Запиши се за нашия информационен бюлетин, бъди в крак с културните събития!
Ще получите съобщение за потвърждение!
Нещо се обърка, опитайте да презаредите страницата!
Ekсклузивно интервю с автора на продължението на трилогията „Mилениум”
Лисбет Саландер ме омагьоса. През целия си живот съм писал за гениални личности, към които светът се е отнасял жестоко, опитвал се е да ги сломи, но те са били непоколебими и са отвръщали упорито на ударите. Виждах в нея иконичен образ, за който имах желание да пиша и бях буквално обсебен от нея.
Kогато в края на 2013 година се разпространи новината, че Давид Лагеркранс ще продължи там, където спря Стиг Ларшон, мненията на феновете, специалистите и издателите се разделиха на две. Дали това е комерсиално използване на наследството на Стиг Ларшон или светът, който остави след себе си гениалният шведски писател, е толкова добър, че би могъл да бъде продължен? От една страна, изборът на Давид Лагеркранс беше изненада, но от друга, като преценим всички обстоятелства, може би беше възможно най-доброто решение, предложено от една от най-добрите литературни агентки Maгдалена Хедлунд. Давид е писател, който не се страхува от предизвикателства и вече толкова пъти е влизал в кожата на други личности, че вероятно е единственият възможен избор. Запознах се с него на Панаира на книгата в Лондон през пролетта, на срещата на издателите на „Милениум“ в хотела със същото знаково име. Още там с простотата на държанието си, със своята достъпност и красноречие той спечели симпатията на всички издатели – своите и тези на Ларшон от всички краища на света. И докато чаках с нетърпение Желка Чернок, една от най-добри хърватски преводачки от шведски, да ми изпрати първите страници, а после и целия превод, вече се вълнувах, че участваме в най-голямата издателска авантюра от последните години. След като прочетох, а после и редактирах ръкописа, тайно, на хартия и на компютри, които не бяха свързани с интернет, във файлове, пренасяни на флашки, вълнението ми се увеличаваше, а доверието, което шведският издател и литературната агентка бяха гласували на Давид, се оказа оправдано – той беше написал едно от най-внушителните продължения на трилогията. Беше успял напълно да влезе в света на Ларшон, да го пригоди към себе си и своето писане, беше поставил героите в ситуации и пред препятствия, интересни за нашето съвремие.
Преди седем дни, веднага след интервюто, което Давид даде за шведските медии и което заедно с няколко други, включително и моето, ще бъде публикувано след 27-ми август, разговарях по телефона с Давид почти цял час – много по-дълго от уговорените тридесет минути. Сигурен съм, че заедно с неговия приятел, шведския журналист, аз бях почти единственият, който вземаше интервю от него, след като вече е прочел продължението на книгата.
(Разговорът бе проведен на 19-и август)
С.: Целият литературен свят и мнозина специалисти, както и доста хора, вътре в нещата, бяха изненадани, когато се разпространи новината, че светът на Стиг Ларшон ще бъде съживен. Вие бяхте избран за автор, който да продължи там, където спря Ларшон. Впрочем как изобщо се стигна до сътрудничество между вас и наследниците на Стиг Ларшон, съответно неговия издател Norstedts?
Д.: Това е дълга история, но ще се опитам да я представя накратко. Веднъж разговарях с моята литературна агентка. Темата беше отношението ми към чужди литературни светове. Заявих, че обичам такъв тип задачи и смятам, че съм най-добър в тях. В такива случаи ми идват идеи, които иначе дори не биха ми хрумнали. Писал съм за Златан Ибрахимович и за математика Алан Туринг. Вярвам, че за мен е най-продуктивно да вляза в схватка с нечия история или свят. Тогава моята агентка ми спомена за опцията да се напише продължение на „Милениум“. Бях скептичен, но скоро след това представителите на издателство Norstedts проявиха интерес към публикуваните от мен книги. През август 2013, докато седях в подземието, осъзнах, че го искам. Чувството беше толкова силно и истинско, че имах чувството, че съм в треска от въодушевлението, който ме беше завладяло. Никога преди не бях изпитвал нещо подобно. При всички случаи е възможно причината да е била тежестта и отговорността на поставената задача, но не по-малко значение имаше и съвсем ясното усещане, че точно това е светът, в който бих искал да вляза. Лисбет Саландер ме омагьоса. През целия си живот съм писал за гениални личности, към които светът се е отнасял жестоко, опитвал се е да ги сломи, но те са били непоколебими и са отвръщали упорито на ударите. Виждах в нея иконичен образ, за който имах желание да пиша и бях буквално обсебен от нея. След това опознах и Микаел Блумквист, героя, който е представен като пример за искрена борба за една справедлива кауза и е безрезервно предан на нея. Видях в „Милениум“ цял един свят и осъзнах, че цял живот ще съжалявам, ако го отхвърля. На сутринта, като се събудих, вече имах в главата си първия повествователен скелет на книгата. След това се занизаха идеите и скоро разполагах с проект за романа, който трябваше да представя на издателя. Бях неспокоен какъв ще е изходът, понеже все още не беше завършен, но го изпратих, тъй като ми се стори, че разполагам с подходящо начало. Отговорът беше смс само с две думи: „Дяволски добро!“ Вече знаех, че съм на верен път.
С.: Хрумвало ли ви е някога да се откажете?
Д.: Не, не бих могъл да се откажа. Имах кризисни моменти. Страхувах се, че не съм дорасъл за тази задача, че не съм достатъчно умел да работя с тези герои, особено с Лисбет Саландер. Впрочем този страх е полезен донякъде. Напомня на чувството, което изпитват журналистите, когато знаят, че разполагат с добра история, но срокът приближава неумолимо. Това е чувството за опасност, което авантюристите обожават. То ви помага да се концентрирате. Струваше ми се, че е невъзможно да се откажа. Такъв вариант не съществуваше. Знаех, че съм изправен пред голямо предизвикателство и на моменти се страхувах, че ще бъда подложен на подигравки, но историята ме тласкаше напред и продължавах да работя все повече и все по-предано. Бях наясно, че нямам друг избор.
С.: Трябва да ви призная, че прочетох хърватския превод на книгата и съм възхитен.
Д.: Благодаря ви, много ви благодаря. Искам още да добавя, че колкото и притеснително да беше, едновременно с това беше и ужасно интересно. От време на време се налагаше да се мотивирам, като си повтарях, че мога да го направя, че мога всичко, че вярвам в себе си, a да си самоуверен и да ти е забавно е много важно за работата на писателя, защото по този начин постоянно се подлагаш на изпитания и прекрачваш собствените си граници. Ето защо малко съмнение се отразява добре.
С.: В романа „Онова, което не ме убива“ сте влезли невероятно в кожата на героите. Как протичаше подготовката ви, колко време правихте различни проучвания? Освен това ми е любопитно дали разполагахте с някакви материали, останали от Ларшон, получихте ли от неговата редакторка някакви негови бележки, или трябваше всичко да създадете сам отново?
Д.: Всички ме съветваха да приема за свой света на „Милениум“ и да се приспособя към неговите правила на играта. Да речем, не можех да представя Лисбет Саландер като майка на три деца (смях), но също така да внеса в този свят и част от себе си. В противен случай нямаше да се получи добра книга. Обичам да се срещам с други вселени и съм убеден, че това е основната ми особеност като писател. Подготвях се със задълбочено четене на „Миленум“. Опитвах се да разбера книгата, да свържа нишката, да вляза в образите и техните съдби. Беше трудно да открия истинската Лисбет Саландер, но след известно време осъзнах, че трябва да прекратя четенето на романа и да оставя образите да заживеят в мен. Това беше важна част от процеса: мига, в който реших да потисна представата, която си бях изградил, докато четях „Милениум“, да я оставя настрана и да се заема да пиша. Имах нужда от този момент на свобода. Ако продължах да се питам какво би написал като завръзка Стиг Ларшон, страхът щеше да ме блокира. Бях се подготвил добре, потрудил се бях сериозно да разбера образите, както и да намеря начин да оперирам с тях. В един момент знаех, че Ларшон е геният, създал образите, но те бяха започнали да ми изглеждат като мои.
С.: Кое ви се видя най-трудно и кое най-лесно, след като се впуснахте в тази авантюра? Да създадете изцяло нови образи или да осмислите завръзката?
Д.: Умението на Ларшон да фабулира, цялостното звучене на наративния сюжет правят от него гениален автор на криминални романи. Когато четете конвенционални представители на този жанр, можете лесно да разпознаете шаблона. Докато Ларшон съчетава брилянтно различните нишки в историята, тайнствени обрати, които са измамни и забавни. Трябваше да не изневерявам на това негово умение да фабулира, което беше най-трудната част от процеса и се притеснявах именно от нея. Беше ми трудно да пиша за Лисбет Саландер. Очаквах, че ще е лесно, защото в началото ми се видя ясна като образ, но междувременно емоционално твърде силно се свързах с нея. Наистина трябва да съпреживеете нейните чувства, нейната ярост и жажда за отмъщение, присъстващи между редовете. Толкова за трудната ми дилема. С Микаел Блумквист беше по-лесно. Можех да се свържа с журналиста и изследователя в него. До края ми стана още по-ясен.
С.: Създаването на романа, както и неговото публикуване, са обвити в тайна. Писали сте на компютър, който не е включен към интернет, за романа се знаеше много малко. До каква степен тази тайнственост ви тежеше? Обсаждаха ли ви приятели и познати от журналистическите кръгове, как изобщо понасяхте този тип самота и доколко тя влияеше на процеса на писане?
Д.: Съпругата ми беше до мен от самото начало и знаеше всичко. С другите беше по-трудно. Струваше ми се нереално да живея в паралелна вселена с компютър без интернет. Бях част от въображаемия свят, за който пишех, живеех с него. След около година споделих с медиите най-важната информация и реакциите бяха невероятни. Сякаш това беше някаква бомбастична новина и журналистите буквално полудяха по историята.
С.: Вие сте известен писател, автор сте на поредица биографии, бил сте писател в сянка на отлични, световно известни книги като „Аз съм Златан“, а от друга страна сте автор и на изцяло фикционални творби. В какво според вас се различава писането на биографии от чистата художествена проза? До каква степен ви помогна опитът ви?
Д.: Чувствах, че досегашният ми живот всъщност е бил подготовка за написването на тази книга. Получих задача, която беше истинско предизвикателство за мен. Книгата за Алан Туринг беше опит да намеря добра мистерия, но едновременно с това и чиракуване в занаята. В биографиите пък се опитвах да уловя хора, които са съвсем различни от мен, така че се съчета работата ми от всичките ми предишни книги. Използвах целия си натрупан до момента опит. Писал съм и за шведски изобретател, създал навигационни системи за летателни апарати, както и своя теория за световния колапс като възможно следствие от чувството на американците за заплаха. Така че всичко, с което се бях занимавал до момента, се оказа полезно, а и точно това исках да постигна: чувството, че писането ми до сега е подготовка за този роман. Използвах натрупания опит, а и знанията си на журналист. Интересът ми към гениални личности беше особено плодотворен, а моралните ми принципи ми налагаха нетърпимост към всякакъв род дискриминация. Така разполагах с всичко, което вече бях изградил в себе си като умения и съм щастлив, че съм работил върху книгите, които съм написал.
С.: В романа засягате важни теми, по-различни от тези на Стиг, но по-актуални от когато и да било. Това са въпросите за изкуствения интелект и навлизането в личното пространство. Днес тези теми са изключително важни и въпреки това са изтикани някак на заден план.
Можем ли да си върнем част от своето лично, неприкосновено пространство или ще се сбъднат най-мрачните кошмари на Джордж Оруел?
Д.: Доста песимистично настроен съм в това отношение. На едно място в книгата вложих в устата на един от героите следните думи: „Живеем в свят, в който да си параноичен е здравословно.“ Мисля, че не ни е останало пространство за нашите тайни, Големият брат ни наблюдава. Може би не чете всичко, което пишем, но информацията за нас минава през системата и остава записана, а частният живот е все по-застрашен. Мисля, че това е тъжно. Около нас са малките братя, хората, които ни следят ежедневно в живота и по социалните мрежи, а от друга страна систематично ни следи онова, което наричам Големия брат. Това доста ме притеснява и смятам, че тревогата ми е напълно основателна.
С.: Toва ли е една от причините да се занимавате с тези теми в романа.
Д.: Дa. По времето, когато пишеше Стиг Ларшон, с хакерски атаки се занимаваха хора, маргинализирани от обществото и закона, такива като Лисбет Саландер и членовете на Хакерската република. Днес най-отвратителната част от този тип дейност я извършват правителствените органи и разузнавателните служби. Така че бях убеден от самото начало, че живеем в свят, който има нужда от Лисбет Саландер, хакерката, способна да отвърне на удара.
С.: В романа си се занимавате с аутисти. Всички сме гледали филма с Дъстин Хофман„Рейнман“, но на практика тази тема все още е доста пренебрегвана и като цяло обществеността не е информирана за проблемите на тези хора. В книгата ви има една такъв герой, слаб и силен едновременно, който е много важна брънка в историята. Той е като по-млада версия на Лисбет Саландер.
Д.: Да, той е неин своеобразен огледален образ. Всичко тръгна от една истинска история от началото на журналистическата ми кариера. Може дори да е от същото време, по което „Рейнман“ стана известен, не съм съвсем сигурен. Бях поразен от случая със Стивън Уилтшир, който е в състояние да нарисува в подробности Бъкингамския дворец, след като просто му е хвърлил едно око. Интервюирах един подобен младеж, минал случайно покрай някакъв светофар и седмица след това нарисувал в детайли мястото край него. Случаят беше заровен някъде в паметта ми. Не съм и предполагал, че ще ми е от полза в работата ми над криминален роман, но всъщност се оказа една от първите идеи, които ми хрумнаха. Питах се какво ли би се случило, ако подобна личност стане свидетел на някаква ужасна случка, а скоро след това започнах да разглеждам героя и като огледален образ на Лисбет Саландер. Обичам криминални романи, от които можеш да научиш нещо, макар че основната им задача е да развличат. Понякога криминалният роман напомня яденето на торта. Познато ви е това усещане. Приятно ви е, вкусно е, но след известно време ви е някак празно. Затова харесвам, когато този жанр съумее и да ни научи на нещо, обичам да съчетавам приятното с полезното.
С.: Освен в Швеция по същото време романът излезе и в още десет страни и скоро ще стане една от най-превежданите книги. Всичко свързано с него през последните няколко години е сред значителните издателски събития. Очаквахте ли такъв интерес?
Д.: Не, нищо подобно не съм очаквал. Не мисля, че който и да е се е надявал на това. Все още съм леко шокиран. Дори съм малко тъжен, защото не съм любител на бестселърите, избутващи на втори план множество качествени книги, които не успяват да се продадат добре, тъй като им липсва публичност. Разпънат съм на всички страни, претрупан от задължения и интервюта. Това е някаква лудост и имам чувството, че е нереално, а и съм твърде стар за подобен спектакъл. Аз съм просто един скромен човек, който се старае да пише добре.
С.: Какво е според вас положението на скандинавския криминален роман в контекста на европейската литература. Какво отличава скандинавските автори от литературата от същия жанр, писана в други страни? Коя е според вас главната особеност на шведското криминале?
Д.: Toва е доста обширна тема. В скандинавските криминалета си струва да отбележим присъщия им морален акцент и склонността към социални теми. От друга страна, англосаксонските са насочени към развлечението. Това разграничение е много важно за скандинавската и за включената в нея шведска литература от този жанр. Разбира се, мисля, че четем твърде много криминалета и по този начин пренебрегваме всички останали хубави книги, които би трябвало да прочетем, но това е съвсем друга тема. Убийството и ужасът притежават особена притегателна сила, като част от нея се крие и в съсредоточаването върху отделните детайли и в на пръв поглед банални неща, криещи причината за престъплението. На масата има чаша с кафе, ключ, телефон и няколко ябълки. Съвсем обикновени вещи, но ако убия някого или някой ме убие, изведнъж те ще станат невероятно важни. Тъкмо начинът, по който ежедневният живот се превръща в зрелище, е това, което привлича читателите на криминални романи. Може би ужасът от престъплението е начин да се вгледаме по-внимателно в преобърнатото ежедневие, когато се случи катастрофата. Що се отнася до шведските криминалета, вярвам, че част от техния успех се дължи и на свойствения им морален патос. Всички добри автори се занимават със сблъсъка със социалната несправедливост и книгите им имат ясно изразен морален елемент.
С.: „Онова, което не ме убива“ е изцяло ваше, авторско произведение, роман, който изчиташ на един дъх, като книгите на Ларшон. Имате ли чувството, че можете да продължите? Готов ли сте за още една такава авантюра?
Д.: Винаги съм готов за авантюри, но не мога да твърдя нищо със сигурност. Разполагам с доста опции и трябва добре да ги обмисля. Която и да избера, убеден съм, че ще продължа да се срещам с нови светове, защото това ме прави по-добър писател. Така беше и със света на „Милениум“.
С.: Благодаря ви, Давид, и ще се видим през ноември…
Д.: Разбира се. Много се радвам. Разговорът с вас беше истинско удоволствие.
Сеид Сердаревич, хърв. издателство „Фрактура“
Превод: Русанка Ляпова