За дипломатите и хората

РОСИЦА ТАШЕВА
ЗА ДИПЛОМАТИТЕ И ХОРАТА

АЛИ БАБА И ДЕСЕТИМАТА ДИПЛОМАТИ

Описаните лица и събития, които нямат нищо общо с действителността, се отнасят към времето, когато един високоиздигнал се политически мъж произнесъл следната историческа фраза: "Нужно ли е да си дипломат, за да си дипломат?" Уникалният характер на този знаменателен въпрос се състоял в това, че той съдържал отрицателния отговор вътре в себе си. Стават такива работи.
Описаните лица действали, а събитията се случвали не къде да е, а в Париж. Е, сигурно можели да се случат и на друго място.
Когато бил малък, Близнака откраднал колело, заради което баща му го напердашил. Маринко Странски пък станал костюмиер в един театър, въпреки че бил учил за съвсем друго нещо. Него не го пердашили. Общото между двата случая е, че пердах или не, бащите им казали: "Ти по този път далеч няма да стигнеш." Те по този път стигнали до Париж. Там не е много далеч, но е хубаво.
Такива работи също стават понякога.
И посолството било хубаво като Париж. Няма как, нали било в Париж. Само дето било поовехтяло. Но това е друга тема. Помещавало се в прекрасна сграда, от всички прозорци се разкривала прекрасна гледка, а отпред течала Сена. Кеф! Когато отивали в отпуск, дипломатите бивали обземани от носталгия по родната Сена.
Дипломатите били десет на брой. Нищо и половина в сравнение с времето, когато наброявали сто и двайсет. Така е то, sic transit gloria грандоманска.
В духа на цитирания в първия параграф въпрос, дипломатите имали най-разнообразни професии. Намирал им се архитект, режисьор, биолог, лекар, дори един хомосексуалист. Е, не, хомосексуалист нямало.
Излишно е да се уточнява кой от дипломатите какъв бил първоначално. Важното е, че архитектът не архитектствал, биологът... какво не правел? И т.н. Негова си работа на хомосексуалиста.
Е, имало и баш дипломати със съответното образование в съответната страна и всичко. Те също не дипломатствали. Имало и ченгета. Те живот си живеели.

Г-н Посланикът овладява положението
Над дипломатите властвал господин Посланикът. Г-н Посланикът не само властвал, той владеел положението. Той пристигнал в Париж твърдо решен да го овладее във всичките му аспекти. За тази цел трябвало да започне отнякъде. И той започнал от чинопочитанието.
Не минали и два дни, откакто поел поста си, и г-н Посланикът забелязал, че екипът му проявява нездрава склонност да си говори на "ти". Това обстоятелство не влизало в представите му за дипломация, поради което той наредил на всички да поддържат строго официални отношения. Г-н Посланикът бил убеден, че официалните отношения са залог за добра работа, а приятелските - тъкмо обратното. Според Близнака било тъкмо обратното.
Г-н Посланикът впрочем не само наредил. Той лично дал пример, като се обръщал на "ви" към всички без изключение и целенасочено забравил малките им имена. Той и в сънищата си говорел със събеседниците си на "ви". Г-н Посланикът бил възпитан човек.
Веднъж той се обадил на жена си по телефона и също я заговорил на "ви". Толкова го било завладяло възпитанието. Тя му казала: "Ей, ти съвсем си изперкал." Такъв език му държала понякога. Не му цепела басма.
Като минал още месец от постопоемането, г-н Посланикът с известно прискърбие забелязал друго едно нещо. А именно че дипломатите не си говорели на "ви" зад гърба му. Чакали да си го обърне и започвали срамно да фамилиарничат помежду си. Той веднъж дори дочул с крайчеца на достолепното си ухо как собственият му посланишки шофьор се обръща към заместник-консула по един определено оскърбителен начин: "Дорче, душко..." - започнал той свойски. Г-н Посланикът чак го заболяло достолепието, та не се вслушал в продължението. Всъщност какво значение имало продължението при такова скандално начало.
Тогава решил да вземе мерки. Събрал дипломатите и ги запознал с основите на дипломатическото достойнство и с бездната, която разделя дипломат от персонал. След това наредил през неговия мандат дипломат да не разрешава на персонал да му се държи като с равен. "Откъде-накъде!" - така завършило словото му.
Г-н Посланикът сметнал, че този път е улучил право в целта. Знаел със сигурност, че на суетата винаги може да се заложи. Подценил обаче дълбочината на бездната, която разделя колектив от началник.
Г-н Посланикът бил мъдър човек. Той искал да обедини високоотговорните си подчинени срещу нискоотговорните си подчинени. Не му хрумнало обаче, че съществува и друг вид обединение. Така е, рекъл по този повод Близнака, и най-мъдрият си е малко прост.
За да докажат меродавността на тази неувяхваща максима, дипломатите разпространили подробностите от съвещанието със скоростта на светлината. Резултатът бил от ясен по-ясен. Персоналът се докачил. Посланишкият шофьор Драго резюмирал положението със следната любезна фраза: "Що не се гръмнеш!"
Дипломатите, като разпространили подробностите от съвещанието, не го направили, за да злепоставят г-н Посланика. Не само затова. Те искали и да видят как ще реагира персоналът. Приятно им ставало, като видят как някой се докачва. Е, никой не е съвършен.
Когато заложил на суетата, г-н Посланикът сбъркал, но не съвсем. Посетите семена взели, че се прихванали. Семето най-неочаквано изкласило у г-н културния съветник Странски на един 24 май. Защо най-неочаквано ли? Ами защото г-н Странски не бил такъв човек. Г-н културният съветник отбелязал празника на културата, като помолил част от персонала да сервира по време на дипломатското съвещание кафе с коняк, за да почерпи колегите. Ясно е кого включвал в колегите. Ясно е и кого не включвал. В колегите не включвал персонала. Персоналът се състоял от шофьора, домакина, готвача и съпругите на колегите, които им помагали в работата.
Черпенето се проточило и когато дипломатите заизлизали от съвещателната зала, очите им издайнически блестели. Най блестели те у г-жа консула Заекова, на която блестели и бузите. Г-жа консулът Заекова обичала да отбелязва празници.
Избуялите у г-н Странски кълнове били още същия ден безжалостно подрязани от един член на персонала - персоналната му жена. У г-н Странски кълновете не се превърнали в растителност. Нямало кой да ги полее. Пък и не бил такъв човек, нали така?
Веднага щом празникът бил отбелязан, персоналната жена на г-н Странски го пипнала за яката в преносния смисъл. А в буквалния смисъл му казала следното:
- Да не би значи ние да не знаем да четем? Да не би да сме гърци? Да не би аз да пиша нощта с шт?
И още много неща му казала.
Г-н Странски отговорил, че не бил съобразил. Успял да съобрази само до половината колеги. Г-н Странски за първи път включил в колегите и персонала. Това било голяма победа на справедливостта.
Г-н Посланикът веднъж също съобразил, може да се каже, до три четвърти. Той отбелязал друг празник с бяло вино за дипломатите вечерта и с плодов сок за целия състав на патерица.
Тогава вече Дорчето Спасова не издържала и в интерес на климата в колектива му разказала кой, кога и какво точно е казал по негов адрес. Г-жа заместник-консулът обичала климата в колектива.
Г-н Посланикът силно се притеснил.
- Че аз нали за добро - изстенал той.
Г-н Посланикът с цялото си сърце желаел да установи в повереното му посолство атмосфера на доверие и творчески труд. Убеден бил, че малко резервираност не може да навреди никому. А то виж какво се получило. Бил зле разбран. Превратно го изтълкували. Изопачили мотивите му.
Притеснението било последвано от активно самосъжаление към интелигентния човек, принуден да работи във враждебно обкръжение. После г-н Посланикът страхотно се ядосал. "Ще видят те", рекъл и решил: "Повече никакви такива. Празници ли?" Беснял няколко дни, пък махнал с ръка и обявил: "Писна ми на оная работа".
Възпитан, възпитан, ама и той бил човек.
Като махнал с ръка, г-н Посланикът всъщност не се предал, а просто продължил нататък.

Г-н Посланикът си измива ръцете
Обаче като продължил нататък, у него се загнездило онова чувство за враждебното обкръжение. То го преследвало през целия му мандат и добивало разнообразни и неочаквани форми. Понякога се изразявало в убеждението, че масово не му се изпълняват нарежданията.
Такъв бил случаят с разузнавача, пожелал да запази анонимност. Разузнавачът смятал, че трябва да работи за ведомството, на което се подчинява. Г-н Посланикът смятал, че трябва да работи и за неговото ведомство. Че как иначе. И без това хората не стигали. И г-н Посланикът започнал да възлага на г-н разузнавача задачите, които нямало кой да изпълни. Пращал го да прави справки из парижките библиотеки по най-чудноватите въпроси, от които се интересували собствените му работодатели. Нареждал му да осигурява охраната на всяка среща, коктейл и коктейлче, организирани от всеки подчинен му дипломат. Изстрелвал го на летището да посреща всеки български деец, комуто хрумвало да посети Париж.
Тоест в действителност г-н Посланикът само се опитвал да прати, нареди и изстреля, защото разузнавачът всеки път му казвал, че има Важна Среща. Г-н Посланикът не можел да го попита с кого и по какъв въпрос, нито да установи има ли среща, или няма. Не било в компетенциите му. Обаче определено му се струвало, че броят на срещите далеч надхвърля средните статистически данни за този вид дейност. "Дали не ме пързаля?" - такава мисъл дори му минавала през главата. Тя окончателно пуснала корени, когато веднъж най-случайно по време на една такава важна среща Дорчето Спасова срещнала разузнавача да разхожда семейството си из Булонския лес. Кой знае пък какво правела Дорчето Спасова в Булонския лес.
Тогава г-н Посланикът решил да подходи по друг начин. Той поискал от разузнавача да му представя седмичния план на анонимните си срещи. Искал да знае кога може и кога не може да разчита на него. Така де! Разузнавачът охотно му го представял, защо да не му го представи, и без това можел да си пише вътре каквото си иска, със забележката, че планът може да претърпи промени. Планът наистина претърпявал промени и всъщност нищо не се променило, тоест разузнавачът продължил да работи (или да не работи, иди разбери) за своите си хора. Но на г-н Посланика някак му станало по-леко. Бил направил каквото могъл, за да осигури дисциплината. Оттук нататък си измивал ръцете.