Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Кървави книги, том 6
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0329-2
Цена
14.00 лв.
Купи

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (3)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
224
Дата на издаване
14 декември 2018
Превод
Васил Велчев
Корица
Боряна Красимирова

Кървави книги, том 6

В шестия и последен том от поредицата „Кървави книги“ са представени пет нови истории от света на мрака.

„Последната илюзия“ – Ню Йорк е показал на Хари ужаси, които биха стигнали за цял един живот. Той си мисли, че е видял най-лошото. И тогава в живота му се появява красива вдовица, чиито съпруг не иска да умира, а по петите го гони целият Ад. Внезапно Хари се изправя пред сили, които могат да покажат на Манхатан какво е истинска поквара.

„Животът на смъртта“ – тя открива Разложението и Покварата в цялото им великолепие, скрити в криптата на запусната църква. Но подобно обаяние може да се окаже заразно...

„Те заплатиха с кръв“ – те са извършили престъпление, в което никой не може да ги обвини. Но съществуват и други съдии... други наказания...

„Здрач зад кулите“ – Балард е идеалният шпионин. Мъж с куража на звяр. Или може би е обратното?

„На улица „Йерусалим“ – след края идва ново начало: разходка по магистралата на мъртвите...

За автора

До момента Клайв Баркър е написал над 30 книги – романи, новели, сборници с разкази и пиеси, стихосбирки (вижте страницата му в английската Уикипедия или посетете официалния му сайт - http://www.clivebarker.info), част от които - в това число "Кървави книги" и издадената у нас фантастична приказка "Абарат" - са отличени с престижни литературни награди като "Уърлд Фентъзи", "Бритиш Фентъзи" и "Брам Стокър".

Той е фантастичен, поетичен, метафоричен и сюрреалистичен, прозата му е едновременно страховита и красива, с много дълбочина и оригинални идеи. Някои от историите му са гротескни и странни, други са плашещи, ужасяващи и шокиращи, трети са комично-забавни. Но всички са написани със забележително черно чувство на хумор, с ирония към нравите и пороците на съвременното общество.

Баркър има невероятно въображение. Всеки негов разказ е една голяма метафора. И крие послание. Ако го държите здраво за ръка и не се отклонявате много от магистралата на неговото подсъзнание, може би ще намерите посланието. Дали ще се осмелите да го извадите на повърхността - зависи изцяло от вас.

Но имайте предвид, че ви очаква пътешествие, което се помни цял живот.

Така че внимавайте къде стъпвате.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Клайв Баркър - „Кървави книги“, том 6

Онова, което се случи после – когато илюзионистът, хипнотизирал седящия в клетката тигър, дръпна въженцето с пискюл накрая и изсипа върху главата на животното дузина мечове – се превърна в обект на разгорещени спорове първо в бара на театъра, а след края на представлението на Суон – на тротоара на Петдесет и първа улица. Някои твърдяха, че са успели да забележат как подът се разтваря настрани и за онези части от секундата, когато погледите на публиката са приковани в бързото падане на мечовете, тигърът е бил изведен бързо, а мястото му зад лакираната решетка е било заето от жената в червена рокля. Други бяха също толкова убедени, че в клетката изобщо не е имало животно, а всичко е било просто проекция и в момента, в който скритият механизъм е издигнал жената в червено, проекторът е бил изключен; и всичко това, разбира се, е направено толкова бързо, че да остане незабелязано от всички, с изключение на наблюдателните скептици с бързи реакция. Ами мечовете? Същността на номера, който за няколко секунди бе превърнал летящата стомана в розови листчета, тепърва щеше да подклажда нови спорове. Предлагаха се всевъзможни обяснения, от най-прозаични до най-сложни, и почти всеки от излизащите от театъра имаше собствена теория. Споровете не приключиха и на тротоара, разгорещените дебати се пренесоха в апартаментите и ресторантите на Ню Йорк.
Очевидно илюзиите на Суон предлагаха на зрителите двойно удоволствие. Веднъж от самия номер – онзи спиращ дъха момент, когато усещането за невъзможност престава да витае във въздуха или поне е останало само някакво напрежение. И втори път – от споровете за това как е бил направен номерът, след като моментът вече е отминал и логиката отново се е възцарила.
– Как го правите, господин Суон? – умираше от нетърпение да разбере Барбара Бърнстийн.
– С магия – отвърна Суон.
Беше я поканил зад кулисите, за да огледа клетката на тигъра за следи от някакви специални приспособления в конструкцията; не беше открила никакви. Барбара бе огледала внимателно и мечовете: остриетата им бяха смъртоносно наточени. А розовите листчета бяха нежни и ароматни. И въпреки това тя рече настоятелно:
– Да, но всъщност…  – Жената се наклони към него. – На мен можете да кажете – рече тя. – Обещавам, че няма да обеля дума пред никого.
Вместо отговор, по лицето на Суон се разля бавна усмивка.
– О, разбирам… – рече тя. – Сега ще ми кажете, че сте дали някаква клетва.
– Точно така – отвърна Суон.
– И ви е забранено да издавате тайните на занаята.
– Целта е да ви доставя удоволствие – каза той. – Нима се провалих?
– О, не! – отвърна тя без миг колебание. – Всички говорят за представлението. Вие сте сензацията на Ню Йорк.
– Не – възрази той.
– Наистина – настоя жената. – Познавам хора, които са готови на всичко, за да попаднат на ваше представление. А лична среща с вас зад кулисите… за това всички ще ми завиждат.
– Радвам се – рече той и докосна лицето ѝ.
Тя очевидно бе очаквала подобна реакция от негова страна. Още нещо, с което да се хвали: съблазняването ѝ от мъжа, наричан от критиката Магът на Манхатън.
– Бих искал да правя любов с вас – прошепна ѝ той.
– Тук?
– Не  – отвърна мъжът.  – Някъде, където тигрите няма да ни чуват.
Барбара се разсмя. Предпочиташе любовници поне с двайсетина години по-млади от Суон – както правилно бе отбелязал някой, илюзионистът изглеждаше като човек, който жалее сам себе си, но докосването му обещаваше усещания, които нито едно момче не би могло да ѝ предложи. Харесваше ѝ острият дъх на разложение, скрит под маската на безупречен джентълмен. Суон беше опасен човек. Ако сега му откажеше, втори такъв в живота ѝ нямаше да се появи.
– Можем да отидем в хотел – предложи тя.
– Хотелът е добра идея – съгласи се той.
В очите ѝ проблесна съмнение. – А съпругата ви? – попита тя. – Може да ни видят. Суон я хвана за ръката. – Да станем невидими тогава. – Сериозно говоря.
– Аз също – отвърна твърдо той. – Повярвайте ми, да видиш не означава да повярваш. Това е крайъгълният камък на моята професия. – Барбара не изглеждаше особено убедена.  – Ако някой ни разпознае  – каза ѝ Суон, – ще успея да го убедя, че му се привижда.
Тя му се усмихна и той я целуна. Барбара отвърна на целувката му с жар.
– Възхитително  – рече той, когато устните им се разделиха. – Да тръгваме ли, преди тигрите да са започнали да сплетничат?
Той я поведе през сцената. Чистачите още не се бяха заели с работата си и дървеният под беше посипан с розови пъпки. Някои бяха смачкани, други не. Суон пусна ръката ѝ и тръгна към мястото, където лежаха цветята.
Очарована, Барбара гледаше как той се навежда, за да вдигне една роза от земята, но преди да успее да се изправи, вниманието ѝ бе привлечено от нещо във въздуха. Тя вдигна поглед и видя устремилото се надолу сребристо острие. Понечи да го предупреди, но мечът беше по-бърз от езика ѝ. В последния момент той като че ли усети опасността, в която се намираше, и се огледа, стиснал цветето в ръка, и в този миг острието се вряза в гърба му. Инерцията вкара меча до дръжката в тялото му. От гърдите му бликна кръв и се разля по пода. Без да издаде нито звук, Суон падна напред и от удара в сцената две трети от острието излязоха от тялото му.
Барбара едва не изкрещя, но вниманието ѝ бе привлечено от звук зад гърба ѝ, където в безпорядък бе натрупан реквизитът на илюзиониста: глухо ръмжене, което несъмнено беше тигърско. Тя застина. Вероятно има някакви указания за това как може с поглед да се спре избягал от клетката тигър, но родената и отрасла в Манхатън Барбара не беше запозната с тях.
– Суон? – извика тя с надеждата, че случилото се е някакъв странен фокус, изпълнен лично в нейна чест. – Суон, моля ви, станете.
Но илюзионистът лежеше, без да помръдва, на мястото, където беше паднал, а под него се разливаше тъмна локва.
– Ако това е някаква шега – избухна Барбара, – то въобще не е смешна!
Без да дочака отговор, тя се опита да промени тактиката:
– Суон, миличък, хайде стига, да тръгваме, моля ви.
От тъмнината зад гърба ѝ отново се разнесе ръмжене. Изобщо не ѝ се искаше да се обръща и да търси източника му, но още по-малко ѝ се искаше животното да скочи върху нея изотзад.
Барбара се огледа внимателно. Зад кулисите цареше тъмнина. Разхвърляният реквизит ѝ пречеше да разбере точното местонахождение на звяра. Но все още можеше да го чуе: шума от стъпките му, ръмженето. Тя предпазливо започна да отстъпва към авансцената. Спуснатите завеси я скриваха от салона, но тя се надяваше, че ще успее да се шмугне под тях преди тигърът да се добере до нея.
Щом ръцете ѝ докоснаха тежкия плат, една от задкулисните сенки изгуби неяснотата си и звярът се появи. Не беше толкова красив, колкото си мислеше, докато го гледаше през решетката. Беше огромен, смъртоносно опасен и гладен. Барбара приклекна и посегна към завесата. Платът беше доста тежък и повдигането му се оказа по-трудно, отколкото бе очаквала, но все пак успя да се напъха до половината под него, преди да усети, опряла глава и ръце върху пода, тупането на лапите на приближаващия се тигър. Миг по-късно почувства парещия му дъх върху голия си гръб и изпищя, когато ноктите му се забиха в тялото ѝ и я издърпаха далеч от безопасността към горещата му паст.
Но тя все още отказваше да се предаде. Риташе го, късаше с шепи козината му и обсипа муцуната му с удари. Но пред мощта му всяка съпротива беше безполезна; Барбара отчаяно се опитваше, но не успя нито за секунда да забави звяра. С един небрежен удар на лапата той разпори тялото ѝ. За нейно щастие след тази първа рана тя изгуби всякакви усещания за реалност и в главата ѝ се появиха абсурдни фантазии. Струваше ѝ се, че отнякъде се чуват аплодисменти и одобрителни викове на публика, и че на мястото на кръвта, която със сигурност бликаше от тялото ѝ, изригваха фонтани искряща светлина. Изобщо не усещаше раздиращата болка в нервните окончания. Дори когато животното разкъса тялото ѝ на три или четири парчета, главата ѝ продължаваше да лежи извита настрани на ръба на сцената и да гледа как тялото ѝ е разкъсвано и поглъщано…

Клайв Баркър - „Кървави книги“, том 6

Онова, което се случи после – когато илюзионистът, хипнотизирал седящия в клетката тигър, дръпна въженцето с пискюл накрая и изсипа върху главата на животното дузина мечове – се превърна в обект на разгорещени спорове първо в бара на театъра, а след края на представлението на Суон – на тротоара на Петдесет и първа улица. Някои твърдяха, че са успели да забележат как подът се разтваря настрани и за онези части от секундата, когато погледите на публиката са приковани в бързото падане на мечовете, тигърът е бил изведен бързо, а мястото му зад лакираната решетка е било заето от жената в червена рокля. Други бяха също толкова убедени, че в клетката изобщо не е имало животно, а всичко е било просто проекция и в момента, в който скритият механизъм е издигнал жената в червено, проекторът е бил изключен; и всичко това, разбира се, е направено толкова бързо, че да остане незабелязано от всички, с изключение на наблюдателните скептици с бързи реакция. Ами мечовете? Същността на номера, който за няколко секунди бе превърнал летящата стомана в розови листчета, тепърва щеше да подклажда нови спорове. Предлагаха се всевъзможни обяснения, от най-прозаични до най-сложни, и почти всеки от излизащите от театъра имаше собствена теория. Споровете не приключиха и на тротоара, разгорещените дебати се пренесоха в апартаментите и ресторантите на Ню Йорк.
Очевидно илюзиите на Суон предлагаха на зрителите двойно удоволствие. Веднъж от самия номер – онзи спиращ дъха момент, когато усещането за невъзможност престава да витае във въздуха или поне е останало само някакво напрежение. И втори път – от споровете за това как е бил направен номерът, след като моментът вече е отминал и логиката отново се е възцарила.
– Как го правите, господин Суон? – умираше от нетърпение да разбере Барбара Бърнстийн.
– С магия – отвърна Суон.
Беше я поканил зад кулисите, за да огледа клетката на тигъра за следи от някакви специални приспособления в конструкцията; не беше открила никакви. Барбара бе огледала внимателно и мечовете: остриетата им бяха смъртоносно наточени. А розовите листчета бяха нежни и ароматни. И въпреки това тя рече настоятелно:
– Да, но всъщност…  – Жената се наклони към него. – На мен можете да кажете – рече тя. – Обещавам, че няма да обеля дума пред никого.
Вместо отговор, по лицето на Суон се разля бавна усмивка.
– О, разбирам… – рече тя. – Сега ще ми кажете, че сте дали някаква клетва.
– Точно така – отвърна Суон.
– И ви е забранено да издавате тайните на занаята.
– Целта е да ви доставя удоволствие – каза той. – Нима се провалих?
– О, не! – отвърна тя без миг колебание. – Всички говорят за представлението. Вие сте сензацията на Ню Йорк.
– Не – възрази той.
– Наистина – настоя жената. – Познавам хора, които са готови на всичко, за да попаднат на ваше представление. А лична среща с вас зад кулисите… за това всички ще ми завиждат.
– Радвам се – рече той и докосна лицето ѝ.
Тя очевидно бе очаквала подобна реакция от негова страна. Още нещо, с което да се хвали: съблазняването ѝ от мъжа, наричан от критиката Магът на Манхатън.
– Бих искал да правя любов с вас – прошепна ѝ той.
– Тук?
– Не  – отвърна мъжът.  – Някъде, където тигрите няма да ни чуват.
Барбара се разсмя. Предпочиташе любовници поне с двайсетина години по-млади от Суон – както правилно бе отбелязал някой, илюзионистът изглеждаше като човек, който жалее сам себе си, но докосването му обещаваше усещания, които нито едно момче не би могло да ѝ предложи. Харесваше ѝ острият дъх на разложение, скрит под маската на безупречен джентълмен. Суон беше опасен човек. Ако сега му откажеше, втори такъв в живота ѝ нямаше да се появи.
– Можем да отидем в хотел – предложи тя.
– Хотелът е добра идея – съгласи се той.
В очите ѝ проблесна съмнение. – А съпругата ви? – попита тя. – Може да ни видят. Суон я хвана за ръката. – Да станем невидими тогава. – Сериозно говоря.
– Аз също – отвърна твърдо той. – Повярвайте ми, да видиш не означава да повярваш. Това е крайъгълният камък на моята професия. – Барбара не изглеждаше особено убедена.  – Ако някой ни разпознае  – каза ѝ Суон, – ще успея да го убедя, че му се привижда.
Тя му се усмихна и той я целуна. Барбара отвърна на целувката му с жар.
– Възхитително  – рече той, когато устните им се разделиха. – Да тръгваме ли, преди тигрите да са започнали да сплетничат?
Той я поведе през сцената. Чистачите още не се бяха заели с работата си и дървеният под беше посипан с розови пъпки. Някои бяха смачкани, други не. Суон пусна ръката ѝ и тръгна към мястото, където лежаха цветята.
Очарована, Барбара гледаше как той се навежда, за да вдигне една роза от земята, но преди да успее да се изправи, вниманието ѝ бе привлечено от нещо във въздуха. Тя вдигна поглед и видя устремилото се надолу сребристо острие. Понечи да го предупреди, но мечът беше по-бърз от езика ѝ. В последния момент той като че ли усети опасността, в която се намираше, и се огледа, стиснал цветето в ръка, и в този миг острието се вряза в гърба му. Инерцията вкара меча до дръжката в тялото му. От гърдите му бликна кръв и се разля по пода. Без да издаде нито звук, Суон падна напред и от удара в сцената две трети от острието излязоха от тялото му.
Барбара едва не изкрещя, но вниманието ѝ бе привлечено от звук зад гърба ѝ, където в безпорядък бе натрупан реквизитът на илюзиониста: глухо ръмжене, което несъмнено беше тигърско. Тя застина. Вероятно има някакви указания за това как може с поглед да се спре избягал от клетката тигър, но родената и отрасла в Манхатън Барбара не беше запозната с тях.
– Суон? – извика тя с надеждата, че случилото се е някакъв странен фокус, изпълнен лично в нейна чест. – Суон, моля ви, станете.
Но илюзионистът лежеше, без да помръдва, на мястото, където беше паднал, а под него се разливаше тъмна локва.
– Ако това е някаква шега – избухна Барбара, – то въобще не е смешна!
Без да дочака отговор, тя се опита да промени тактиката:
– Суон, миличък, хайде стига, да тръгваме, моля ви.
От тъмнината зад гърба ѝ отново се разнесе ръмжене. Изобщо не ѝ се искаше да се обръща и да търси източника му, но още по-малко ѝ се искаше животното да скочи върху нея изотзад.
Барбара се огледа внимателно. Зад кулисите цареше тъмнина. Разхвърляният реквизит ѝ пречеше да разбере точното местонахождение на звяра. Но все още можеше да го чуе: шума от стъпките му, ръмженето. Тя предпазливо започна да отстъпва към авансцената. Спуснатите завеси я скриваха от салона, но тя се надяваше, че ще успее да се шмугне под тях преди тигърът да се добере до нея.
Щом ръцете ѝ докоснаха тежкия плат, една от задкулисните сенки изгуби неяснотата си и звярът се появи. Не беше толкова красив, колкото си мислеше, докато го гледаше през решетката. Беше огромен, смъртоносно опасен и гладен. Барбара приклекна и посегна към завесата. Платът беше доста тежък и повдигането му се оказа по-трудно, отколкото бе очаквала, но все пак успя да се напъха до половината под него, преди да усети, опряла глава и ръце върху пода, тупането на лапите на приближаващия се тигър. Миг по-късно почувства парещия му дъх върху голия си гръб и изпищя, когато ноктите му се забиха в тялото ѝ и я издърпаха далеч от безопасността към горещата му паст.
Но тя все още отказваше да се предаде. Риташе го, късаше с шепи козината му и обсипа муцуната му с удари. Но пред мощта му всяка съпротива беше безполезна; Барбара отчаяно се опитваше, но не успя нито за секунда да забави звяра. С един небрежен удар на лапата той разпори тялото ѝ. За нейно щастие след тази първа рана тя изгуби всякакви усещания за реалност и в главата ѝ се появиха абсурдни фантазии. Струваше ѝ се, че отнякъде се чуват аплодисменти и одобрителни викове на публика, и че на мястото на кръвта, която със сигурност бликаше от тялото ѝ, изригваха фонтани искряща светлина. Изобщо не усещаше раздиращата болка в нервните окончания. Дори когато животното разкъса тялото ѝ на три или четири парчета, главата ѝ продължаваше да лежи извита настрани на ръба на сцената и да гледа как тялото ѝ е разкъсвано и поглъщано…

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Браво! Най-накрая довършихте поредицата. Досегашните пет бяха най-добрата антология хорър разкази на един писател, която съм чел.
Лелеее, страхотна корица! Поздравления за художника! След като прочетох "Аленото евангелие" съм толкова впечатлена от Баркър, че смятам да се захвана с цялата поредица "Кървави книги". Жестоки сте!

Оценка: +1

Браво! Поздравления за "Колибри", че издадоха тази поредица. Веднага се взема!

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0329-2
Купи
Цена
14.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени