не понасяше неговата текстура. Само едно-единствено заблудено парченце в боба му причиняваше гадене, оригване и цяла вечер трябваше да пие Алка-Зелцер. Някои твърдяха, че Еуридисе и Антенор се влюбили на маскен бал в Морския клуб, а пламенната им любов траяла три минути, колкото и танцът.
Ожениха се, както подобава – в църква, пълна с гости, и с гощавка в къщата на младоженката. Двеста кюфтенца от риба треска, две каси с бира, сватбена торта и бутилка шампанско за наздравицата. Един съсед, учител по цигулка, пожела да свири и столовете бяха избутани до стената, за да могат двойките да танцуват валс.
На тържеството нямаше много момичета, защото Еуридисе нямаше приятелки. Присъстваха две лели, не много стари, една съседка, не много привлекателна, и още една, не много симпатична. Най-хубавото момиче гледаше от единствената снимка, закачена в хола.
– Кое е момичето на снимката? – попита един приятел на младоженеца.
Антенор го побутна и му каза, че не е прилично да задава такива въпроси. Младежът се сконфузи, озърна се, остави чашата си на масата и отиде в другия край на хола. Церемонията беше непретенциозна, последвана от скромно тържество и от усложнен меден месец. Чаршафът остана чист и Антенор се възмути.
– Къде, по дяволите, си скитала?
– Никъде не съм ходила.
– Не е вярно!
– Не съм!
– Не ми разправяй глупости. Много добре знаеш какво трябваше да видим тук!
– Да, зная, сестра ми ми обясни.
– Безсрамница! Оженил съм се за безсрамница!
– Не говори така, Антенор!
– Ще говоря и ще повторя. Безсрамница, безсрамница, безсрамница!
Останала сама в леглото, покрила тялото си със завивката, Еуридисе плачеше тихо заради думата безсрамница, чута от цялата улица. Беше я заболяло първо някъде там между краката, а после и дълбоко в сърцето.
През следващите седмици нещата се поуспокоиха и Антенор реши, че няма нужда да връща жена си на родителите ѝ. Тя умееше да изчезва заедно с парченцата лук, переше и гладеше много добре, говореше малко и имаше хубаво дупе. Освен това случилото се през първата брачна нощ му послужи като повод да се държи високомерно. Започна да говори на жена си, без да я гледа в очите. Еуридисе не се съпротивляваше. Никога не се бе смятала за кой знае какво. Напротив. Беше убедена, че щом като казва на преброителя на населението да запише в графата за професия „домакиня“, не можеше да има висока цена.
Сесилия се появи на белия свят девет месеца и два дни след сватбата. Беше усмихнато и дебеличко бебе, прието с радост от семейството. Всички повтаряха: „Колко е хубава!“. Афонсо се появи на белия свят през следващата година. Беше усмихнато и дебело бебе, прието с радост от семейството. Всички повтаряха: „Истински мъж е!“.
След като семейството се увеличи със сто процента за по-малко от две години, Еуридисе реши, че е време да се пенсионира за плътската част от съпружеските си задължения. С непрекъснатото си главоболие в съботните сутрини и вечери се опита да накара Антенор да разбере какво решение е взела. Но той не приемаше това „Не ме докосвай“. Беше мъж с навици, не се отказваше от привичките си, обичаше да прегръща жена си, облечена в нощница, да завира носа си в белия ѝ врат. Тогава Еуридисе избра друг начин да бъде чута. Натрупа доста килограми, които сами по себе си говореха много, зовяха Антенор да се откаже от интимната близост с нея.
Еуридисе сля сутрешната закуска със закуската в десет часа, обяда със закуската в четири следобед, леката вечеря в седем с вечерята в девет. През интервалите поглъщаше неизядени каши, опитваше ястия и десерти, за да провери дали имат достатъчно сол или захар, дали са вкусни или безвкусни. Новата Еуридисе се сдоби с три гуши. Очите ѝ изглеждаха по-малки, косата ѝ не можеше да обрамчи новите форми на лицето. Когато видя, че е постигнала желания резултат, за да накара мъжа си никога повече да не се доближава до нея, започна да се храни здравословно. Спазваше диета, не закусваше в понеделник, не ядеше в интервалите между храненията.
Теглото на Еуридисе се стабилизира, животът на семейство Гузмао Кампело пое рутинния си път. Антенор отиваше на работа, децата отиваха на училище, а Еуридисе оставаше вкъщи, прехвърляше в главата си безполезните мисли, които я правеха нещастна. Беше ходила на училище, но нямаше професия. Как да запълни часовете през деня, след като оправи леглата, полее цветята, измете хола, изпере дрехите, забърка боба с подправки, задуши ориза, приготви суфлето, изпържи пържолите?
В действителност Еуридисе беше една изключителна жена. Ако имаше необходимите изчисления, щеше да проектира мостове. Ако разполагаше с лаборатория, щеше да измисли ваксини. Ако ѝ дадяха бели листове хартия, щеше да напише класически произведения. Но бяха ѝ дали мръсни гащи, които тя изпираше бързо и хубаво, и сядаше веднага на дивана, гледаше ноктите си и размишляваше върху онова, за което не биваше да мисли.
И така стигна до заключението, че не бива да мисли. А за да не мисли, трябваше да е заета през целия ден. След като си стоеше вкъщи, само кулинарната ѝ дарба предоставяше тази възможност. Еуридисе никога нямаше да стане инженер, никога нямаше да стъпи в лаборатория, никога нямаше да се осмели да пише стихове и тя се посвети на единствено позволената ѝ дейност, в която имаше нещо от инженерното изкуство, от науката и от поезията.
Всяка сутрин, след като се събудеше, приготвеше закуската и после се освободеше от присъствието на мъжа си и децата, Еуридисе отваряше книгата с рецепти „Леля Палмира“. Патица с портокали беше идеалното ястие за вечеря, щом като у дома нямаше нито патица, нито портокали. Слагаше роклята за излизане и отиваше в птицефермата, за да избере най-хубавата патица. Използваше случая да купи и петел, защото щеше да остави патицата да престои една нощ във вино и подправки, и така вечерята за този ден се превръщаше в предизвикателство, а тя, боже мой, имаше нужда от предизвикателства. Патицата трябваше да бъде млада и тлъста, петелът – с червен гребен и месести гърди. От пазара купуваше портокали, кокосов орех за сладкиша с царевично брашно, сливи за пълнежа на ростбифа и една връзка банани, та да нахрани Афонсо и Сесилия, които, след като поразровеха яденето, обикновено заявяваха „Това не ни харесва“. Вкъщи завързваше петела и патицата за краката, отрязваше главите им и докато кръвта изтичаше в легена, се залавяше за друга работа. После попарваше всяка птица с гореща вода, оскубваше я още топла, пърлеше пуха по повърхността на кожата със запален лист хартия. Изваждаше червата, воденичката, черния дроб и сърцето през малък разрез на корема, ако щеше да я пече цяла, или я разрязваше по средата, ако щеше да я сервира на парчета.
Имаше и гарнитура. Картофите никога не бяха обикновени пържени картофи. Пържеше ги цели, пълнени със сирене и шунка. Съществуваше и вариант сварени, залети със сос от сметана, нарязани на парчета, наречени швейцарски. Оризът не беше само ориз, в него имаше стафиди, грах и моркови, доматен сос, кокосово мляко или някоя друга съставка от рецептите на леля Палмира. Ако ѝ останеше малко време, правеше и десерт. Сладкиш със сладко от сини сливи, торта с целувки, кокосов кекс. Еуридисе готвеше, докато не напълнеше всички плата и не отрупаше цялата маса в кухнята. Кулинарните подвизи на младата жена не бяха оценени от семейството. Афонсо и Сесилия бяха в период „Ода на спагетите“, а Антенор не беше човек, който можеше да се впечатли от морски костур със сос от каперси. „Дай ни талярини“, казваха децата, „Дай ми хубава пържола“, казваше Антенор. Еуридисе се отправяше към кухнята да стопли вода за спагетите и обещаваше на Антенор филе миньон без гъби. След една-две вечери с по-обикновена храна тя отново се връщаше към рецептите от книгата и всички трябваше да се преструват, че им харесва свинско месо с дреболии, скариди в тиква, ориз с морски дарове.
След като изпробва рецептите до една, Еуридисе реши, че е време да създаде свои ястия. Тази леля Палмира разбираше от готвене, но не знаеше всичко. Еуридисе се съмняваше, че маниока с мляко може да се сложи върху сушено месо, че мармалад от гуава подхожда на панирано пиле, че пърженото брашно от маниока има по-специална нотка, когато му се добави къри, което никой не познаваше. Един четвъртък преди обед си облече роклята за излизане и отиде до книжарницата на ъгъла.
– Добър ден, госпожо Еуридисе.
– Добър ден, господин Антонио.
– Нещо специално ли търсите?
– Голяма тетрадка с редове.
Г-н Антонио посочи рафта с цял куп черни тетрадки с твърди корици. Еуридисе се чудеше коя да избере, а г-н Антонио я наблюдаваше. Детството му беше минало в пищния скут на негърката Шика де Жезус, която се грижеше за него и за братята му, докато майка му се забавляваше в най-добрите салони в Рио де Жанейро. Може би затова така съзерцаваше пухкавата Еуридисе. Харесваха му очите, вирнатият нос, малките ръце, медальонът на гърдите, закръглените глезени, въобще където и да спреше погледа си, изпитваше наслада.
Еуридисе се забави доста. Търсеше тетрадка за своите рецепти, трябваше да избере най-хубавата. Разлисти една, зърна смачкан лист и я сложи обратно върху купа. Взе друга, видя петънце на корицата, отказа се и от нея. Разгледа внимателно трета и не забеляза никакъв дефект. Понечи да даде избраната тетрадка на Тиноко, мулата, който работеше в книжарницата от откриването ѝ, но г-н Антонио стана, за да обърне специално внимание на клиентката. Разговаряха за времето, докато Еуридисе чакаше рестото. Тръгна си, без да знае, че нейните коментари за дъжда щяха да поддържат духа на този мъж през цялата седмица.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Фен съм на латиноамериканската литература. Има в нея някаква магия, на която не можеш да устоиш. Всеки нов писателски глас прави още по-пъстра ярката й палитра. Не бях чувала името на Марта Баталя, надникнах в интернет и забелязах, че отзивите за дебютния й роман до един са положителни. Със сигурност ще го прочета. А и се доверявам на избора на издателството, досега не са ме разочаровали.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0341-4
Купи
Цена
15.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени