Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Макара със син конец
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0168-7
изчерпана
Нова цена
5.00 лв.
(Преоценена, стара цена: 20.00 лв.)
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0169-4
Купи
Цена
3.20 лв.
(5.00 лв.)
-1.80лв.
Информация
Рейтинг (16)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
300 гр.
Страници
384
Дата на издаване
09 март 2018
Превод
Владимир Молев
Корица
Стефан Касъров

Макара със син конец

„Беше прекрасен прохладен следобед…“ Така Аби Уитшенк започва всеки път разказа си за онзи юлски ден през 1959 година, в който се е влюбила в съпруга си Ред. Но макар Уитшенкови да са убедени, че не са като другите, поне в това отношение те са едно съвсем обикновено семейство и историите, които си разказват, разкриват само част от цялата истина. През годините между Аби, Ред и четирите им пораснали деца са се натрупали не само мигове на нежност, смях и веселие, а и ревност, разочарование и внимателно пазени тайни. В този роман, написан с ведро чувство за хумор и човешка топлина, пред нас се изправят четири поколения на една фамилия – от родителите на Ред, пристигнали в Балтимор в годините на Голямата депресия, до внуците, прекрачили прага на двайсет и първи век, – чийто живот се върти около голямата, уютна къща, която винаги е била техният пристан и с която сега трябва да се разделят.

Финалист за наградата „Букър“, една от най-добрите книги на годината за „Вашингтон Пост“, „Пийпъл“ и „Чикаго Трибюн“.

За автора

Много малко се знае за Ан Тайлър, една от бисерните авторки на съвременна Америка и носителка на наградата „Пулицър” през 1988 г. за романа „Уроци по дишане”. Родена е през 1941 г. в Минеаполис и живее в Болтимор, щата Мeриланд, където ситуира неизменно своите герои. Тя отказва упорито да дава интервюта и да обикаля страната, за да рекламира книгите си, затова читателите й в цял свят приеха като ценен подарък появата й във Великобритания през 2012 г. за връчването на Наградата за литературни постижения на в. „Сънди Таймс”. Романът й „Вечеря в ресторант „Носталгия” е финалист едновременно за наградата „Пулицър” и за престижното литературно отличие ПЕН/Фолкнър, а „Турист по неволя” получава през 1985 г. Националната награда на критиците за най-добра книга и също е финалист за „Пулицър”. 

Още книги от автора
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Ан Тайлър  - „Макара със син конец“

Първа глава

ДЕНИ, синът на Ред и Аби Уитшенк, се обади по телефона една вечер през юли 1994 година. Те тъкмо се приготвяха да си лягат. Аби беше по комбинезон пред тоалетката и измъкваше фибите от вече поразпадналия се кок. Ред, тъмнокос, жилав мъж по раирано долнище на пижама и бяла тениска, беше седнал на леглото да си свали чорапите и когато телефонът на нощното шкафче звънна, той веднага вдигна.
– Семейство Уитшенк.
След миг добави:
– А, здрасти!
Аби се завъртя, както беше със заровени в косата пръсти.
– Какво – рече Ред, но без въпросителна интонация. – А? Е, стига, Дени!
Аби отпусна ръце.
– Ало? – извика той. – Не ми... Ало? Ало?
Ред замълча, после остави слушалката.
– Какво става? – попита Аби.
– Каза, че е гей.
– Какво?!
– Каза, че трябвало да ми каже нещо, бил гей.
– И ти му затвори!
– Не, Аби, той ми затвори. Аз само възкликнах: „Е, стига, Дени!“ и той ми затвори. Ей така, щрак и готово.
– О, Ред, как можа! – изрева жално Аби.
Тя се обърна и взе халата си, по изтънелия с годините хавлиен плат трудно можеше да се познае, че някога е бил розов. Облече го и стегна здраво колана.
– Какво ти става, защо му говориш така?
– Не го казах с лошо! Когато някой ти изтърси нещо такова, нормално е да възкликнеш: „Е, стига!“, нали?
Аби стисна в шепа падналите над челото кичури.
– Мисълта ми беше – продължи Ред, – „Е стига, какво ще ни сервираш следващия път, Дени? Какво още ще измислиш да ни тревожиш?“. И той знаеше, че това имах предвид. Повярвай ми, много добре го знаеше. Но сега може да ме изкара мен виновен, да обвинява моето тесногръдие, моята изостаналост или както там реши да я нарече. Ясно беше, че се зарадва на реакцията ми. Пролича си по това как веднага ми затвори, точно на такъв отговор се е надявал.
– Добре... – измърмори Аби и превключи на практична вълна. – Откъде се обади?
– Откъде да знам? Няма постоянен адрес, не сме го виждали цяло лято, вече два пъти си сменя работата – поне за толкова знаем, а за още колко не знаем... Той е само на деветнайсет, а нямаме представа в коя част на планетата се намира! Няма как да не се запиташ какво тук не е наред, нали?
– Звучеше ли като междуградски разговор? Чуваше ли се онова пращене, сещаш се, нали? Мисли! Или пък е тук, в Балтимор?
– Не знам, Аби.
Тя седна до него. Матракът потъна, Аби беше едра, здрава жена.
– Трябва да го намерим – рече тя. След миг добави: – Трябва да си сложим онова, как се казваше, за изписване на номера, от който ти се обаждат. – Тя се приведе напред и се взря настойчиво в телефона. – О, ако можехме веднага да го направим!
– И за какво ти е? Да му се обадиш и той да не ти вдигне?
– Ще вдигне. Ще се сети, че съм аз. Ако знае, че съм аз, ще вдигне.
Тя скочи от леглото и закрачи напред-назад по персийската пътека, която в средата беше протъркана и олисяла от хилядите подобни кръстосвания по нея. Стаята беше хубава, просторна и добре обзаведена, излъчваше улегналото спокойствие на помещение, чиито обитатели отдавна са престанали да му обръщат внимание.
– Как звучеше гласът му? – попита тя. – Притеснен ли беше? Смутен?
– Добре звучеше.
– Така ти се е сторило. Да не е бил пийнал?
– Не знам.
– Имаше ли други хора около него?
– Не знам, Аби.
– Или е бил със своя... приятел? Той я стрелна с поглед. – Нали не смяташ, че говори сериозно?
– Разбира се, че говори сериозно! Иначе защо да ти се обажда?
– Той не е гей, Аби.
– Откъде знаеш?
– Просто не е. Помни ми думата. После ще се чувстваш глупаво и ще се тюхкаш, че си се хванала на въдицата.
– Ще ти се да е така.
– Къде отиде женската ти интуиция? Та той вкара в беля едно момиче още в гимназията!
– Е, това нищо не означава. Даже може да е било знак за другото.
– В какъв смисъл?
– Човек няма как да знае какви влечения изпитват тези около него.
 – И слава богу – измърмори Ред.
Той се наведе, пъшкайки, и измъкна изпод леглото чехлите си. Междувременно Аби беше престанала да крачи напред-назад и отново се взираше в телефона. Сложи ръка на слушалката. Поколеба се. След това я вдигна рязко и я притисна към ухото, после я затръшна обратно на вилката.
– Онова за разпознаване на номера, от който ти се обаждат – заговори Ред като че ли на себе си, – е някакво хитруване на дребно. Като вдигне, човек поема риск и трябва да е готов за това. В общи линии това е идеята на телефоните, поне според мен.
Той се надигна и пое към банята. Зад гърба му Аби се обади:
– Това би обяснило много неща. Нали? Ако се окаже, че е хомосексуален.
Ред вече затваряше вратата на банята, но подаде глава и я изгледа мрачно. Тънките му черни вежди, които обикновено бяха в две прави линии, сега почти се бяха слели.
– Понякога – рече той – страшно съжалявам, че се ожених за социален работник.
И след това затръшна вратата.
Когато Ред излезе от банята, Аби седеше в леглото по нощница със скръстени на гърдите ръце.
– Не се и опитвай да хвърлиш вината за проблемите на Денис на моята професия – поде тя.
– Исках да кажа, че понякога човек може да прекали – отвърна той. – Да бъде прекалено състрадателен и милостив. Непрестанно да човърка в душата на детето.
– Няма такова нещо като „прекалено състрадателен“.
– Е, точно така смятат социалните работници.
Тя изсумтя раздразнено и отново хвърли поглед към телефона. Той беше от страната на Ред, не от нейната. Ред вдигна завивката и се мушна в леглото, препречвайки погледа й. Протегна ръка и угаси лампата на нощното шкафче. Стаята потъна в мрак, слабо сияние очертаваше двата високи прозореца с прозрачни завеси, гледащи към моравата.
Ред се беше изтегнал по гръб, Аби обаче още беше седнала.
– Мислиш ли, че ще ни се обади пак? – попита изведнъж тя.
– О, да. Рано или късно.
– Трябвало е да събере всичката си смелост, за да вземе телефона и да набере номера – продължи тя. – Може да не му е останала повече.
– Смелост? Каква смелост? Ние сме неговите родители! За какво му е притрябвала смелост, за да се обади на родителите си?
– Заради теб има нужда от смелост – рече Аби.
– Глупости. И шамар не съм му удрял.
– Да, но го гледаш неодобрително. Все му намираш кусури. С момичетата си мек като памук, Стем е същият като теб, а Дени... С Дени ти е трудно. Даже понякога ми се струва, че не го харесваш.
– Стига, Аби. Знаеш, че това не е вярно.
– Не, обичаш го, в това няма съмнение. Но съм те хващала как го гледаш, все едно се чудиш откъде се е взел, и хич не си мисли, че той не го е забелязал.
– А защо става така, че той все се опитва да избяга не от друг, а от теб?
– Не се опитва да избяга от мен!
– Още от пет-шестгодишен не ти даваше да влизаш в стаята му. Предпочиташе сам да си сменя чаршафите, отколкото да те пусне ти да го направиш! Почти не водеше приятели у дома, криеше имената им, даже не ти отговаряше какво са правили в училище. Все ти повтаряше да го оставиш на мира, да не му се бъркаш в живота, да не му се месиш. „Престани да ми дишаш във врата“, така ти викаше, нали? Онази книжка, която не харесваше, дето я накъса цялата, за малкото зайче, което искаше да се превърне в риба или в облак, за да избяга, а майка зайка му отговаряше, че тя също ще се превърне в риба или в облак и ще тръгне след него... Дени толкова я мразеше, че накъса на ей такива парченца дебелите картонени страници!
– Това няма нищо общо с...
– И сега се чудиш защо е станал гей. Не че е станал, но дори и да беше, дори и да му е минало през ума, че това е чудесен начин да ни пощури, причината за това е само една. И аз ще ти кажа каква е тя: майката. Винаги е заради майката орлица.
– О! – извика Аби. – Това е толкова остаряло и глупаво, и... невярно, не си струва даже да ти отговарям.
– Не си струва, ама ми отговаряш.
– А бащата, щом държиш да се върнем към Средновековието с твоите теории? Какво ще кажеш за мачото, бащата строител, който само навиква сина си да се стегне в кръста, да покаже малко хъс, да престане да мрънка за глупости, да се качи на покрива и да закове керемидите?
– Керемидите не се коват, Аби.
– Е, какво ще кажеш?
– Добре, добре. Така беше. Аз бях най-лошият баща на света. Било, каквото било. Възцари се мълчание. В тишината се долавяше шумът отвън, по улицата минаваше кола.
– Не съм казала, че си лош баща – рече Аби.
– Е...
Отново мълчание.
Аби попита:
– Нямаше ли някакъв номер, който, като го набереш, ти казват номера, с който последно си говорил?
– Звезда, шест, девет – отвърна веднага Ред. Прокашля се тихо. – Но ти няма да го направиш.
– Защо?
– Денис ми затвори, сложи край на разговора, ако ми позволиш да ти напомня.
– Защото си го засегнал – отвърна Аби.
– Ако го бях засегнал, нямаше да ми затвори. Нямаше толкова бързо да приключи. Той сякаш едва чакаше да тресне слушалката. Едва ли не потриваше доволно ръчички! Започна направо: „Искам да ти кажа нещо...“.
– Не беше ли „Трябва да ти кажа нещо“?
– Ами или едното, или другото – отвърна Ред.
– И все пак?
– Има ли значение?
– Има.
Той се замисли. Замърмори под нос:
– Трябва да ти кажа нещо... Искам да ти кажа нещо.... Тате, искам да ти... Честно казано, не помня.
– Би ли набрал звезда, шест, девет, моля?
– Но не ми е ясно какво си е мислил. Знае, че нямам нищо против хомосексуалните. Даже за бригадир на гипсокартонаджиите съм назначил гей, по дяволите! И Дени го знае. Не мога да схвана защо е решил, че това ще ме притесни. Ясно е, че няма да заподскачам от радост. Човек винаги иска животът на детето му да е лесен. Но...
– Подай ми телефона – прекъсна го Аби.
Телефонът звънна.
Ред сграбчи слушалката в мига, в който Аби се хвърли към нея. Той първи я хвана, но в последвалото боричкане някак си слушалката се озова в нея. Аби се изправи и рече:
– Дени?
След това каза:
– О... Джийни...
Ред отново се отпусна по гръб.
– Не, не сме си легнали още. – Няколко секунди мълчание. – Разбира се. Какво й е на твоята? – Отново мълчание. – Не, не е проблем. Утре в осем. Лека.
Аби подаде слушалката на Ред, той я взе и се пресегна да я остави на мястото й.
– Иска да вземе моята кола – каза тя и се върна в своята половина от леглото. След това добави с глух, унил глас: – И сега вече не можем да се обадим на звезда, шест, девет, нали?
– Да – отвърна Ред, – няма смисъл.
– О, Ред, какво ще правим? Никога повече няма да го видим! Няма да ни даде втори шанс!
– Недей, скъпа. Ще го видим, обещавам ти.
Той се пресегна, придърпа я леко и тя отпусна глава на рамото му.
Полежаха така известно време, постепенно Аби замря и дишането й стана дълбоко и спокойно. Ред обаче продължаваше да се кокори в мрака. В някакъв момент замърмори тихо, сякаш искаше да пробва как ще прозвучат думите, изречени на глас: „Трябва да ти кажа нещо... Искам да ти кажа нещо... Татко, искам да... Татко, трябва да...“. Завъртя глава изнервено на другата страна и подхвана отново: „...да ти кажа нещо: аз съм гей... да ти кажа нещо: мисля, че съм гей... Аз съм гей... Мисля, че съм гей... Мисля, че може и да съм гей... Аз съм гей...“
Но накрая и Ред замълча и сънят го обори.

Ан Тайлър  - „Макара със син конец“

Първа глава

ДЕНИ, синът на Ред и Аби Уитшенк, се обади по телефона една вечер през юли 1994 година. Те тъкмо се приготвяха да си лягат. Аби беше по комбинезон пред тоалетката и измъкваше фибите от вече поразпадналия се кок. Ред, тъмнокос, жилав мъж по раирано долнище на пижама и бяла тениска, беше седнал на леглото да си свали чорапите и когато телефонът на нощното шкафче звънна, той веднага вдигна.
– Семейство Уитшенк.
След миг добави:
– А, здрасти!
Аби се завъртя, както беше със заровени в косата пръсти.
– Какво – рече Ред, но без въпросителна интонация. – А? Е, стига, Дени!
Аби отпусна ръце.
– Ало? – извика той. – Не ми... Ало? Ало?
Ред замълча, после остави слушалката.
– Какво става? – попита Аби.
– Каза, че е гей.
– Какво?!
– Каза, че трябвало да ми каже нещо, бил гей.
– И ти му затвори!
– Не, Аби, той ми затвори. Аз само възкликнах: „Е, стига, Дени!“ и той ми затвори. Ей така, щрак и готово.
– О, Ред, как можа! – изрева жално Аби.
Тя се обърна и взе халата си, по изтънелия с годините хавлиен плат трудно можеше да се познае, че някога е бил розов. Облече го и стегна здраво колана.
– Какво ти става, защо му говориш така?
– Не го казах с лошо! Когато някой ти изтърси нещо такова, нормално е да възкликнеш: „Е, стига!“, нали?
Аби стисна в шепа падналите над челото кичури.
– Мисълта ми беше – продължи Ред, – „Е стига, какво ще ни сервираш следващия път, Дени? Какво още ще измислиш да ни тревожиш?“. И той знаеше, че това имах предвид. Повярвай ми, много добре го знаеше. Но сега може да ме изкара мен виновен, да обвинява моето тесногръдие, моята изостаналост или както там реши да я нарече. Ясно беше, че се зарадва на реакцията ми. Пролича си по това как веднага ми затвори, точно на такъв отговор се е надявал.
– Добре... – измърмори Аби и превключи на практична вълна. – Откъде се обади?
– Откъде да знам? Няма постоянен адрес, не сме го виждали цяло лято, вече два пъти си сменя работата – поне за толкова знаем, а за още колко не знаем... Той е само на деветнайсет, а нямаме представа в коя част на планетата се намира! Няма как да не се запиташ какво тук не е наред, нали?
– Звучеше ли като междуградски разговор? Чуваше ли се онова пращене, сещаш се, нали? Мисли! Или пък е тук, в Балтимор?
– Не знам, Аби.
Тя седна до него. Матракът потъна, Аби беше едра, здрава жена.
– Трябва да го намерим – рече тя. След миг добави: – Трябва да си сложим онова, как се казваше, за изписване на номера, от който ти се обаждат. – Тя се приведе напред и се взря настойчиво в телефона. – О, ако можехме веднага да го направим!
– И за какво ти е? Да му се обадиш и той да не ти вдигне?
– Ще вдигне. Ще се сети, че съм аз. Ако знае, че съм аз, ще вдигне.
Тя скочи от леглото и закрачи напред-назад по персийската пътека, която в средата беше протъркана и олисяла от хилядите подобни кръстосвания по нея. Стаята беше хубава, просторна и добре обзаведена, излъчваше улегналото спокойствие на помещение, чиито обитатели отдавна са престанали да му обръщат внимание.
– Как звучеше гласът му? – попита тя. – Притеснен ли беше? Смутен?
– Добре звучеше.
– Така ти се е сторило. Да не е бил пийнал?
– Не знам.
– Имаше ли други хора около него?
– Не знам, Аби.
– Или е бил със своя... приятел? Той я стрелна с поглед. – Нали не смяташ, че говори сериозно?
– Разбира се, че говори сериозно! Иначе защо да ти се обажда?
– Той не е гей, Аби.
– Откъде знаеш?
– Просто не е. Помни ми думата. После ще се чувстваш глупаво и ще се тюхкаш, че си се хванала на въдицата.
– Ще ти се да е така.
– Къде отиде женската ти интуиция? Та той вкара в беля едно момиче още в гимназията!
– Е, това нищо не означава. Даже може да е било знак за другото.
– В какъв смисъл?
– Човек няма как да знае какви влечения изпитват тези около него.
 – И слава богу – измърмори Ред.
Той се наведе, пъшкайки, и измъкна изпод леглото чехлите си. Междувременно Аби беше престанала да крачи напред-назад и отново се взираше в телефона. Сложи ръка на слушалката. Поколеба се. След това я вдигна рязко и я притисна към ухото, после я затръшна обратно на вилката.
– Онова за разпознаване на номера, от който ти се обаждат – заговори Ред като че ли на себе си, – е някакво хитруване на дребно. Като вдигне, човек поема риск и трябва да е готов за това. В общи линии това е идеята на телефоните, поне според мен.
Той се надигна и пое към банята. Зад гърба му Аби се обади:
– Това би обяснило много неща. Нали? Ако се окаже, че е хомосексуален.
Ред вече затваряше вратата на банята, но подаде глава и я изгледа мрачно. Тънките му черни вежди, които обикновено бяха в две прави линии, сега почти се бяха слели.
– Понякога – рече той – страшно съжалявам, че се ожених за социален работник.
И след това затръшна вратата.
Когато Ред излезе от банята, Аби седеше в леглото по нощница със скръстени на гърдите ръце.
– Не се и опитвай да хвърлиш вината за проблемите на Денис на моята професия – поде тя.
– Исках да кажа, че понякога човек може да прекали – отвърна той. – Да бъде прекалено състрадателен и милостив. Непрестанно да човърка в душата на детето.
– Няма такова нещо като „прекалено състрадателен“.
– Е, точно така смятат социалните работници.
Тя изсумтя раздразнено и отново хвърли поглед към телефона. Той беше от страната на Ред, не от нейната. Ред вдигна завивката и се мушна в леглото, препречвайки погледа й. Протегна ръка и угаси лампата на нощното шкафче. Стаята потъна в мрак, слабо сияние очертаваше двата високи прозореца с прозрачни завеси, гледащи към моравата.
Ред се беше изтегнал по гръб, Аби обаче още беше седнала.
– Мислиш ли, че ще ни се обади пак? – попита изведнъж тя.
– О, да. Рано или късно.
– Трябвало е да събере всичката си смелост, за да вземе телефона и да набере номера – продължи тя. – Може да не му е останала повече.
– Смелост? Каква смелост? Ние сме неговите родители! За какво му е притрябвала смелост, за да се обади на родителите си?
– Заради теб има нужда от смелост – рече Аби.
– Глупости. И шамар не съм му удрял.
– Да, но го гледаш неодобрително. Все му намираш кусури. С момичетата си мек като памук, Стем е същият като теб, а Дени... С Дени ти е трудно. Даже понякога ми се струва, че не го харесваш.
– Стига, Аби. Знаеш, че това не е вярно.
– Не, обичаш го, в това няма съмнение. Но съм те хващала как го гледаш, все едно се чудиш откъде се е взел, и хич не си мисли, че той не го е забелязал.
– А защо става така, че той все се опитва да избяга не от друг, а от теб?
– Не се опитва да избяга от мен!
– Още от пет-шестгодишен не ти даваше да влизаш в стаята му. Предпочиташе сам да си сменя чаршафите, отколкото да те пусне ти да го направиш! Почти не водеше приятели у дома, криеше имената им, даже не ти отговаряше какво са правили в училище. Все ти повтаряше да го оставиш на мира, да не му се бъркаш в живота, да не му се месиш. „Престани да ми дишаш във врата“, така ти викаше, нали? Онази книжка, която не харесваше, дето я накъса цялата, за малкото зайче, което искаше да се превърне в риба или в облак, за да избяга, а майка зайка му отговаряше, че тя също ще се превърне в риба или в облак и ще тръгне след него... Дени толкова я мразеше, че накъса на ей такива парченца дебелите картонени страници!
– Това няма нищо общо с...
– И сега се чудиш защо е станал гей. Не че е станал, но дори и да беше, дори и да му е минало през ума, че това е чудесен начин да ни пощури, причината за това е само една. И аз ще ти кажа каква е тя: майката. Винаги е заради майката орлица.
– О! – извика Аби. – Това е толкова остаряло и глупаво, и... невярно, не си струва даже да ти отговарям.
– Не си струва, ама ми отговаряш.
– А бащата, щом държиш да се върнем към Средновековието с твоите теории? Какво ще кажеш за мачото, бащата строител, който само навиква сина си да се стегне в кръста, да покаже малко хъс, да престане да мрънка за глупости, да се качи на покрива и да закове керемидите?
– Керемидите не се коват, Аби.
– Е, какво ще кажеш?
– Добре, добре. Така беше. Аз бях най-лошият баща на света. Било, каквото било. Възцари се мълчание. В тишината се долавяше шумът отвън, по улицата минаваше кола.
– Не съм казала, че си лош баща – рече Аби.
– Е...
Отново мълчание.
Аби попита:
– Нямаше ли някакъв номер, който, като го набереш, ти казват номера, с който последно си говорил?
– Звезда, шест, девет – отвърна веднага Ред. Прокашля се тихо. – Но ти няма да го направиш.
– Защо?
– Денис ми затвори, сложи край на разговора, ако ми позволиш да ти напомня.
– Защото си го засегнал – отвърна Аби.
– Ако го бях засегнал, нямаше да ми затвори. Нямаше толкова бързо да приключи. Той сякаш едва чакаше да тресне слушалката. Едва ли не потриваше доволно ръчички! Започна направо: „Искам да ти кажа нещо...“.
– Не беше ли „Трябва да ти кажа нещо“?
– Ами или едното, или другото – отвърна Ред.
– И все пак?
– Има ли значение?
– Има.
Той се замисли. Замърмори под нос:
– Трябва да ти кажа нещо... Искам да ти кажа нещо.... Тате, искам да ти... Честно казано, не помня.
– Би ли набрал звезда, шест, девет, моля?
– Но не ми е ясно какво си е мислил. Знае, че нямам нищо против хомосексуалните. Даже за бригадир на гипсокартонаджиите съм назначил гей, по дяволите! И Дени го знае. Не мога да схвана защо е решил, че това ще ме притесни. Ясно е, че няма да заподскачам от радост. Човек винаги иска животът на детето му да е лесен. Но...
– Подай ми телефона – прекъсна го Аби.
Телефонът звънна.
Ред сграбчи слушалката в мига, в който Аби се хвърли към нея. Той първи я хвана, но в последвалото боричкане някак си слушалката се озова в нея. Аби се изправи и рече:
– Дени?
След това каза:
– О... Джийни...
Ред отново се отпусна по гръб.
– Не, не сме си легнали още. – Няколко секунди мълчание. – Разбира се. Какво й е на твоята? – Отново мълчание. – Не, не е проблем. Утре в осем. Лека.
Аби подаде слушалката на Ред, той я взе и се пресегна да я остави на мястото й.
– Иска да вземе моята кола – каза тя и се върна в своята половина от леглото. След това добави с глух, унил глас: – И сега вече не можем да се обадим на звезда, шест, девет, нали?
– Да – отвърна Ред, – няма смисъл.
– О, Ред, какво ще правим? Никога повече няма да го видим! Няма да ни даде втори шанс!
– Недей, скъпа. Ще го видим, обещавам ти.
Той се пресегна, придърпа я леко и тя отпусна глава на рамото му.
Полежаха така известно време, постепенно Аби замря и дишането й стана дълбоко и спокойно. Ред обаче продължаваше да се кокори в мрака. В някакъв момент замърмори тихо, сякаш искаше да пробва как ще прозвучат думите, изречени на глас: „Трябва да ти кажа нещо... Искам да ти кажа нещо... Татко, искам да... Татко, трябва да...“. Завъртя глава изнервено на другата страна и подхвана отново: „...да ти кажа нещо: аз съм гей... да ти кажа нещо: мисля, че съм гей... Аз съм гей... Мисля, че съм гей... Мисля, че може и да съм гей... Аз съм гей...“
Но накрая и Ред замълча и сънят го обори.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Много харесвам Ан Тайлър! Тази книга роман, който ще ви покаже една семейна история, в която се преплитат много съдби и недоизказани истини. Задължително четиво! Горещо препоръчвам. :)

Оценка: -1 +1

Грабващо начало, да видим какво следва. При толкова много отличия, трябва да оправдае очакванията... "Уроци по дишане" ми хареса заради непретенциозния, ненапудрен стил.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0168-7
изчерпана
Цена
5.00 лв.

Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0169-4
Купи
Цена
3.20 лв.
(5.00 лв.)

* 1.80 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-1.80лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени