С череша се задави косът

Людмил Тодоров - „С череша се задави косът“

3

– Виждаш ли ме добре? – попита Софчето брат си. – Никога не знам как да седна.

– Седни нормално – отвърна Наско и извади цигара от кутията, която лежеше на бюрото му.

Двамата седяха пред компютрите си – Наско в Ню Йорк, тя в София.

– Ти пушиш – каза тя. – Откога?

Наско не отговори.

– Това цигара ли е, или?

– Цигара.

– Как пропуши?

– Лесно – каза той и се усмихна.

Усмивката на Наско можеше да бъде разчетена само от неговата сестра. В такива моменти лицето му запазваше невъзмутимото си изражение. Гласът му също не го издаваше. В главата на Софчето се стрелна един въпрос: дали Хелън знае кога Наско се усмихва?

– Как е Хелън? – попита тя.

– Зле. С нейното образование е заникъде. Хелън завърши история, но сега учи право. Всички наивни американци изпадат в нейното положение.

– Ами то и тук е така.

– Знам. Разликата е в степента на търпимост. Ако Хелън си остане с нейната история, американското общество ще я линчува. А българското няма да забележи.

– Преувеличаваш.

– Всички американци, които са имали глупостта да завършат хуманитарни дисциплини, се... как се казваше на български?

– Преквалифицират.

– Преквалифицират и отиват да учат право. Ако не го направят, ще бъдат линчувани. Техните близки няма да им позволят да станат учители, това тук е голям провал.

– Насе, ти сякаш говориш за мен. Аз също бяха учителка.

– Някой път ще ти разкажа за бащата на един мой колега, подложен на американски натиск.

– Разкажи ми сега.

– Обещах на мама да ти вдигна скандал за Нона.

– Да, тя ми каза.

– Да смятаме ли, че съм ти вдигнал?

– От теб зависи.

– Там е работата, че ако бях на твое място, щях да се грижа за Нона по същия начин.

– Знам. Аз също обещах на мама да говоря с теб, но ме е страх дори да започна. Ходите ли с Хелън на оня плаж с раците?

– Софче, нека прескочим раците.

– Мама подозира, че ние с теб имаме някакви общи тайни. Искаше да знае как вървят нещата между теб и Хелън, ще се жените ли и така нататък. Аз ѝ казах, че най-интимното нещо, което си ми казвал за вас двамата, са тези раци. И тя ме изнуди да говоря с теб.

– Как те изнуди?

– Обеща да не разчепква моя личен живот, ако разбера нещо за плановете ви с Хелън.

– „Разчепка“. Хубава дума.

– Идва от „чепкам вълна“. Ти виждал ли си как се чепка вълна?

– Не. Ти?

– Виждала съм на село. Насе, ти да не боледуваш от носталгия?

– Не, откъде ти хрумна?

– Недей, какенце! Не го прави!

Тонът на Софчето беше толкова настоятелен, че Наско млъкна. Погледна сестра си внимателно и угаси цигарата си някъде извън нейната видимост.

– Къде угаси тази цигара? – попита тя.

– Софче, ти нямаш равна! – възхити се той с тон, който всеки друг освен нея би възприел като дежурен.

– Къде я угаси? – повтори тя.

– Познай.

– Знам само, че не е пепелник.

– В една саксия.

– Има ли цвете там?

– Да. Цветята се хранят с органични съединения, не си ли чувала?

– Покажи ми цветето.

– На колене да ме молиш...

– То е подарък от Хелън, нали?

– Да.

– Покажи го.

– Не.

– Ако цветето е жълто, значи Хелън те обича, но без страст. Ако е червено, се преструва, че те обича. Ако е синьо, ще се замисля. Ако е розово...

– Ако е черно?

Софчето млъкна.

– Сестра ми, аз живея в Ню Йорк. В Ню Йорк подаряват черни цветя.

– Това е много хубаво!

– Глупости! Това е пълен булшит.

Софчето млъкна.

– Не говоря за Хелън – продължи Наско, – говоря за друго.

– Насе, ти боледуваш от носталгия.

Той се пресегна и извади нова цигара.

Софчето отвори едно чекмедже и извади пурета.

– Какви гадости пушиш? – попита Наско.

– Пурети.

Двамата запушиха един срещу друг. Софчето цялата се обви в дим.

– Не ги гълташ, нали? – каза Наско.

– Ти как пропуши?

– Пропуших, защото в Америка пушенето е смъртен грях. Мързи ме да убивам, да крада и реших да пуша. Ако получиш писмо от затвора, не се учудвай. Америка е люлка на демокрацията, не знам дали знаеш.

Двамата млъкнаха. Софчето пускаше кълба дим и напрегнато мислеше.

– Как е Нона? – попита Наско.

– Добре. Само дето вече не съм сигурна в плановете си за нея. Искам да я махна от тази страна.

– Кое ти пречи?

– Ти.

– С приказките за американската демокрация?

– Не. Ти не се чувстваш добре там. Надявам се да е временно. Кажи ми за бащата на твоя колега.

Наско издуха в дланта си падналата върху бюрото пепел и започна:

– Човекът е преподавател по американска литература в един университет. Веднъж изпил една чаша вино на някакво празненство в университета, седнал в колата и подкарал към къщи. На магистралата попаднал във верижна катастрофа. Дошла полиция и започнали проверки. Знаеш как ги правят американците, карат те да стоиш на един крак, да си хващаш носа, въобще гледат да те унижат. Една полицайка нещо се усъмнила и закарала нашия човек в поликлиника. Взели му кръв и открили алкохол. Предложили му да си избере едно от следните две наказания – да плати огромна глоба или да посещава в продължение на година и половина курс за алкохолици. Той не можел да плати глобата и тръгнал на курс. Шейсетгодишен човек, университетски преподавател и така нататък. Човекът пиел умерено, пиел колкото всички техни приятели, но жена му повярвала на американските власти, а не на очите си. Отношенията им се обтегнали и тя го напуснала. Той започнал да пие истински, изгубил си работата и сега е в санаториум за алкохолици.

– Насе, ти пиеш ли, каке?! – каза Софчето със затаен дъх.

Наско, който почти никога не се усмихваше, понякога получаваше пристъпи от невъздържан смях. След въпроса на сестра си той получи такъв пристъп. Стана и тръгна да се разхожда из стаята. Софчето гледаше празния му стол и слушаше смеха му, тънък и протяжен като на хиена. Този смях започна в Оксфорд и се пренесе зад океана.

След като ходи нагоре-надолу и се смя, Наско се довлече обратно на стола и взе цигарата си. Тя беше угаснала. Той я запали, колкото да се увери, че пуши горчив фас, и извади нова. После се сети нещо, пресегна се на свое дясно и вкара в кадър саксията с черното цвете.

– Ето! – каза той на сестра си.

– Красиво е – отвърна тя. – Не си гаси повече цигарата в него. То е живо същество.

– И сигурно го боли.

– Ние не знаем какво точно изпитват цветята, но едва ли им става приятно, когато си гасят цигарите в тях.

– Сестра ми, пепелта е полезна за цветята.

– Това е масова заблуда.

– Добре, а какво ще кажеш за черния цвят? Обича ли ме Хелън, или не ме обича?

– Обича те.

– Радвам се да го чуя.

Двамата млъкнаха. Софчето не смъкваше очи от Наско.

– Какво толкова смешно казах преди малко? – попита тя.

– Хората са ужасно нелогични. Щом някой пуши, следователно пие. Деветдесет процента от заключенията на човеците почиват на тази невероятна логика.

Когато се сблъскам с нея, умирам от кеф.

– Е, да, но преди да задам своя глупав въпрос, ти разказа за бащата на твоя колега.

– Дадох пример за натиска и принудата, които упражняват американските власти върху своите граждани, а не как един човек се пропива.

– Оглупяла съм – каза Софчето. – И знаеш ли защо?... Хайде, кажи, като си толкова умен.

Наско издуха дима от цигарата през носа си и каза:

– Ако мама беше чула тази история, щеше да зададе същия въпрос. Освен че сте роднини, вие двете сте майки. Ти нямаше да ми зададеш този въпрос преди пет години.

– Всички майки оглупяват, това е закон.

– Свещен, бих добавил аз. Разкажи ми за Нона.

– Нона е разкрачена между баща си и Владо. Отнася се към тях с едно и също безразличие. Не знае кой от тях е по-важен за нас двете в момента.

Софчето млъкна. Наско я изчака, после махна саксията с черното цвете от кадър и изтръска пепелта от цигарата в дланта си.

Софчето не видя това. Тя беше свела очи.

– Насе, не се връщай в България, какенце. Не можеш да си представиш колко е гадно. По-гадно е, отколкото го помниш навремето.

Наско я гледаше втренчено.

В ефира се възцари тишина.

4

– Точно в този момент – каза Софчето на Рени – се почувствах ужасно двулична. Заклех брат си да остане там за негово добро, а всъщност мислех за Нона. Ако Наско се върне, няма при кого да изпратя Нона. Майките са най-двуличните същества на света.

– Кое те кара да мислиш, че той ще се върне?

– Дори само това, че не спира да пуши. Той не е пушач. Никога не е бил.

– Той е постигнал много в професионален план, нали?

– Ако го измерим с пари, да. Заплатата му е петдесет хиляди долара на месец. Нямам представа с какво точно се занимава. Използват таланта му на математик, прави някакви прогнози за голям инвестиционен фонд. Не знам обаче дали за това е мечтал. Знам само, че когато беше в Оксфорд, му направиха предложение, което той не можа да откаже. В момента Наско изпитва силна нетърпимост към американското общество. Толкова силна, колкото нашата нетърпимост към нашето.

– Какво ще прави той тук? Забравил ли е къде иска да се върне?

– Ще се справи. Ум като неговия не се среща под път и над път. Проблемът е друг – умниците като него искат целия свят. Който е поискал целия свят, свършва зле. Аз съм имала такъв период и знам.