Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Половин война
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0219-6
Цена
20.00 лв.
Купи

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (5)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
145/213
Тегло
372 гр.
Страници
400
Дата на издаване
03 август 2018
Превод
Александър Ганчев
Корица
Стефан Касъров

Половин война

Целият живот на младата принцеса Скара потъва в пламъците на тронната зала на крал Фин. Без семейство, приятели и съюзници, без армия и крепостни стени, остават й само спомените и уроците от миналото. Но само половината война се води с меч в ръка. Думите са оръжия и Скара знае как да ги използва.

Когато си отгледан в кръвожадната глутница наречена близкото обкръжение на краля на Ванстерланд, научаваш едно – покажеш ли слабост, свършено е с теб. Никой не знае това по-добре от Рейт, кралския оръженосец. Оголваш зъби и показваш на всички кой е най-проклетото псе в глутницата. Трябва да само внимаваш да не ухапеш ръката, която те храни.

Да стои до кралете и да направлява историята на цели кралства е всичко, което Кол някога е искал. Но също да стои в светлото. Непостижима задача,  когато земята е потънала в сянката на разперените криле на майка Война.

За автора

Абъркромби е роден на 31 декември 1974 г. в Ланкастър, Англия. От малък е пристрастен към компютърните игри. Завършва Кралското училище в Ланкастър и психология в Манчестърския университет. Живее със съпругата си Лу и трите си деца в Бат, графство Съмърсет. С богатството и пълнокръвието на света, който изгражда, с ярките герои, смел език и майсторски развит сюжет Абъркромби е автор, който ще стои достойно в домашната библиотека до Дж. Р. Р. Мартин, Стивън Ериксън, Брандън Сандерсън.

Още за Джо Абъркромби
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Джо Абъркромби - „Половин война“

ПАДЕНИЕ

–ИЗГУБИХМЕ – каза крал Фин, забил поглед в чашата с ейл.
Обхождайки с поглед празната тронна зала, Скара осъзна, че не можеше да отрече думите му.
Миналото лято събралите се в нея герои щяха да съборят покрива с кръвожадното си перчене, песни за слава и закани за победа над паплачта, която Върховния крал наричаше своя армия.
Но така типично за мъжете, те се оказаха по-силни на думи, отколкото на дела. След няколко месеца на бездействие и пълна липса на слава и печалба, героите се изнизаха един по един и оставиха след себе си една шепа злочестници, които в момента се спотайваха в сенките около огромното огнище, чиито пламъци, подобно на надеждите на Тровенланд, бяха напът да угаснат. „Гората“, тронната зала на Тровенланд, наречена така заради множеството си колони, някога гъмжаща от воини, сега бе населена единствено от сенки. И изпълнена с разочарование.
Изгубиха. Без дори да влязат в битка.
Майка Кайър, естествено, виждаше нещата иначе.
– Поставиха ни условия и ние ги приехме, кралю мой, нищо повече  – поправи го тя, отхапа мъничко от месото и задъвка педантично, като кобила пред бала сено.
– Условия? – Скара заръчка гневно недокоснатата храна в чинията си. – Баща ми умря, удържайки Бейлова крепост, а ти просто предаде ключа на баба Вексен без един изваден меч. Ти обеща на Върховния крал да пропуснем войските му през земята ни! Интересно на какво ти казваш „изгубихме“?
Майка Кайър извърна очи към Скара с обичайното, вбесяващо спокойствие:
– Дядо ти мъртъв в погребалната си могила, жените на Йейлтофт ридаещи над труповете на синовете си, тази тронна зала изгорена до въглен и пепел, а ти, принцесо, с робски нашийник на врата и окована за трона на Върховния крал. На това казвам аз „изгубихме“. И затова, вместо изгубихме, казвам приехме условията им.
Лишен от всичкото си достойнство, крал Фин се свлече на стола си като провиснало на мачтата платно в безветрие. За Скара дядо ѝ беше несломим като баща Земя. Или пък просто не можеше да понесе мисълта за това колко детински заблудена бе в представите си за него.
Той преглътна наведнъж остатъка от ейла, оригна се и хвърли настрана позлатената чаша, за да бъде напълнена отново.
– Ти какво казваш, Сини Дженър? – попита кралят.
– В такава благородна компания, кралю мой, колкото може по-малко.
Синия Дженър беше дърт и опърпан хитрец, по-скоро разбойник и мошеник, отколкото търговец за какъвто минаваше. Лицето му беше грубо издялано, обветрено и съсухрено като стара статуя на носа на кораб. Ако зависеше от Скара, нямаше да бъде допуснат до доковете, камо ли на масата в тронната ѝ зала.
Майка Кайър, естествено, виждаше нещата иначе.
– Капитанът е крал, пък било то на кораб, вместо на държава. Опитът ти може да е от полза на принцеса Скара.
„Ама че наглост“, помисли си Скара.
– Уроци по политика от пират – смотолеви тя под нос, – при това неуспял.
– Не си мърмори под носа. Колко време прекарах в това да те уча как говори една принцеса? Една кралица?  – Майка Кайър вдигна гордо брадичка и извиси глас. – Ако смяташ, че мислите ти заслужават да бъдат чути, изговаряй думите гордо, изтикай ги до всяко ъгълче на стаята, изпълни тронната зала с надеждите и желанията си, за да бъдат приети от всеки, който ги чуе! Ако се срамуваш от тях, по-добре си замълчи и просто се усмихни. Усмивката не струва нищо. Какво казваше, Дженър?
– Ами... – Дженър се почеса по оцвъканото с петънца теме и приглади оскъдните сиви кичури, очевидно невиждали гребен. – Баба Вексен смаза бунта в Ниските земи.
– С помощта на това нейно псе, Яркия Йълинг, който не почита друг бог освен Смърт. – Дядо ѝ сграбчи отново чашата преди робът да я е напълнил догоре и ейлът се разля по масата.
– И сега Върховния крал извръща поглед на север – продължи Дженър. – Иска да вкара в крак Удил и Гром-гил-Горм и Тровенланд...
– Е на пътя му – довърши вместо него майка Кайър. – Не се прегърбвай, Скара, не подхожда на една принцеса да седи така.
Скара се намуси, но въпреки това се изправи леко, доближавайки скованата, схващаща врата и напълно неестествена поза, която срещаше одобрението на пастора на Тровенланд. „Една принцеса седи така, все едно има опрян на шията нож“, все казваше тя, „Титлата не означава удобство“.
– Аз съм човек, привикнал да живее свободно, недолюбвам баба Вексен, нито нейния Единствен бог, ни данъците ѝ, ни законите ѝ. – Синия Дженър се почеса по изкривената челюст. – Но когато майка Море забърка буря, капитанът на кораба спасява каквото може. Свободата не е от полза на мъртвия. А от гордост и живите имат малко полза.
– Мъдри думи. – Майка Кайър размаха пръст на Скара. – Победеният днес, може да победи утре. Мъртвият е победен завинаги.
– Мъдрост и малодушие са понякога трудни за различаване – сопна се Скара.
Пасторът стисна зъби:
– Кълна се, научила съм те на достатъчно обноски, за да знаеш кога обиждаш гост. – Благородството се познава не по това колко уважение показваш на най-високопоставения, а по това, което показваш на най-низшия. Думите са оръжия. С тях трябва да се борави много внимателно.
– Смелост и дълголетие рядко вървят ръка за ръка – каза кралят и пресуши поредната чаша.
– Кралят и ейлът още по-малко – отвърна Скара.
– Не ми остана друго, освен този ейл, внучке. Воините ми ме изоставиха. Съюзниците ми ме забравиха. Дадоха клетви, корави като камък под топлите лъчи на майка Слънце клетви, но когато се струпаха облаци, станаха на прах.
Това беше самата истина. Ден подир ден Скара гледа към доковете, тръпнеше от нетърпение да види колко кораби ще пристигнат с Железния крал Удил от Гетланд, колко воини ще доведе със себе си славният Гром-гил-Горм. Ден подир ден. Дърветата се разлистиха, хвърлиха шарени сенки, после листата им пожълтяха и накрая окапаха. Но те така и не пристигнаха.
– Верността е присъща на кучетата, но е рядкост сред хората – отбеляза майка Кайър. – План, който се уповава на вярност, е по-лош от никакъв план.
– Какво тогава?  – попита Скара.  – План, уповаващ се на малодушие?
Колко стар ѝ се видя дядо ѝ, когато извърна към нея уморени очи и я лъхна с алкохолен дъх. Стар и сломен.
– Ти си смела, Скара. По-смела си от мен. Няма съмнение, че в жилите ти тече кръвта на Бейл.
– И в твоите също, кралю мой! Винаги си ми казвал, че само половината война се води с мечове. А другата ето тук. – Скара притисна показалец в слепоочието си, така силно, че я заболя.
– Умна си, Скара. По-умна от мен. Боговете са ми свидетели, само да поискаш и можеш с приказки да свалиш птиците от небето. Ти води тази половина тогава. Покажи този остър ум и обърни армията на Върховния крал, избави земята и народа ни от меча на Яркия Йълинг. Така ще ме спасиш от унижението, че приех условията на баба Вексен. Скара сведе пламнало лице към застлания със слама под:
– Де да можех.
Но тя беше просто момиче, седемнайсетгодишно момиче. С или без кръвта на Бейл в жилите ѝ, в главата ѝ нямаше геройство, нито отговори.
– Съжалявам, дядо.
– Аз също, дете мое. – Крал Фин се свлече на стола и повика с ръка роба да напълни отново чашата му. – Аз също.
– Скара.
Гласът я изтръгна от тревожния сън. Светлината на свещта придаваше призрачен вид на бледото лице на майка Кайър.
– Скара, ставай.
Тя избута кожената завивка с омаломощени от съня ръце. Странни шумове долитаха отвън. Викове и смях. Скара разтърка очи:
– Какво има?
– Тръгваш със Синия Дженър.
Сега тя видя тъмната, чорлава фигура на търговеца, стоеше на прага на спалнята ѝ, навел сконфузено очи към пода.
– Какво?
Майка Кайър я дръпна за ръката:
– Тръгвай веднага.
Скара беше готова да спори. Както винаги. Но тогава видя изражението на лицето на пастора и то я накара да се подчини безпрекословно. Никога досега не беше виждала майка Кайър изплашена. А и вече не звучеше като смях шумът, долитащ отвън. Плач по-скоро. Нечовешки гласове.
– Какво става? – простена дрезгаво Скара.
– Допуснах ужасна грешка.  – Очите на майка Кайър се стрелнаха към вратата, после обратно към нея.  – Доверих се на баба Вексен. – Тя усука и свали от ръката на Скара златната ѝ гривна. Същата, която Бейл Строителят някога беше носил в битки, чийто рубин лъщеше като прясна рана на светлината на свещта. – Това е за теб. – Тя я подаде на Синия Дженър. – Ако се закълнеш да я отведеш жива и здрава до Торлби.
Очите на разбойника проблеснаха алчно, докато я взимаше:
– Кълна се. Давам слънчева и лунна клетва.
Майка Кайър стисна до болка двете ръце на Скара:
– Ти трябва да живееш, на всяка цена, каквото и да стане. Това е дългът ти сега. Трябва да живееш и да водиш хората. Да се бориш за Тровенланд. Да защитиш народа, ако... ако не е останал друг да го направи.
Гърлото на Скара се беше свило на топка, толкова стегнато, че едва успяваше да говори:
– Да се боря? Но...
– Научила съм те как. Опитах. Думите са оръжия. – Пасторът изтри потеклите по бузите на Скара сълзи. Дори не беше осъзнала, че плаче. – Дядо ти е прав. Ти си смела и умна. Но сега трябва да си и силна. Вече не си дете. Не забравяй, кръвта на Бейл тече в жилите ти. Сега върви.

Джо Абъркромби - „Половин война“

ПАДЕНИЕ

–ИЗГУБИХМЕ – каза крал Фин, забил поглед в чашата с ейл.
Обхождайки с поглед празната тронна зала, Скара осъзна, че не можеше да отрече думите му.
Миналото лято събралите се в нея герои щяха да съборят покрива с кръвожадното си перчене, песни за слава и закани за победа над паплачта, която Върховния крал наричаше своя армия.
Но така типично за мъжете, те се оказаха по-силни на думи, отколкото на дела. След няколко месеца на бездействие и пълна липса на слава и печалба, героите се изнизаха един по един и оставиха след себе си една шепа злочестници, които в момента се спотайваха в сенките около огромното огнище, чиито пламъци, подобно на надеждите на Тровенланд, бяха напът да угаснат. „Гората“, тронната зала на Тровенланд, наречена така заради множеството си колони, някога гъмжаща от воини, сега бе населена единствено от сенки. И изпълнена с разочарование.
Изгубиха. Без дори да влязат в битка.
Майка Кайър, естествено, виждаше нещата иначе.
– Поставиха ни условия и ние ги приехме, кралю мой, нищо повече  – поправи го тя, отхапа мъничко от месото и задъвка педантично, като кобила пред бала сено.
– Условия? – Скара заръчка гневно недокоснатата храна в чинията си. – Баща ми умря, удържайки Бейлова крепост, а ти просто предаде ключа на баба Вексен без един изваден меч. Ти обеща на Върховния крал да пропуснем войските му през земята ни! Интересно на какво ти казваш „изгубихме“?
Майка Кайър извърна очи към Скара с обичайното, вбесяващо спокойствие:
– Дядо ти мъртъв в погребалната си могила, жените на Йейлтофт ридаещи над труповете на синовете си, тази тронна зала изгорена до въглен и пепел, а ти, принцесо, с робски нашийник на врата и окована за трона на Върховния крал. На това казвам аз „изгубихме“. И затова, вместо изгубихме, казвам приехме условията им.
Лишен от всичкото си достойнство, крал Фин се свлече на стола си като провиснало на мачтата платно в безветрие. За Скара дядо ѝ беше несломим като баща Земя. Или пък просто не можеше да понесе мисълта за това колко детински заблудена бе в представите си за него.
Той преглътна наведнъж остатъка от ейла, оригна се и хвърли настрана позлатената чаша, за да бъде напълнена отново.
– Ти какво казваш, Сини Дженър? – попита кралят.
– В такава благородна компания, кралю мой, колкото може по-малко.
Синия Дженър беше дърт и опърпан хитрец, по-скоро разбойник и мошеник, отколкото търговец за какъвто минаваше. Лицето му беше грубо издялано, обветрено и съсухрено като стара статуя на носа на кораб. Ако зависеше от Скара, нямаше да бъде допуснат до доковете, камо ли на масата в тронната ѝ зала.
Майка Кайър, естествено, виждаше нещата иначе.
– Капитанът е крал, пък било то на кораб, вместо на държава. Опитът ти може да е от полза на принцеса Скара.
„Ама че наглост“, помисли си Скара.
– Уроци по политика от пират – смотолеви тя под нос, – при това неуспял.
– Не си мърмори под носа. Колко време прекарах в това да те уча как говори една принцеса? Една кралица?  – Майка Кайър вдигна гордо брадичка и извиси глас. – Ако смяташ, че мислите ти заслужават да бъдат чути, изговаряй думите гордо, изтикай ги до всяко ъгълче на стаята, изпълни тронната зала с надеждите и желанията си, за да бъдат приети от всеки, който ги чуе! Ако се срамуваш от тях, по-добре си замълчи и просто се усмихни. Усмивката не струва нищо. Какво казваше, Дженър?
– Ами... – Дженър се почеса по оцвъканото с петънца теме и приглади оскъдните сиви кичури, очевидно невиждали гребен. – Баба Вексен смаза бунта в Ниските земи.
– С помощта на това нейно псе, Яркия Йълинг, който не почита друг бог освен Смърт. – Дядо ѝ сграбчи отново чашата преди робът да я е напълнил догоре и ейлът се разля по масата.
– И сега Върховния крал извръща поглед на север – продължи Дженър. – Иска да вкара в крак Удил и Гром-гил-Горм и Тровенланд...
– Е на пътя му – довърши вместо него майка Кайър. – Не се прегърбвай, Скара, не подхожда на една принцеса да седи така.
Скара се намуси, но въпреки това се изправи леко, доближавайки скованата, схващаща врата и напълно неестествена поза, която срещаше одобрението на пастора на Тровенланд. „Една принцеса седи така, все едно има опрян на шията нож“, все казваше тя, „Титлата не означава удобство“.
– Аз съм човек, привикнал да живее свободно, недолюбвам баба Вексен, нито нейния Единствен бог, ни данъците ѝ, ни законите ѝ. – Синия Дженър се почеса по изкривената челюст. – Но когато майка Море забърка буря, капитанът на кораба спасява каквото може. Свободата не е от полза на мъртвия. А от гордост и живите имат малко полза.
– Мъдри думи. – Майка Кайър размаха пръст на Скара. – Победеният днес, може да победи утре. Мъртвият е победен завинаги.
– Мъдрост и малодушие са понякога трудни за различаване – сопна се Скара.
Пасторът стисна зъби:
– Кълна се, научила съм те на достатъчно обноски, за да знаеш кога обиждаш гост. – Благородството се познава не по това колко уважение показваш на най-високопоставения, а по това, което показваш на най-низшия. Думите са оръжия. С тях трябва да се борави много внимателно.
– Смелост и дълголетие рядко вървят ръка за ръка – каза кралят и пресуши поредната чаша.
– Кралят и ейлът още по-малко – отвърна Скара.
– Не ми остана друго, освен този ейл, внучке. Воините ми ме изоставиха. Съюзниците ми ме забравиха. Дадоха клетви, корави като камък под топлите лъчи на майка Слънце клетви, но когато се струпаха облаци, станаха на прах.
Това беше самата истина. Ден подир ден Скара гледа към доковете, тръпнеше от нетърпение да види колко кораби ще пристигнат с Железния крал Удил от Гетланд, колко воини ще доведе със себе си славният Гром-гил-Горм. Ден подир ден. Дърветата се разлистиха, хвърлиха шарени сенки, после листата им пожълтяха и накрая окапаха. Но те така и не пристигнаха.
– Верността е присъща на кучетата, но е рядкост сред хората – отбеляза майка Кайър. – План, който се уповава на вярност, е по-лош от никакъв план.
– Какво тогава?  – попита Скара.  – План, уповаващ се на малодушие?
Колко стар ѝ се видя дядо ѝ, когато извърна към нея уморени очи и я лъхна с алкохолен дъх. Стар и сломен.
– Ти си смела, Скара. По-смела си от мен. Няма съмнение, че в жилите ти тече кръвта на Бейл.
– И в твоите също, кралю мой! Винаги си ми казвал, че само половината война се води с мечове. А другата ето тук. – Скара притисна показалец в слепоочието си, така силно, че я заболя.
– Умна си, Скара. По-умна от мен. Боговете са ми свидетели, само да поискаш и можеш с приказки да свалиш птиците от небето. Ти води тази половина тогава. Покажи този остър ум и обърни армията на Върховния крал, избави земята и народа ни от меча на Яркия Йълинг. Така ще ме спасиш от унижението, че приех условията на баба Вексен. Скара сведе пламнало лице към застлания със слама под:
– Де да можех.
Но тя беше просто момиче, седемнайсетгодишно момиче. С или без кръвта на Бейл в жилите ѝ, в главата ѝ нямаше геройство, нито отговори.
– Съжалявам, дядо.
– Аз също, дете мое. – Крал Фин се свлече на стола и повика с ръка роба да напълни отново чашата му. – Аз също.
– Скара.
Гласът я изтръгна от тревожния сън. Светлината на свещта придаваше призрачен вид на бледото лице на майка Кайър.
– Скара, ставай.
Тя избута кожената завивка с омаломощени от съня ръце. Странни шумове долитаха отвън. Викове и смях. Скара разтърка очи:
– Какво има?
– Тръгваш със Синия Дженър.
Сега тя видя тъмната, чорлава фигура на търговеца, стоеше на прага на спалнята ѝ, навел сконфузено очи към пода.
– Какво?
Майка Кайър я дръпна за ръката:
– Тръгвай веднага.
Скара беше готова да спори. Както винаги. Но тогава видя изражението на лицето на пастора и то я накара да се подчини безпрекословно. Никога досега не беше виждала майка Кайър изплашена. А и вече не звучеше като смях шумът, долитащ отвън. Плач по-скоро. Нечовешки гласове.
– Какво става? – простена дрезгаво Скара.
– Допуснах ужасна грешка.  – Очите на майка Кайър се стрелнаха към вратата, после обратно към нея.  – Доверих се на баба Вексен. – Тя усука и свали от ръката на Скара златната ѝ гривна. Същата, която Бейл Строителят някога беше носил в битки, чийто рубин лъщеше като прясна рана на светлината на свещта. – Това е за теб. – Тя я подаде на Синия Дженър. – Ако се закълнеш да я отведеш жива и здрава до Торлби.
Очите на разбойника проблеснаха алчно, докато я взимаше:
– Кълна се. Давам слънчева и лунна клетва.
Майка Кайър стисна до болка двете ръце на Скара:
– Ти трябва да живееш, на всяка цена, каквото и да стане. Това е дългът ти сега. Трябва да живееш и да водиш хората. Да се бориш за Тровенланд. Да защитиш народа, ако... ако не е останал друг да го направи.
Гърлото на Скара се беше свило на топка, толкова стегнато, че едва успяваше да говори:
– Да се боря? Но...
– Научила съм те как. Опитах. Думите са оръжия. – Пасторът изтри потеклите по бузите на Скара сълзи. Дори не беше осъзнала, че плаче. – Дядо ти е прав. Ти си смела и умна. Но сега трябва да си и силна. Вече не си дете. Не забравяй, кръвта на Бейл тече в жилите ти. Сега върви.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Браво! И аз не моаг да повярвам колко бързо излезе втора книга след трета.
Леле, очарован съм колко бързо и скоро предстои и третата част, а сякаш вчера излезе втората. Поздравления! Определено не разочаровате феновете на Абъркромби!
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0219-6
Купи
Цена
20.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени