Поредната приятна изненада от авторката на нашумелия у нас и в чужбина роман "За дипломатите и хората".
С присъщия си добродушен хумор този път тя подлага на забавна дисекция не живота на българските дипломати в чужбина, а битието на едно типично и същевременно крайно нетипично българско семейство и неговите приятели преди и след Великата демократична революция.
Росица Ташева е родена в София, където завършва Английската гимназия и френска филология в Софийския университет. Автор е на нашумелите хумористични книги „За дипломатите и хората“ и „Домашен апокалипсис“. Работила е в агенция „София прес“, в посолството на Франция в София и в посолството на България в Париж. В момента е редактор в издателство „Колибри“. В неин превод от френски са излезли към 50 заглавия на автори като Балзак, Мопасан, Флобер, Селин, Албер Коен, Сан Антонио, Милан Кундера.
Носител на награда за съвременна българска художествена проза „Хеликон“ за 2010 г. за „Колкото до Шотландеца“.
Росица Ташева - Домашен апокалипсис
Не знам как е в другите къщи, но у нас ножичка не може да се завърти. Тоест истината е, че някъде в дома ни трябва да са се събрали много ножички, защото ние час по час купуваме ножичка, а знае се, че тя не е от вещите, които ти задигат приятелите, нито пък е точно кухненски прибор, та по погрешка да го изсипеш в боклука. Искам да добавя, че ножички все пак се появяват наоколо, когато търсим нещо друго -химикалка например. Но не и когато се наложи да ги употребим по предназначение.
Случва се някой да донесе вкъщи добре опакована вещ, спретнато обиколена с канапче. Опитам ли се да отворя пакета, без да повредя опаковката, веднага установявам, че канапчето е завързано на фльонга. (Съвсем друго би било, ако държах да повредя опаковката. Тези неща са извънредно разпространени във всекидневието и са известни под наименованието Закон за всеобщата гадост.)
Докато се боря с канапчето, Дамян ме гледа с интерес и след известно време самонадеяно предлага:
- Дай аз!
Давам му и на свой ред го гледам с интерес.
Ето че към нас вече се е присъединил и синът ни Мони, който скоро се намесва нетърпеливо, като и той казва „дай аз“. Сега пък двамата с Дамян проявяваме към Мони висша форма на интерес.
Не след дълго Дамян се смилява и изрича лекомислено:
- Мони, я донеси ножичката!
Със зле прикрита готовност Мони оставя пакета и пита:
- Мамо, къде е ножичката?
- Ами дето си седи обикновено - отвръщам, две секунди след което разговорът продължава по следния начин:
- Мамо, няма я тука.
- Така ли? Виж на телевизора.
Мони вижда на телевизора.
- И на телевизора я няма.
- Да не би да е на пианото?
Лично проверявам на пианото, където също я няма.
- Скъпи, да знаеш случайно къде е ножичката?
Дамян отговаря, че не знае. Мони заявява, че я е
виждал да се мотае някъде. Аз също си спомням, че като че ли скоро ми се мяркаше пред очите. Дамян се сеща, че вчера сутринта е забелязал Мони да си реже ноктите. Мони твърди, че аз съм си рязала ноктите след него. На мен пък ми се струва, че Дамян си ряза ноктите късно снощи.
Тримата се гледаме глупаво. Можем, разбира се, да срежем канапа с нож, но не сме по крутите мерки. А и не желаем да подражаваме никому, дори на Александър Велики. Затова плъзваме из апартамента. Търсим там, където ножичката може да бъде, и там, където не може да бъде. Няма я и на двете места. За сметка на това непрекъснато се натъкваме на старата шивашка ножица, която отдавна е трябвало да изхвърлим, но която пазим за всеки случай. След туй се обвиняваме един друг: „Ти кой знае как безсъвестно търсиш!“, и си разменяме работните периметри. В резултат на цялата акция Мони открива три химикалки, Дамян ми намира златната пара, която вчера издирвахме със същото усърдие, аз претърпявам пълен провал.
Мони и аз вярваме, че предметите като цяло имат характер и че нашите предмети в частност са по-скоро несговорчиви. Дамян, напротив, неизвестно защо смята, че ние с Мони не поставяме нищо на място. Не съм сигурна, че е прав. За Мони не мога да се произнеса, но за себе си знам с положителност, че когато срещна из къщи ножичка, търсейки нещо друго, аз предвидливо я слагам там, където седи, та да ми е подръка при нужда.
Изпитах най-светла радост, когато Дамян ми подари несесер. Вътре имаше две ножички - едната крива, другата права - и много пилички. Всеобщо задоволство се възцари в нашето семейство. Аз целунах Дамян и му изказах най-искрените си благодарности, като додадох за негова прослава, че той винаги е наясно какво ми е потребно и ми го подарява при случай. Кой знае защо Дамян е уверен, че всякаква похвала по негов адрес е напълно заслужена. Затова и сега каза само „е, как“, след което заключи несесера в шкафа с документите.
Не е необходимо да уточнявам, че без да се смята външната врата, само този шкаф в дома ни има ключ и че само от Дамян се съхранява той.
Скоро вкъщи настъпи пълно объркване. Никой вече не търсеше ножичка, защото всички знаеха къде е ножичката. А при мисълта за двете ножички, положени в заключения и недостъпен шкаф в момент, когато имаме неотложна нужда от този прост уред, а Дамян го няма и едва ли ще го има в близките осем часа, ние с Мони изпадахме в тиха лудост. Нещата съвсем не се опростяваха, когато Дамян се прибереше. Плахо запитвах дали евентуално не би бил така добър да отключи шкафа, за да взема ножичката. В отговор той мрачно любопитстваше за какво ми е и се осведомяваше дали не мога да мина без нея. Неубедително доказвах, че не мога. С ръмжене и предупреждения след това веднага да му я върна, Дамян отваряше заветния шкаф.
Аз съм иначе човек прибран въпреки злословията на Дамян, но тъкмо тези ножички някак съвсем неусетно оставях някъде и после не можех да си спомня мястото за нищо на света. Самият Дамян се сещаше за тях след няколко часа, когато в съзнанието ми нямаше и следа от случката. Мони от своя страна показваше предразположение към същата необяснима амнезия. Той дори бе способен да попита „какви ножички“, с тази разлика, че не дръзваше сам да си ги поиска, а натоварваше мен като по-близка на баща му.
За отбелязване е, че аз съвсем неоснователно се зарадвах, когато Дамян ми подари несесер. Семейството ни преживя няколко месеца на неотслабващо напрежение. През деня се стряскахме безпричинно, а нощем се събуждахме, облени в пот. Мони и аз задълбочихме чувството си за вина, а Дамян стана още по-агресивен от обикновено. Понякога се опитвах да му влея малко здрав разум, задавайки му трезвия и според мен интелигентен въпрос дали не е по-добре да зарежем ножичките някъде на открито и ако се загубят, да купим други. Скоро престанах да правя такива опити, защото Дамян ги приемаше като проява на вродената ми неблагодарност.
Краят увенча делото, когато един ден дъщеря ни, наречена Бебето, отиде на училище с дълги черни нокти поради това, че Дамян го нямаше вкъщи да отключи ножичката. Тогава именно аз му обясних, че в края на краищата този несесер е мой личен и че мога, ако искам, да си го губя, ако искам, направо да го изхвърля, ако искам, да го нарежа на ситни парченца, а той ми отговори, че може да е мой, но го е купил той и че аз никога няма да се сетя да си набавя такава полезна вещ, а аз му казах, че съм му умряла на полезната вещ, като от нея полза никаква, а той ми каза, че не мога да готвя, а аз му казах, че синът му затова има такъв блестящ успех, защото се е метнал на него, а той ми каза да извинявам, защото Мони ми бил одрал кожата и бил същият дървен философ като мене, а аз му казах, че е маниак, вещоман и консуматор, а той изтръгна от сърцето си, пардон, от шкафа, ножичката на раздора и я тропна на масата, и ми каза да правя каквото ща, той повече не се интересувал.
От този ден нормалният ред се възвърна в къщи, поне що се отнася до ножичките, които след няколко седмици изчезнаха, сякаш не са били. Пиличките и до ден-днешен са в превъзходно състояние.
Всъщност Дамян има много здраве, ако смята, че ние с Мони сме разхвърляни, защото със собствените си очи съм го виждала как си търси контактния ключ. За мен тази гледка има неповторимо очарование. Не по-малка наслада ми доставя да слушам монолозите, които произнася в такива случаи.
Росица Ташева - Домашен апокалипсис
Не знам как е в другите къщи, но у нас ножичка не може да се завърти. Тоест истината е, че някъде в дома ни трябва да са се събрали много ножички, защото ние час по час купуваме ножичка, а знае се, че тя не е от вещите, които ти задигат приятелите, нито пък е точно кухненски прибор, та по погрешка да го изсипеш в боклука. Искам да добавя, че ножички все пак се появяват наоколо, когато търсим нещо друго -химикалка например. Но не и когато се наложи да ги употребим по предназначение.
Случва се някой да донесе вкъщи добре опакована вещ, спретнато обиколена с канапче. Опитам ли се да отворя пакета, без да повредя опаковката, веднага установявам, че канапчето е завързано на фльонга. (Съвсем друго би било, ако държах да повредя опаковката. Тези неща са извънредно разпространени във всекидневието и са известни под наименованието Закон за всеобщата гадост.)
Докато се боря с канапчето, Дамян ме гледа с интерес и след известно време самонадеяно предлага:
- Дай аз!
Давам му и на свой ред го гледам с интерес.
Ето че към нас вече се е присъединил и синът ни Мони, който скоро се намесва нетърпеливо, като и той казва „дай аз“. Сега пък двамата с Дамян проявяваме към Мони висша форма на интерес.
Не след дълго Дамян се смилява и изрича лекомислено:
- Мони, я донеси ножичката!
Със зле прикрита готовност Мони оставя пакета и пита:
- Мамо, къде е ножичката?
- Ами дето си седи обикновено - отвръщам, две секунди след което разговорът продължава по следния начин:
- Мамо, няма я тука.
- Така ли? Виж на телевизора.
Мони вижда на телевизора.
- И на телевизора я няма.
- Да не би да е на пианото?
Лично проверявам на пианото, където също я няма.
- Скъпи, да знаеш случайно къде е ножичката?
Дамян отговаря, че не знае. Мони заявява, че я е
виждал да се мотае някъде. Аз също си спомням, че като че ли скоро ми се мяркаше пред очите. Дамян се сеща, че вчера сутринта е забелязал Мони да си реже ноктите. Мони твърди, че аз съм си рязала ноктите след него. На мен пък ми се струва, че Дамян си ряза ноктите късно снощи.
Тримата се гледаме глупаво. Можем, разбира се, да срежем канапа с нож, но не сме по крутите мерки. А и не желаем да подражаваме никому, дори на Александър Велики. Затова плъзваме из апартамента. Търсим там, където ножичката може да бъде, и там, където не може да бъде. Няма я и на двете места. За сметка на това непрекъснато се натъкваме на старата шивашка ножица, която отдавна е трябвало да изхвърлим, но която пазим за всеки случай. След туй се обвиняваме един друг: „Ти кой знае как безсъвестно търсиш!“, и си разменяме работните периметри. В резултат на цялата акция Мони открива три химикалки, Дамян ми намира златната пара, която вчера издирвахме със същото усърдие, аз претърпявам пълен провал.
Мони и аз вярваме, че предметите като цяло имат характер и че нашите предмети в частност са по-скоро несговорчиви. Дамян, напротив, неизвестно защо смята, че ние с Мони не поставяме нищо на място. Не съм сигурна, че е прав. За Мони не мога да се произнеса, но за себе си знам с положителност, че когато срещна из къщи ножичка, търсейки нещо друго, аз предвидливо я слагам там, където седи, та да ми е подръка при нужда.
Изпитах най-светла радост, когато Дамян ми подари несесер. Вътре имаше две ножички - едната крива, другата права - и много пилички. Всеобщо задоволство се възцари в нашето семейство. Аз целунах Дамян и му изказах най-искрените си благодарности, като додадох за негова прослава, че той винаги е наясно какво ми е потребно и ми го подарява при случай. Кой знае защо Дамян е уверен, че всякаква похвала по негов адрес е напълно заслужена. Затова и сега каза само „е, как“, след което заключи несесера в шкафа с документите.
Не е необходимо да уточнявам, че без да се смята външната врата, само този шкаф в дома ни има ключ и че само от Дамян се съхранява той.
Скоро вкъщи настъпи пълно объркване. Никой вече не търсеше ножичка, защото всички знаеха къде е ножичката. А при мисълта за двете ножички, положени в заключения и недостъпен шкаф в момент, когато имаме неотложна нужда от този прост уред, а Дамян го няма и едва ли ще го има в близките осем часа, ние с Мони изпадахме в тиха лудост. Нещата съвсем не се опростяваха, когато Дамян се прибереше. Плахо запитвах дали евентуално не би бил така добър да отключи шкафа, за да взема ножичката. В отговор той мрачно любопитстваше за какво ми е и се осведомяваше дали не мога да мина без нея. Неубедително доказвах, че не мога. С ръмжене и предупреждения след това веднага да му я върна, Дамян отваряше заветния шкаф.
Аз съм иначе човек прибран въпреки злословията на Дамян, но тъкмо тези ножички някак съвсем неусетно оставях някъде и после не можех да си спомня мястото за нищо на света. Самият Дамян се сещаше за тях след няколко часа, когато в съзнанието ми нямаше и следа от случката. Мони от своя страна показваше предразположение към същата необяснима амнезия. Той дори бе способен да попита „какви ножички“, с тази разлика, че не дръзваше сам да си ги поиска, а натоварваше мен като по-близка на баща му.
За отбелязване е, че аз съвсем неоснователно се зарадвах, когато Дамян ми подари несесер. Семейството ни преживя няколко месеца на неотслабващо напрежение. През деня се стряскахме безпричинно, а нощем се събуждахме, облени в пот. Мони и аз задълбочихме чувството си за вина, а Дамян стана още по-агресивен от обикновено. Понякога се опитвах да му влея малко здрав разум, задавайки му трезвия и според мен интелигентен въпрос дали не е по-добре да зарежем ножичките някъде на открито и ако се загубят, да купим други. Скоро престанах да правя такива опити, защото Дамян ги приемаше като проява на вродената ми неблагодарност.
Краят увенча делото, когато един ден дъщеря ни, наречена Бебето, отиде на училище с дълги черни нокти поради това, че Дамян го нямаше вкъщи да отключи ножичката. Тогава именно аз му обясних, че в края на краищата този несесер е мой личен и че мога, ако искам, да си го губя, ако искам, направо да го изхвърля, ако искам, да го нарежа на ситни парченца, а той ми отговори, че може да е мой, но го е купил той и че аз никога няма да се сетя да си набавя такава полезна вещ, а аз му казах, че съм му умряла на полезната вещ, като от нея полза никаква, а той ми каза, че не мога да готвя, а аз му казах, че синът му затова има такъв блестящ успех, защото се е метнал на него, а той ми каза да извинявам, защото Мони ми бил одрал кожата и бил същият дървен философ като мене, а аз му казах, че е маниак, вещоман и консуматор, а той изтръгна от сърцето си, пардон, от шкафа, ножичката на раздора и я тропна на масата, и ми каза да правя каквото ща, той повече не се интересувал.
От този ден нормалният ред се възвърна в къщи, поне що се отнася до ножичките, които след няколко седмици изчезнаха, сякаш не са били. Пиличките и до ден-днешен са в превъзходно състояние.
Всъщност Дамян има много здраве, ако смята, че ние с Мони сме разхвърляни, защото със собствените си очи съм го виждала как си търси контактния ключ. За мен тази гледка има неповторимо очарование. Не по-малка наслада ми доставя да слушам монолозите, които произнася в такива случаи.
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
