Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Кървави книги, том 5
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0134-2
Купи
Цена
14.00 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0135-9
Купи
Цена
9.00 лв.
(14.00 лв.)
-5лв.
Информация
Рейтинг (6)
Мнения (7)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
179 гр.
Страници
224
Дата на издаване
22 декември 2017
Превод
Иван Атанасов

Кървави книги, том 5

Какви тайни нашепват графитите по стените на „Спектър Стрийт“? Мит или реалност са жестоките убийства, които малко по малко обезлюдяват квартала? Докъде ще стигне Хелън в желанието си да разкрие кой – или какво – е Кендимен?

Джери има големи планове за някогашния плувен комплекс на „Леополд Роуд“, които смята да реализира с парите на безскрупулен инвеститор. Има само един проблем – комплексът всъщност не е празен. Там живее някой, когото е по-добре да не срещаш...

Ванеса изпитва необяснимо влечение към шосета без указателни табели. И не пропуска да поеме по тях. Но този път ще се разкайва горчиво. Шосето ще я отведе на забранено място, което ще промени живота й…

Затворът „Пентънвил“ отдавна не плаши Клив. Бил е толкова често в него, че вече се чувства почти като у дома си. Само че досега не е имал съкилийник като Били, тъй кротък и слаб на вид. Но безобидната му външност крие мрачна тайна…

Cборникът „Кървави книги“ е носител на наградите „Уърлд Фентъзи“ и „Бритиш Фентъзи“.

Клайв Баркър е британски писател, филмов режисьор, сценарист, продуцент, актьор и художник. Когато дебютната му книга – сборникът с разкази и новели, който държите в ръцете си – е публикувана в Щатите, Стивън Кинг казва: „Видях бъдещето на ужаса... и то се казва Клайв Баркър.“ Днес шестте тома на „Кървави книги“ са издадени в над 40 държави, а Баркър е един от водещите съвременни писатели в жанровете хорър и фентъзи. Много от произведенията му (сред тях и разказите в този сборник) са екранизирани, а филми като „Хелрейзър“, „Кендимен“ и „Среднощният влак за месо“ превръщат автора в световна хорър икона.

За автора

До момента Клайв Баркър е написал над 30 книги – романи, новели, сборници с разкази и пиеси, стихосбирки (вижте страницата му в английската Уикипедия или посетете официалния му сайт - http://www.clivebarker.info), част от които - в това число "Кървави книги" и издадената у нас фантастична приказка "Абарат" - са отличени с престижни литературни награди като "Уърлд Фентъзи", "Бритиш Фентъзи" и "Брам Стокър".

Той е фантастичен, поетичен, метафоричен и сюрреалистичен, прозата му е едновременно страховита и красива, с много дълбочина и оригинални идеи. Някои от историите му са гротескни и странни, други са плашещи, ужасяващи и шокиращи, трети са комично-забавни. Но всички са написани със забележително черно чувство на хумор, с ирония към нравите и пороците на съвременното общество.

Баркър има невероятно въображение. Всеки негов разказ е една голяма метафора. И крие послание. Ако го държите здраво за ръка и не се отклонявате много от магистралата на неговото подсъзнание, може би ще намерите посланието. Дали ще се осмелите да го извадите на повърхността - зависи изцяло от вас.

Но имайте предвид, че ви очаква пътешествие, което се помни цял живот.

Така че внимавайте къде стъпвате.

Откъс

Клайв Баркър - „Кървави книги“

Както елегантната структура на една безупречна трагедия остава невидима за участниците в нея, така и перфектната геометрия на жилищния комплекс „Спектър Стрийт“ може да бъде видяна само от въздуха. Ако се разхождате по мрачните му улици или пресичате мръсните проходи между сивите правоъгълници от бетон, нищо няма да ви хване окото, нито ще провокира въображението ви. Малкото фиданки, които са били засадени в четвъртитите вътрешни дворове, отдавна са осакатени или изкоренени; тревата, макар и буйна, има болнав цвят.
Няма никакво съмнение, че комплексът и двете му прилежащи постройки някога са били мечта на архитекта. Градските проектанти навярно са плакали от радост над жилищен проект, който подслонява триста трийсет и шест души на един хектар и същевременно може да се похвали с място за детска площадка. Създателите на „Спектър Стрийт“ сигурно са станали богати и прочути, а при откриването му е имало речи, че това е образец, по който ще се строят всички бъдещи квартали. Но въпреки пролетите сълзи и изговорените думи проектантите го бяха оставили без надзор, а архитектите се бяха заели да реставрират джорджиански къщи в другия край на града, без да посетят нито веднъж комплекса.
Ако го бяха посетили обаче, жалкото му състояние едва ли щеше да ги засрами. Та нали творението им (както несъмнено щяха да възразят те) беше все така брилянтно: геометрията му продължаваше да е прецизна, а пропорциите безупречни; ако някой имаше вина за упадъка му, това бяха неговите обитатели. И обвинението им нямаше да е безпочвено. Хелън не помнеше да е виждала по-съсипана градска среда. Уличните лампи бяха изпочупени, а оградите на задните дворове – съборени; имаше гаражи с блокирани врати и овъглени автомобилни шасита без колела и двигатели. Три или четири приземни жилища в един вътрешен двор бяха напълно опожарени, а вратите и прозорците им – барикадирани с дъски и ламарина.
Но най-потресаващи бяха графитите, за които ѝ бе разказвал Арчи. Именно заради тях бе дошла тук и видяното не я разочарова. Върху всяка тухла бяха надраскани или нарисувани със спрей толкова много припокриващи се картинки, имена, неприлични думи и цитати, че ѝ беше трудно да повярва, че комплексът е само на три години и половина. Девствените доскоро стени бяха обезобразени до такава степен, че служителите от отдел „Чистота“ никога нямаше да успеят да ги почистят. Можеха да замажат с вар тази визуална какофония, но това само щеше да осигури нови изкусителни повърхности за любителите на графити.
Хелън беше на седмото небе. Всеки ъгъл ѝ предлагаше нов материал за дисертацията на тема „Графитите: семиотика на градското отчаяние“. Темата обединяваше двете ѝ любими дисциплини – социологията и естетиката – и докато вървеше из комплекса, тя започна да се чуди дали видяното няма да ѝ стигне да напише цяла книга. Първо обиколи дворовете, като си записа по-интересните драсканици и отбеляза местонахождението им. После взе оборудвания със статив фотоапарат от колата си и се върна на набелязаните места, за да заснеме отблизо стените.
Беше пипкава работа. Хелън нямаше голям опит като фотограф, а и по следобедното октомврийско небе плаваха облаци, които хвърляха спорадично сенки върху тухлите. Докато настройваше и пренастройваше експозицията, за да компенсира промените в светлината, пръстите ѝ ставаха все по-непохватни, а тя – все по-раздразнителна. Въпреки това продължи да упорства, без да обръща внимание на любопитните погледи на случайните минувачи. Имаше толкова материал за документиране. Хелън си напомни, че сегашният ѝ дискомфорт ще бъде щедро възнаграден, когато покаже снимките на отнеслия се скептично към проекта ѝ Тревор.
„Надписите по стените? – бе възкликнал той с дразнещата си полуусмивка. – Писали са дисертации за тях стотици пъти.“
Беше прав, разбира се. И същевременно грешеше. Имаше научни трудове върху графитите и те бяха пълни със социологически жаргон: културно потис­ничество, градска алиенация. Но Хелън се ласкаеше от мисълта, че може да открие сред купчината драсканици нещо, което предишните анализатори са пропуснали – нещо универсално, върху което да изгради дисертацията си. Само усиленото систематизиране и групиране на фразите и образите пред нея можеше да разкрие какво е общото между тях, затова беше важно да ги фотографира. Толкова много ръце се бяха трудили тук; толкова мозъци бяха оставили своя отпечатък – ако успееше да открие някаква закономерност, някакъв преобладаващ мотив или тема, дисертацията ѝ щеше да предизвика сериозен интерес; самата Хелън също.
– Какво правите? – попита нечий глас зад гърба ѝ.
Тя се обърна и видя млада жена с детска количка. Имаше измъчен вид и зъзнеше. Детето в количката хленчеше и държеше в изцапаните си ръчички оранжева близалка и опаковка от десертче, а малкото му палто беше осеяно с парченца шоколад и желирани бонбони.
Хелън се усмихна вяло на жената  – изглеждаше като човек, който се нуждае от усмивка.
– Снимам стените – обясни тя, въпреки че беше очевидно какво прави.
Жената, която едва ли беше на повече от двайсет, попита:
– Имате предвид онези цапаници?
– Надписите и рисунките – отговори Хелън, после допълни: – Да, цапаниците.
– От общината ли сте?
– Не, от университета.
– Отвратителна работа – каза майката. – Да цапат така стените. И не го правят само хлапетата.
– Така ли?
– И възрастните го правят. Изобщо не им пука. Правят го на светло, посред бял ден. – Жената сведе очи към детето, което беше започнало да подостря близалката си в плочките на тротоара. – Кери! – скара му се тя, но момчето не ѝ обърна внимание. – Ще почистят ли стените?
– Нямам представа – отговори Хелън и повтори: – Аз съм от университета.
– О  – възкликна едва ли не изненадано жената,  – значи нямате нищо общо с градската управа?
– Нямам.
– Някои са крайно неприлични, нали? Големи цинизми. Направо ме е срам да гледам какви неща рисуват.
Хелън кимна и хвърли поглед към момченцето, което сега се опитваше да навре близалката в ухото си.
– Не така! – сгълча го майката и се наведе да го плесне по ръката.
Шамарът беше слаб, но Кери се разрева. Хелън се възползва от разсейването ѝ и се обърна пак към апарата. Само че жената не беше приключила.
– И не го правят само отвън.
– Моля?
– Влизат в празните апартаменти. Хората от градската управа заковаха дъски на вратите и прозорците, но файда никаква. Пак влизат. Използват ги като тоалетни и пишат още мръсотии по стените. Освен това палят огньове. После никой не може да живее вътре.
Чутото заинтригува Хелън. Дали графитите по вът­ решните стени нямаше да се различават значително от онези на обществен показ? Трябваше да провери.
– А има ли подобни места наблизо?
– Изоставени апартаменти ли?
– С графити.
– Има един-два точно до нас, в „Батс Корт“.
– Ще ми ги покажете ли?
Жената сви рамене.
– Впрочем аз съм Хелън Бюканън.
– Ан-Мари – отговори майката.
– Ще ти бъда много благодарна, ако ми покажеш един от тези празни апартаменти.
Ан-Мари беше смаяна от ентусиазма ѝ и не направи опит да го скрие, но сви отново рамене и каза:
– Няма кой знае какво за гледане. Просто още от същите цапаници.
Хелън си събра екипировката и двете жени тръгнаха рамо до рамо по проходите, които свързваха вътрешните дворове. Въпреки че комплексът беше нисък и нямаше сграда, по-висока от пет етажа, дворовете изглеждаха ужасно клаустрофобично. Алеите и стълбищата бяха мечта за всеки крадец, защото бяха пълни с глухи ъгли и зле осветени тунели. Шахтите за смет, в които хората от горните етажи някога са можели да си изхвърлят боклука, сега бяха запечатани заради опасността от пожари и торбите с отпадъци бяха струпани в проходите между сградите. Уличните кучета бяха разкъсали много от тях и съдържанието им се въргаляше по земята. Въпреки студеното време миризмата беше крайно неприятна. А през горещите летни дни сигурно ставаше нетърпима.
– Живея отсреща – каза Ан-Мари, като махна с ръка към единия край на четириъгълния двор. – В апартамента с жълтата врата. – После посочи срещуположния край. – От онази страна има пет или шест мезонета. Два от тях са празни от няколко седмици. Едното семейство се премести в „Растин Корт“, а другото се изнесе посред нощ.
След това ѝ обърна гръб и забута количката през двора – Кери се беше навел на една страна и от устата му се стичаше слюнка.
– Благодаря  – извика Хелън след нея.
Ан-Мари ѝ хвърли кратък поглед през рамо, но не отговори. Изгаряна от любопитство, Хелън се запъти към приземните мезонети. По нищо не личеше, че в повечето от тях живеят хора. Завесите на прозорците бяха спуснати, а пред вратите нямаше бутилки с мляко и забравени детски играчки. Не се виждаха никакви следи от живот. Но имаше още графити, и то по вратите на обитаваните апартаменти. Тя ги разгледа съвсем бегло – страхуваше се, че някой може да излезе от тях, докато ги проучва, пък и изгаряше от нетърпение да види какво крият празните мезонети.

Клайв Баркър - „Кървави книги“

Както елегантната структура на една безупречна трагедия остава невидима за участниците в нея, така и перфектната геометрия на жилищния комплекс „Спектър Стрийт“ може да бъде видяна само от въздуха. Ако се разхождате по мрачните му улици или пресичате мръсните проходи между сивите правоъгълници от бетон, нищо няма да ви хване окото, нито ще провокира въображението ви. Малкото фиданки, които са били засадени в четвъртитите вътрешни дворове, отдавна са осакатени или изкоренени; тревата, макар и буйна, има болнав цвят.
Няма никакво съмнение, че комплексът и двете му прилежащи постройки някога са били мечта на архитекта. Градските проектанти навярно са плакали от радост над жилищен проект, който подслонява триста трийсет и шест души на един хектар и същевременно може да се похвали с място за детска площадка. Създателите на „Спектър Стрийт“ сигурно са станали богати и прочути, а при откриването му е имало речи, че това е образец, по който ще се строят всички бъдещи квартали. Но въпреки пролетите сълзи и изговорените думи проектантите го бяха оставили без надзор, а архитектите се бяха заели да реставрират джорджиански къщи в другия край на града, без да посетят нито веднъж комплекса.
Ако го бяха посетили обаче, жалкото му състояние едва ли щеше да ги засрами. Та нали творението им (както несъмнено щяха да възразят те) беше все така брилянтно: геометрията му продължаваше да е прецизна, а пропорциите безупречни; ако някой имаше вина за упадъка му, това бяха неговите обитатели. И обвинението им нямаше да е безпочвено. Хелън не помнеше да е виждала по-съсипана градска среда. Уличните лампи бяха изпочупени, а оградите на задните дворове – съборени; имаше гаражи с блокирани врати и овъглени автомобилни шасита без колела и двигатели. Три или четири приземни жилища в един вътрешен двор бяха напълно опожарени, а вратите и прозорците им – барикадирани с дъски и ламарина.
Но най-потресаващи бяха графитите, за които ѝ бе разказвал Арчи. Именно заради тях бе дошла тук и видяното не я разочарова. Върху всяка тухла бяха надраскани или нарисувани със спрей толкова много припокриващи се картинки, имена, неприлични думи и цитати, че ѝ беше трудно да повярва, че комплексът е само на три години и половина. Девствените доскоро стени бяха обезобразени до такава степен, че служителите от отдел „Чистота“ никога нямаше да успеят да ги почистят. Можеха да замажат с вар тази визуална какофония, но това само щеше да осигури нови изкусителни повърхности за любителите на графити.
Хелън беше на седмото небе. Всеки ъгъл ѝ предлагаше нов материал за дисертацията на тема „Графитите: семиотика на градското отчаяние“. Темата обединяваше двете ѝ любими дисциплини – социологията и естетиката – и докато вървеше из комплекса, тя започна да се чуди дали видяното няма да ѝ стигне да напише цяла книга. Първо обиколи дворовете, като си записа по-интересните драсканици и отбеляза местонахождението им. После взе оборудвания със статив фотоапарат от колата си и се върна на набелязаните места, за да заснеме отблизо стените.
Беше пипкава работа. Хелън нямаше голям опит като фотограф, а и по следобедното октомврийско небе плаваха облаци, които хвърляха спорадично сенки върху тухлите. Докато настройваше и пренастройваше експозицията, за да компенсира промените в светлината, пръстите ѝ ставаха все по-непохватни, а тя – все по-раздразнителна. Въпреки това продължи да упорства, без да обръща внимание на любопитните погледи на случайните минувачи. Имаше толкова материал за документиране. Хелън си напомни, че сегашният ѝ дискомфорт ще бъде щедро възнаграден, когато покаже снимките на отнеслия се скептично към проекта ѝ Тревор.
„Надписите по стените? – бе възкликнал той с дразнещата си полуусмивка. – Писали са дисертации за тях стотици пъти.“
Беше прав, разбира се. И същевременно грешеше. Имаше научни трудове върху графитите и те бяха пълни със социологически жаргон: културно потис­ничество, градска алиенация. Но Хелън се ласкаеше от мисълта, че може да открие сред купчината драсканици нещо, което предишните анализатори са пропуснали – нещо универсално, върху което да изгради дисертацията си. Само усиленото систематизиране и групиране на фразите и образите пред нея можеше да разкрие какво е общото между тях, затова беше важно да ги фотографира. Толкова много ръце се бяха трудили тук; толкова мозъци бяха оставили своя отпечатък – ако успееше да открие някаква закономерност, някакъв преобладаващ мотив или тема, дисертацията ѝ щеше да предизвика сериозен интерес; самата Хелън също.
– Какво правите? – попита нечий глас зад гърба ѝ.
Тя се обърна и видя млада жена с детска количка. Имаше измъчен вид и зъзнеше. Детето в количката хленчеше и държеше в изцапаните си ръчички оранжева близалка и опаковка от десертче, а малкото му палто беше осеяно с парченца шоколад и желирани бонбони.
Хелън се усмихна вяло на жената  – изглеждаше като човек, който се нуждае от усмивка.
– Снимам стените – обясни тя, въпреки че беше очевидно какво прави.
Жената, която едва ли беше на повече от двайсет, попита:
– Имате предвид онези цапаници?
– Надписите и рисунките – отговори Хелън, после допълни: – Да, цапаниците.
– От общината ли сте?
– Не, от университета.
– Отвратителна работа – каза майката. – Да цапат така стените. И не го правят само хлапетата.
– Така ли?
– И възрастните го правят. Изобщо не им пука. Правят го на светло, посред бял ден. – Жената сведе очи към детето, което беше започнало да подостря близалката си в плочките на тротоара. – Кери! – скара му се тя, но момчето не ѝ обърна внимание. – Ще почистят ли стените?
– Нямам представа – отговори Хелън и повтори: – Аз съм от университета.
– О  – възкликна едва ли не изненадано жената,  – значи нямате нищо общо с градската управа?
– Нямам.
– Някои са крайно неприлични, нали? Големи цинизми. Направо ме е срам да гледам какви неща рисуват.
Хелън кимна и хвърли поглед към момченцето, което сега се опитваше да навре близалката в ухото си.
– Не така! – сгълча го майката и се наведе да го плесне по ръката.
Шамарът беше слаб, но Кери се разрева. Хелън се възползва от разсейването ѝ и се обърна пак към апарата. Само че жената не беше приключила.
– И не го правят само отвън.
– Моля?
– Влизат в празните апартаменти. Хората от градската управа заковаха дъски на вратите и прозорците, но файда никаква. Пак влизат. Използват ги като тоалетни и пишат още мръсотии по стените. Освен това палят огньове. После никой не може да живее вътре.
Чутото заинтригува Хелън. Дали графитите по вът­ решните стени нямаше да се различават значително от онези на обществен показ? Трябваше да провери.
– А има ли подобни места наблизо?
– Изоставени апартаменти ли?
– С графити.
– Има един-два точно до нас, в „Батс Корт“.
– Ще ми ги покажете ли?
Жената сви рамене.
– Впрочем аз съм Хелън Бюканън.
– Ан-Мари – отговори майката.
– Ще ти бъда много благодарна, ако ми покажеш един от тези празни апартаменти.
Ан-Мари беше смаяна от ентусиазма ѝ и не направи опит да го скрие, но сви отново рамене и каза:
– Няма кой знае какво за гледане. Просто още от същите цапаници.
Хелън си събра екипировката и двете жени тръгнаха рамо до рамо по проходите, които свързваха вътрешните дворове. Въпреки че комплексът беше нисък и нямаше сграда, по-висока от пет етажа, дворовете изглеждаха ужасно клаустрофобично. Алеите и стълбищата бяха мечта за всеки крадец, защото бяха пълни с глухи ъгли и зле осветени тунели. Шахтите за смет, в които хората от горните етажи някога са можели да си изхвърлят боклука, сега бяха запечатани заради опасността от пожари и торбите с отпадъци бяха струпани в проходите между сградите. Уличните кучета бяха разкъсали много от тях и съдържанието им се въргаляше по земята. Въпреки студеното време миризмата беше крайно неприятна. А през горещите летни дни сигурно ставаше нетърпима.
– Живея отсреща – каза Ан-Мари, като махна с ръка към единия край на четириъгълния двор. – В апартамента с жълтата врата. – После посочи срещуположния край. – От онази страна има пет или шест мезонета. Два от тях са празни от няколко седмици. Едното семейство се премести в „Растин Корт“, а другото се изнесе посред нощ.
След това ѝ обърна гръб и забута количката през двора – Кери се беше навел на една страна и от устата му се стичаше слюнка.
– Благодаря  – извика Хелън след нея.
Ан-Мари ѝ хвърли кратък поглед през рамо, но не отговори. Изгаряна от любопитство, Хелън се запъти към приземните мезонети. По нищо не личеше, че в повечето от тях живеят хора. Завесите на прозорците бяха спуснати, а пред вратите нямаше бутилки с мляко и забравени детски играчки. Не се виждаха никакви следи от живот. Но имаше още графити, и то по вратите на обитаваните апартаменти. Тя ги разгледа съвсем бегло – страхуваше се, че някой може да излезе от тях, докато ги проучва, пък и изгаряше от нетърпение да види какво крият празните мезонети.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Ееее, най-готината поредица!!! Колко я чаках тази част само! Дочух и нещо за шеста част?

Оценка: +2

Здравейте, не е необходимо да се четат според реда на издаването, всеки том си е абсолютно автономен. Приятно четене!
Здравейте, доколкото рабирам, книгата е сборник с разкази. Има ли връзка между томовете? Трябва ли да си чел предходните или всяка книга има собствен живот? Благодаря!
Прочетох я на един дъх. Поредните страхотни разкази на Баркър. Дано да се продаде добре и скоро да видим последния том. И дано Иван Атанасов да го е превел, защото ще е кофти последната книга да е от друг преводач.

Оценка: +1

Все пак ще видим и този том реализиран! Вече чакаме и 6-ти.

Оценка: +4

А така, издавате поредицата бавно, но сигурно. Корицата изглежда много добре и очаквам същото ниво като в досегашните пет тома.
По Коледа стават чудеса!

Оценка: +2

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0134-2
Купи
Цена
14.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0135-9
Купи
Цена
9.00 лв.
(14.00 лв.)

* 5 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-5лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени