Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
„Смърт във Венеция“ и други новели
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1485-4
Купи
Цена
24.92 лв.
(28.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0887 602 218

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-11%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0222-6
Купи
Цена
12.00 лв.
(28.00 лв.)
-16лв.
Информация
Рейтинг (22)
Мнения (8)
Публикувай мнение
Печат
Твърди корици
Размери
13/20
Тегло
348 гр.
Страници
328
Дата на издаване
05 септември 2024
Превод
Димитър Стоевски
Корица
Иво Рафаилов

„Смърт във Венеция“ и други новели

В това издание са включени пет от най-известните новели на Томас Ман (1875–1955) – един от най-големите германски писатели и носител на Нобелова награда за литература: „Дребният господин Фридеман“ (1897), „Тристан“ (1903), „Тонио Крьогер“ (1903), „Смърт във Венеция“ (1911), определяно като най-доброто произведение, написано на немски език, и „Марио и фокусникът“ (1930).

И петте произведения се отличават с размисли за противоречивия и мъчителен процес на творчеството, както и с финия анализ на чувствата, с дълбок до болезненост психологизъм, с разсъждения за желанието за смърт и за смъртта като безсмъртие. С тези новели, подбрани сред обемистото творчество на Томас Ман, ИК „Колибри“ отдава своята почит към един от великите класици на XX век. 

„Литературата е... съюз на страданието с инстинкта за форма.“
Томас Ман

Нищо не е измислено, разходката в гробището в Мюнхен, мрачният параход за Пола, старият денди, подозрителният гондолиер, Тадзо и семейството му, изгубеният багаж, холерата… Всичко беше истина. Историята е преди всичко история за смъртта, възприемана като безсмъртие, история за желанието за смърт. Но проблемът, който най-много ме интересуваше, беше този за двусмисления характер на творчеството, за трагичното в изкуството. Страстта като страдание и падение беше истинската тема на новелата.

В това, което първоначално исках да разкажа, нямаше нищо хомосексуално – беше историята на последната любов на седемдесетгодишния Гьоте към Улрика, младо момиче от Мариенбад; история шокираща, красива, гротескна, смущаваща, която се превърна в „Смърт във Венеция“. Към това се прибави преживяването от моето лирично лично пътуване, което ме накара да доведа нещата докрай, въвеждайки темата за забранената любов. В случая еротичното играе ролята на едновременно чувствено и духовно приключение, насочено срещу буржоазния морал.

Томас Ман в разговор през 1951 г. с Лукино Висконти, бъдещия режисьор на филма „Смърт във Венеция“

За автора

Томас Ман е немски писател, получил Нобелова награда за литература през 1929 г. за романа си „Буденброкови“ (1901).

Pоден e на 6 юни 1875 г. в семейството на Томас Йохан Хайнрих Ман, сенатор и едър търговец от стар патрициански род в северния ханзейски град Любек. Посещава частно училище, а три години след смъртта на бащата и ликвидацията на фирмата му семейството се преселва през 1893 г. в южния баварски град Мюнхен. Там Томас Ман започва работа в застрахователна компания, но бива уволнен. Решава да посещава лекции в Техническия университет Мюнхен с намерението да стане журналист. През 1894 публикува първата си новела „Падналата“ в авторитетното списание „Ди Гезелшафт“. Става сътрудник на списание „Симплицисимус“ и създава множество кратки разкази и новели. През 1895-98 г. заедно с брат си - бъдещия писател Хайнрих Ман - пребивава в Италия, главно в Рим и Палестрина. Още там започва работа над епохалния си роман „Буденброкови“ и публикуването му в 1901 г. го спасява от тежка житейска криза. Следва бърз литературен възход и обществено признание - тогава създава романа „Кралско височество“ (1902) и прочутите новели „Тристан“ (1903) и „Тонио Крьогер“ (1903).

През 1905 г. излиза първият фрагмент на незавършения му роман „Самопризнанията на авантюриста Феликс Крул“ (1911), както и новелата „Смърт във Венеция“ (1912). През 1919 г. Томас Ман става почетен доктор на Бонския университет. Публикува романа „Вълшебната планина“ (1924).

Още книги от автора
Откъс

Томас Ман - „Смърт във Венеция“ и други новели“

Густав Ашенбах или Фон Ашенбах, както официално гласеше името му от петдесетия му рожден ден насам, реши през един пролетен следобед на 19... година, която бе толкова неблагоприятна за нашия континент, да предприеме по-далечна разходка и напусна самичък жилището си на Принцрегентенщрасе в Мюнхен. Раздразнен от трудната и неблагодарна работа в предиобедните часове, която тъкмо сега изискваше върховно внимание, съобразителност, настойчивост и точност на волята, писателят не бе успял дори след обеда да възпре продължилия да функционира творчески механизъм на духа, онова motus animi continuus, в което според Цицерон се състои умението на писателя да бъде убедителен; не го навести и облекчителната дрямка, която му беше тъй необходима поне веднъж през деня поради напредналото изхабяване на силите. Ето защо скоро след чая излезе на открито, като се надяваше, че въздухът и движението ще го поободрят и ще му помогнат да дочака една ползотворна вечер. Беше в началото на май и след няколко студени и влажни седмици внезапно настъпи преждевременно знойно лято. Близо до града, в Английската градина, където дърветата едва започваха да се покриват с първите си нежни листенца, беше душно като през август и пълно с коли и излезли на разходка пешеходци. В Аумайстер, докъдето водеха все по-тихи и по-тихи алеи, Ашенбах постоя малко, за да хвърли поглед върху оживената, пълна с народ гостилница с градина, в края на която бяха спрели няколко файтона и екипажа. Оттам вече по залез-слънце пое обратния път извън парка през ливадите и понеже над Фьоринг бяха надвиснали буреносни облаци, пък и се чувстваше уморен, реши да изчака пред Северното гробище трамвая, който по права линия щеше да го върне в града.
На спирката и около нея като никога нямаше хора. Коли не се виждаха нито по павираната Унгерерщрасе, по която лъскавите самотни релси водеха към Швабинг, нито по шосето за Фьоринг; не се мяркаше жив човек и зад оградите на каменоделците, където чакащите купувачи кръстове, паметни плочи и паметници образуваха второ, необитаемо гробище, а построеният във византийски стил дом на покойниците насреща лежеше безмълвен в отблясъка на гаснещия ден. По фасадата му, украсена с гръцки кръстове и свещени фрески в светли краски, се виждаха и симетрично наредени надписи със златни букви, отнасящи се до задгробния живот подбрани библейски изрази като: „Те влизат в божия дом“, или: „Да им свети вечната светлина“; и в течение на няколко минути Ашенбах се развлича, като разчиташе формулите и проникваше с вътрешния си взор в тяхната прозрачна мистика. После обаче забеляза в ходника между колоните над двата апокалиптични звяра, пазители на откритата стълба, един мъж, чийто не съвсем обикновен вид даде съвършено друга насока на мислите му.
Не се разбра дали човекът бе излязъл от вътрешността на дома през бронзовата порта, или незабелязано бе дошъл отвън и се бе изкачил горе. Без да се задълбочава особено в този въпрос, Ашенбах беше склонен да приеме първото. Умерено висок на ръст, слаб, голобрад и очебийно чипонос, мъжът беше от типа на червенокосите – кожата му беше млечнобяла и покрита с лунички. Очевидно нямаше никаква древна баварска жилка; и ако не друго, то поне панамената шапка с широка и права периферия слагаше върху цялата му осанка отпечатък на нещо чуждоземно и далечно. Освен това, разбира се, той носеше обичайната раница на гърба, костюм от жълтеникав лоден, препасан с колан, на лявата си ръка под лакътя бе провесил сива мушама с качулка, която бе притиснал към хълбока си, а в дясната държеше бастун с железен шип в долния край; бе кръстосал нозе и опрял другия си хълбок на дръжката на косо забития в земята бастун. Понеже стоеше с вдигната глава, мършавата му шия стърчеше високо над широкия отвор на спортната риза и излагаше на показ едрата му адамова ябълка; мъжът се взираше внимателно в ширинето изпод червените мигли на безцветните си очи, между които се очертаваха две отвесни, енергични бръчки, съвсем не подхождащи на късия му чип нос. Така – а може би издигнатото и издигащото го място, на което бе застанал, допринасяше за това впечатление – стойката му издаваше нещо властно и повелително, дръзко и дори необуздано; дали залязващото слънце го заслепяваше, та го принуждаваше да гримасничи, или ставаше дума за непоправимо обезобразяване на лицето, но прекалено късите му устни се бяха дръпнали напълно от зъбите, които, оголени чак до венците, се подаваха навън, бели и дълги.
Възможно беше Ашенбах в своето отчасти разсеяно, отчасти настоятелно наблюдение на непознатия да бе проявил известна нетактичност, защото внезапно забеляза, че онзи пресрещна погледа му толкова войнствено, така директно, с такова открито намерение да доведе работата докрай, че Ашенбах, неприятно засегнат, се извърна и тръгна покрай оградите, решил да не обръща вече никакво внимание на този човек. И в следващата минута го забрави. Ала сигурно осанката на непознатия, видът му на друмник беше подействал на въображението му или пък тук бе замесено някакво друго физическо или душевно влияние, но съвсем ненадейно той почувства странна вътрешна широта, нещо като скитническо безпокойство, като юношеско жадно влечение към далечината  – чувство толкова живо, толкова ново или най-малкото чувство, от което отдавна беше отвикнал, беше го забравил, че той, с ръце на гърба и поглед към земята, застана като прикован на едно място, за да разгадае същината и целта на това усещане.
Беше желание да пътешества, нищо друго, но обзело го като пристъп и породило в душата му страст, екзалтация, почти халюцинации. Жаждата му се разпростря върху зрителните му представи, въображението му, още неуспокоило се след днешните часове на упорен труд, сътвори образи на хилядите чудеса и ужаси, каквито се срещаха по разноликата земя, и из един път се помъчи да ги види на живо – да, той виждаше, виждаше някаква местност, тропическо мочурище под небе, покрито с гъсти изпарения, влажна, пищна и безкрайна местност, един вид изконна пустош от острови, тресавища и ръкави на реки, които влачеха тиня; виждаше наблизо и надалеч ширни полета с волно избуяла папрат, с мазни набъбнали и причудливо разцъфтели растения, сред които се въздигаха космати стволове на палми; виждаше странно разкривени дървета с корени във въздуха, които се спускаха в почвата, в застоялите води, където се отразяваха зелени сенки и където сред плаващи цветя, млечнобели и големи колкото паници, по плитчините стояха невиждани от него птици с високи рамена и безформени клюнове и гледаха неподвижно настрани; виждаше между възлестите тръбовидни стъбла на бамбуковия гъсталак святкащите очи на дебнещ тигър... и почувства, че сърцето му се разтуптява от ужас и загадъчна жад. После видението изчезна; Ашенбах поклати глава и поде отново разходката си покрай оградите на каменоделните.
Откакто разполагаше с необходимите средства, за да се придвижва където и както пожелае, той гледаше на пътешествията изключително като на хигиенна мярка, която от време на време трябваше да бъде прилагана мимо всякакъв смисъл и всякакво желание. Зает прекомерно със задачите, поставяни му от неговия собствен Аз и Аза на Европа, обременен от задължението да твори, премного несклонен към развлечения и негоден да стане любител на пъстрия външен свят, той бе се задоволил напълно с онази представа за повърхността на земята, която всеки човек може да добие, без да се отдалечава много от мястото си, и никога не бе почувствал и най-малкото изкушение да напусне континента. Особено откакто животът му започна бавно да клони към заник, откакто страхът му на художествен творец, че не ще успее да довърши делото си, че последният му час може да удари, преди да е предал своя дял и да е изразил напълно себе си, откакто този страх не можеше вече да бъде отпъден като проста неоправдана приумица, ежедневието му протичаше почти изключително в хубавия град, станал за него истински роден кът, и в грубоватата вила, която си бе построил в планината и където прекара дъжделивото лято.
Пък и онова, което току-що бе го прихванало внезапно и толкова късно, твърде скоро бе обуздано и отблъснато благодарение на разума и на самодисциплината, на която бе свикнал от младини.

Томас Ман - „Смърт във Венеция“ и други новели“

Густав Ашенбах или Фон Ашенбах, както официално гласеше името му от петдесетия му рожден ден насам, реши през един пролетен следобед на 19... година, която бе толкова неблагоприятна за нашия континент, да предприеме по-далечна разходка и напусна самичък жилището си на Принцрегентенщрасе в Мюнхен. Раздразнен от трудната и неблагодарна работа в предиобедните часове, която тъкмо сега изискваше върховно внимание, съобразителност, настойчивост и точност на волята, писателят не бе успял дори след обеда да възпре продължилия да функционира творчески механизъм на духа, онова motus animi continuus, в което според Цицерон се състои умението на писателя да бъде убедителен; не го навести и облекчителната дрямка, която му беше тъй необходима поне веднъж през деня поради напредналото изхабяване на силите. Ето защо скоро след чая излезе на открито, като се надяваше, че въздухът и движението ще го поободрят и ще му помогнат да дочака една ползотворна вечер. Беше в началото на май и след няколко студени и влажни седмици внезапно настъпи преждевременно знойно лято. Близо до града, в Английската градина, където дърветата едва започваха да се покриват с първите си нежни листенца, беше душно като през август и пълно с коли и излезли на разходка пешеходци. В Аумайстер, докъдето водеха все по-тихи и по-тихи алеи, Ашенбах постоя малко, за да хвърли поглед върху оживената, пълна с народ гостилница с градина, в края на която бяха спрели няколко файтона и екипажа. Оттам вече по залез-слънце пое обратния път извън парка през ливадите и понеже над Фьоринг бяха надвиснали буреносни облаци, пък и се чувстваше уморен, реши да изчака пред Северното гробище трамвая, който по права линия щеше да го върне в града.
На спирката и около нея като никога нямаше хора. Коли не се виждаха нито по павираната Унгерерщрасе, по която лъскавите самотни релси водеха към Швабинг, нито по шосето за Фьоринг; не се мяркаше жив човек и зад оградите на каменоделците, където чакащите купувачи кръстове, паметни плочи и паметници образуваха второ, необитаемо гробище, а построеният във византийски стил дом на покойниците насреща лежеше безмълвен в отблясъка на гаснещия ден. По фасадата му, украсена с гръцки кръстове и свещени фрески в светли краски, се виждаха и симетрично наредени надписи със златни букви, отнасящи се до задгробния живот подбрани библейски изрази като: „Те влизат в божия дом“, или: „Да им свети вечната светлина“; и в течение на няколко минути Ашенбах се развлича, като разчиташе формулите и проникваше с вътрешния си взор в тяхната прозрачна мистика. После обаче забеляза в ходника между колоните над двата апокалиптични звяра, пазители на откритата стълба, един мъж, чийто не съвсем обикновен вид даде съвършено друга насока на мислите му.
Не се разбра дали човекът бе излязъл от вътрешността на дома през бронзовата порта, или незабелязано бе дошъл отвън и се бе изкачил горе. Без да се задълбочава особено в този въпрос, Ашенбах беше склонен да приеме първото. Умерено висок на ръст, слаб, голобрад и очебийно чипонос, мъжът беше от типа на червенокосите – кожата му беше млечнобяла и покрита с лунички. Очевидно нямаше никаква древна баварска жилка; и ако не друго, то поне панамената шапка с широка и права периферия слагаше върху цялата му осанка отпечатък на нещо чуждоземно и далечно. Освен това, разбира се, той носеше обичайната раница на гърба, костюм от жълтеникав лоден, препасан с колан, на лявата си ръка под лакътя бе провесил сива мушама с качулка, която бе притиснал към хълбока си, а в дясната държеше бастун с железен шип в долния край; бе кръстосал нозе и опрял другия си хълбок на дръжката на косо забития в земята бастун. Понеже стоеше с вдигната глава, мършавата му шия стърчеше високо над широкия отвор на спортната риза и излагаше на показ едрата му адамова ябълка; мъжът се взираше внимателно в ширинето изпод червените мигли на безцветните си очи, между които се очертаваха две отвесни, енергични бръчки, съвсем не подхождащи на късия му чип нос. Така – а може би издигнатото и издигащото го място, на което бе застанал, допринасяше за това впечатление – стойката му издаваше нещо властно и повелително, дръзко и дори необуздано; дали залязващото слънце го заслепяваше, та го принуждаваше да гримасничи, или ставаше дума за непоправимо обезобразяване на лицето, но прекалено късите му устни се бяха дръпнали напълно от зъбите, които, оголени чак до венците, се подаваха навън, бели и дълги.
Възможно беше Ашенбах в своето отчасти разсеяно, отчасти настоятелно наблюдение на непознатия да бе проявил известна нетактичност, защото внезапно забеляза, че онзи пресрещна погледа му толкова войнствено, така директно, с такова открито намерение да доведе работата докрай, че Ашенбах, неприятно засегнат, се извърна и тръгна покрай оградите, решил да не обръща вече никакво внимание на този човек. И в следващата минута го забрави. Ала сигурно осанката на непознатия, видът му на друмник беше подействал на въображението му или пък тук бе замесено някакво друго физическо или душевно влияние, но съвсем ненадейно той почувства странна вътрешна широта, нещо като скитническо безпокойство, като юношеско жадно влечение към далечината  – чувство толкова живо, толкова ново или най-малкото чувство, от което отдавна беше отвикнал, беше го забравил, че той, с ръце на гърба и поглед към земята, застана като прикован на едно място, за да разгадае същината и целта на това усещане.
Беше желание да пътешества, нищо друго, но обзело го като пристъп и породило в душата му страст, екзалтация, почти халюцинации. Жаждата му се разпростря върху зрителните му представи, въображението му, още неуспокоило се след днешните часове на упорен труд, сътвори образи на хилядите чудеса и ужаси, каквито се срещаха по разноликата земя, и из един път се помъчи да ги види на живо – да, той виждаше, виждаше някаква местност, тропическо мочурище под небе, покрито с гъсти изпарения, влажна, пищна и безкрайна местност, един вид изконна пустош от острови, тресавища и ръкави на реки, които влачеха тиня; виждаше наблизо и надалеч ширни полета с волно избуяла папрат, с мазни набъбнали и причудливо разцъфтели растения, сред които се въздигаха космати стволове на палми; виждаше странно разкривени дървета с корени във въздуха, които се спускаха в почвата, в застоялите води, където се отразяваха зелени сенки и където сред плаващи цветя, млечнобели и големи колкото паници, по плитчините стояха невиждани от него птици с високи рамена и безформени клюнове и гледаха неподвижно настрани; виждаше между възлестите тръбовидни стъбла на бамбуковия гъсталак святкащите очи на дебнещ тигър... и почувства, че сърцето му се разтуптява от ужас и загадъчна жад. После видението изчезна; Ашенбах поклати глава и поде отново разходката си покрай оградите на каменоделните.
Откакто разполагаше с необходимите средства, за да се придвижва където и както пожелае, той гледаше на пътешествията изключително като на хигиенна мярка, която от време на време трябваше да бъде прилагана мимо всякакъв смисъл и всякакво желание. Зает прекомерно със задачите, поставяни му от неговия собствен Аз и Аза на Европа, обременен от задължението да твори, премного несклонен към развлечения и негоден да стане любител на пъстрия външен свят, той бе се задоволил напълно с онази представа за повърхността на земята, която всеки човек може да добие, без да се отдалечава много от мястото си, и никога не бе почувствал и най-малкото изкушение да напусне континента. Особено откакто животът му започна бавно да клони към заник, откакто страхът му на художествен творец, че не ще успее да довърши делото си, че последният му час може да удари, преди да е предал своя дял и да е изразил напълно себе си, откакто този страх не можеше вече да бъде отпъден като проста неоправдана приумица, ежедневието му протичаше почти изключително в хубавия град, станал за него истински роден кът, и в грубоватата вила, която си бе построил в планината и където прекара дъжделивото лято.
Пък и онова, което току-що бе го прихванало внезапно и толкова късно, твърде скоро бе обуздано и отблъснато благодарение на разума и на самодисциплината, на която бе свикнал от младини.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Здравейте, Николай! Грешката е наша, коригирахме публикацията. Благодарим Ви!

Оценка: +1

"Томас Ман В разговор с Лукио Висконти по време на снимките на филма „Смърт във Венеция“, 1951" -- ?? Томас Ман почива 1955, филмът е от 1971!
Ник, може да си купиш изданието от 1964 г. - Новели на Томас Ман. В Книжен пазар е 6 лв.
Това е единствената книга, която ми убягва. Нито нова, нито втора ръка мога да я намеря! Очевидно сте пуснали прекалено малко бройки, а се търси... От доста време желая да я прочета, но нито библиотеката в града ни има бройка, нито двете малки антикварни книжарници. Не мога да си обясня, защо е толкова трудна за намиране!

Оценка: +4

Здравейте, смятате ли да преиздадете новелите?

Оценка: +7

Присъединявам се към питането за други произведения като „Вълшебната планина“ и „Доктор Фаустус“. Много е жалко откога не са преиздавани, а ужасно ми се иска да си имам нови издания на такива вечни творби.

Оценка: +6

Намерявате ли да издадете други негови произведения като Вълшебната планина или Д-р Фаустус?

Оценка: +6

Поздравления за решението да преиздадете това върхово за творчеството на Томас Ман произведение в превод на големия Димитър Стоевски.

Оценка: +3

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1485-4
Купи
Цена
24.92 лв.
(28.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0222-6
Купи
Цена
12.00 лв.
(28.00 лв.)

* 16 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-16лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени