Американският кашон на Злобара де Мон

ОТ ВЕЛИНА МИНКОВА

Наближаваше първата годишнина от промените, аз бях десетокласничка в софийската 114-а английска езикова гимназия и горда притежателка на синьо-зелен паспорт. Морето ми беше до колене, (по-точно това беше по време на лятната ваканция, когато нашите за първи път ме пуснаха сама с приятели на квартира в Созопол). Блажените летни спомени с всеки изминал ден избледняваха, замъглени от кълбата оловен дим, които бълваха навъдилите се из софийските улици стари и нови западни автомобили, много от тях с табели ТАКСИ. Аз се шматках из тези улици, избягала от час или просто неприбрала се след училище.

В Английската занятията бяха поели по обичайния си път след 15 септември, учителите отново бяха станали строги, разочарованието от обещаната свобода след 10 ноември 1989 година нагарчаше в устата. По-отворените от нас упорито не учеха, а прекарваха времето си по пушкомове и градинки в задълбочени разговори за това кой с кого ходи, спали ли са вече, кой как се изрепчил на някоя учителка и как се е спасил от намаленото поведение.

За моето духовно развитие се грижеше, както винаги, любимата ми леля. Правила го е откакто съм се родила. Още преди да тръгна на детска градина рецитираше с мен „Работна Мецана”,  „Весел зоопарк” и „Мимето”, после взе да ми купува плочи на  „Балкантон” с приказки и заедно пеехме песните от „Пипи Дългото Чорапче” и  „Джуджето Дългоноско”. По-късно ми връчи „Мери Попинс”,  „Алиса в страната на чудесата”, и дори преведе  „Сто и един далматинци”. Круела де Вил стана Злобара де Мон, за мен и за българските деца през 80-те.

Това правеше леля по цял ден, когато не се занимаваше с мен. Превеждаше. Пушеше цигара от цигара с елегантно бяло цигаре, тракаше на машината с дебели речници от едната страна и с дебела, но доста малък формат книга от другата. Книгата малък формат никога не беше на български, страниците ѝ бяха безброй и с гъсто нанизани букви по тях, а хартията им – плашещо тънка. Беше ми забранено да се докосвам до тия книги, но аз издебвах да я няма леля, грабвах ги от бюрото й, скривах се и започвах да ги прелиствам някъде тайно. Гледах чуждите букви и „пушех” солети.

Та, шматках се аз по улиците на София през 1990-а, в чантата с доста оскъдно количество учебници, но винаги с една такава книга. Старият формат на американския „пейпърбек”, или книга с меки корици. Сядах на пейка, ако не валеше, или в някое от безбройните нови кафета, ако имах пари да си купя нещо за пиене. И четях тези книги, сякаш животът ми зависеше от това. Хората ме гледаха – бабички и дядовци с подозрение, лелички и чичковци с интерес и млади мъже, на които явно им се струваше, че ми е скучно и затова седя и чета сама. Тълкуваха го като покана да се присламчат до мен и да ме питат как се казвам. Ако бяха готини завързвах разговор, ако не, поднасях дежурната реплика, че чакам баща ми да дойде да ме вземе и те се омитаха.

Американските книги с меки корици извираха от един кашон, пристигнал не откъде да е, а от самата Америка. Леля няколко години беше на работа там. Пишех ѝ писма, в които я врънках за варено дънково яке, високи маратонки и тениски и чорапи в ярки фосфоресциращи цветове, но тя се прибра и ми връчи кашон със стари книги. Били страшно интересни, нямало да ми купува парцали я! Пубертетското ми сърце се сви при мисълта, че няма да мога да се изтупам с американски дрехи пред съучениците. Леля безцеремонно заяви, че можело да отида у тях и да си избера колкото си искам от нейните американски тениски и чорапи. Нали винаги се е грижила за духовното ми развитие.

Нейното заминаване за САЩ няколко години преди това беше съвпаднало с моята подготовка за кандидатстване в Английската гимназия след седми клас. Трябваше ми много висок бал, защото всички искали да влязат в Английската и било страшна цедка. Вторият срок на седми клас не започна много добре, защото излезе филма  „Вчера” и след училище отивах директно в кино  „Славейков” и започвах да гледам една след друга всички прожекции до вечерта. А трябваше да внимавам в картинката и да се скъсам от учене. Голям зор ме чакаше, но отдавна бях взела решение. Исках да знам английски като леля и да превеждам книги. Като леля. Да имам дълга и права черна коса и да пуша цигара от цигара с бяло цигаре, докато тракам на пишещата машина „Марица”. И да успея и аз някой ден да измисля нещо толкова гениално като Злобара де Мон. Или „Стрихинин в супата”. 

Най-дебелата книга, която бях виждала, с най-ситните букви върху страници от цигарена хартия беше „Шогун” и леля я беше превела цялата. На „Шогун” приличаха, поне на външен вид, голяма част от книгите в американския кашон. От него излязоха, доста четени и стари, оригинални издания на „Птиците умират сами”, „Долината на куклите”, „Вечната Амбър”, „Страх от летене”, „Любовна история”, „Жената на френския лейтенант” и „Закуска в Тифани”. По-нови и шарени бяха безброй романи на Сидни Шелдън и Джаки Колинс. Бяха си мои, нямаше кой да ми забранява да ги прелиствам. А в тях – любов, изневяра, секс, алкохол, наркотици, лудост, религия и опасности. В Америка, Австралия, Англия... Всичко в тези книги беше толкова смайващо, че поглъщах страниците и все се връщах назад, преди да продължа напред, така адреналинът от изживяването се удвояваше. В мрачната зимна София най-вълнуващото нещо в тийнейджърското ни ежедневие, освен американски филми по кината и „Гласът на Америка” по радиото, беше кой от нашите съученици и приятели е загубил девствеността си. А тези невероятни книги ме понасяха към други светове, които постепенно се превърнаха в светове на мечтите ми.

Когато обаче с напредването на първия срок бележника ми се напълни с двойки по физика, химия, алгебра, геометрия и почти всичко останало, майка ми и баща ми ми вдигнаха по един профилактичен скандал и ми забраниха да излизам. След училище веднага вкъщи, да уча уроци и да решавам задачи. Предпочитах да си тегля куршума. След известно количество рев и тръшкане ми хрумна, че мога и вкъщи да чета книгите от кашона, стига учебниците по гореспоменатите кошмарни предмети да са прилежно монтирани зад тях.

Навън скоро сви кучи студ и аз престанах да бягам от часовете. През междучасията бившия комсомолски секретар ни пускаше в бившата комсомолска стая, ако сме готини. Въпреки че вече нямаше комсомол, той явно още имаше ключ от нея и вътре си бяхме направили луксозен пушком на закрито. Освен това можех да си чета вълнуващите книги на спокойствие и на последния чин в клас, с разтворени наоколо учебници и тетрадки – за фасада.

Отдавна не виждах нито смисъл, нито логика в Менделеевата таблица, в историята на незнам кой век или пък ландшафта и почвите на някоя географска ширина. Но затова пък в малките дебели книги от Америка имаше красиви жени и омагьосващи мъже, които с подробности се събличаха голи и след цигарата в намачканите чаршафи тръгваха да правят разни неща из Ню Йорк, Лондон или Лос Анджелис сякаш това беше най-нормалното нещо на света. Което исках да правя и аз. Трябваше обаче да избутам по някакъв начин десети и даже единайсети клас, без да ме изгонят от училище, или да трябва да повтарям годината заради слаб успех.

Имаше един-единствен предмет, който ме изпълваше с надежда. Английски език и литература. Все още работехме по част от учебниците на „Народна просвета”, прескачайки текстовете за това как БКП е двигател на прогреса в прекрасната ни родина, и разкази за живота на Ленин и Георги Димитров. Учителката ни все повече наблягаше на упражнения по превод, прав и обратен, на литературни текстове. Вярно, доста вехтозаветни в сравнение с тези от американския кашон, но пък интересна, поучителна литература в оригинал. Чарлс Дикенс, Айзак Азимов, Съмърсет Моъм, Оскар Уайлд, и даже Агата Кристи.

Напомняха на съветските издания на английски от издателства като „Прогресс”, „Просвещение”, „Радуга” или „Высшая школа”, които леля държеше на най-горния рафт на библиотеката си, защото били от студентските ѝ години в английска филология и вече не я интересували. А аз, пленена от ретро оформленията на кориците, ги четях, докато ходех на курсове по английски в Алианса на площад „Славейков” след часовете в основното училище. Джером К. Джером, О’Хенри, Хемингуей... В тези симпатични съветски сборници имаше и много обяснения и анализи, от които научих, че идиоматичните изрази не се превеждат буквално, защото всъщност казват нещо съвсем различно. Като например – ако англоговорещ каже, че иска да чуе нещо от устата на коня, това не значи, че по техните ширини конете говорят, а просто, че първоизточникът на всяка информация е най-достоверен.

Алиансът и старите книги на леля ме спасиха, когато след седми клас кандидатствах в Английската гимназия. Изкарах 2,00 по математика и светът се срина. За да вървя по стъпките на леля и да науча английски като нея, трябваше първо вляза в Английската гимназия, заветната 114 АЕГ. Но изпитът по математика беше много по-труден от това, което учехме в училище. Нито една задача не можах да реша. Голяма драма. Явно трябваше да пробвам да вляза по втория начин. Майка ми разбрала от нейна колежка, че в началото на септември се провеждали така наречените приравнителни изпити върху материала за подготвителен клас. На другия ден изхвърчах да си подам документите.

За да се подготвя за приравнителните изпити ми трябваха двата учебника от подготвителен клас, първи и втори том. Обаче тези учебници никъде не се продаваха и леля, която се беше върнала от Америка за лятната си отпуска, започна да звъни по познати. Когато най-накрая намери вседесъщите учебници, ми каза да ги пазя като очите си, защото били страшна рядкост и трябвало да ги върна неповредени. Направи ми няколко диктовки на текстове от учебника, изпита ме на правилни и неправилни глаголи и каза изобщо да не ми пука. Заключи, че съм била супер и нямало как да не ме приемат. Нашите продължаваха да кършат ръце и да треперят, но на мен ми поникнаха криле. Наизустих двете тухли за подготве, през септември изпитната комисия онемя пред моите знания и с отличен влязох направо в осми клас. Бленуваната Английска светна в охражълто пред мен.

В началото беше много вълнуващо с новите съученици, направо като във филма „Вчера”. Дори и самата Мисиз Бартлет беше излязла от големия екран и ни преподаваше английски. Някак бях избутала осми и девети клас в неописуемата еуфория на новата демокрация, след като комунизмът си отиде. Но в десети клас нещата не изглеждаха много обнадеждаващо. Четях „Машина за любов” на Джаклин Сюзан, поредната находка от американския кашон, където главният герой, пък и всички останали, правят секс едни с други и се заплитат в неописуеми интриги между източния и западния бряг на САЩ. Никакъв шанс да я оставя, беше към 500 страници и ме чакаха толкова вълнуващи мигове, че да уча, за да си оправя двойките, бе немислимо.

За огромна моя радост обаче по английски заваляха шестици. Упражненията по превод бяха трудни, но изключително приятно предизвикателство и даже развивах теми на английски за допълнителна оценка. Дори да не беше учебен предмет, пак щях с желание да го правя. Добре че можех да изкарам по някоя добра оценка и похвала, че вече ужасно се бях вкиснала от непрестанните провали по всички останали предмети. В американския кашон имаше и един речник с размерите и дебелината на роман с мека корица. Външните ръбове на страниците бяха оцветени в яркочервено. Изчетох го и него, от  „А” до „Z” и обратно. Много интересно бяха обяснени думите на английски, имаше и безброй изрази и синоними, антоними...

Един ден директорката на 114 АЕГ, сравнително възрастна, но със специфичен дрезгав глас и модерна прическа на черта, къносана в тъмновинено, ме извика в кабинета си за първи път от осми клас. Тогава, през последната зима на соца, ме бе накарала да си събуя тъмноиндиговите дънки изпод престилката, да дойдели родителите ми да ги приберат. Бяха на майка ми от седемдесетте, зверски чарлстон – занесох ги на кварталните лели в шивашкия цех да ми ги стеснят така, че да приличат на ластични, каквито имаше само в Кореком и за каквито всички мечтаеха. Нали леля не ми беше донесла такива от Америка, та трябваше да импровизирам с подръчни материали. Тъмните дънки го докарваха силно на униформени, същият цвят като престилката, но директорката въпреки това ме накара да ги събуя. Било забранено да се ходи с дънки на училище. Едвам ги изхлузих от задника си, толкова добре бяха стеснени. Вечерта вкъщи имаше страшни скандали.

Замъкнах се в директорския кабинет сигурна, че ще ме оставят на поправителен, ще повтарям десети клас или направо ще ме изключат. Но този път дрезгавият глас прозвуча  изненадващо мило. При нашата директорка седеше млад мъж с черна кожена чантичка за документи през рамо. Представи ми се като предприемач, който започва частен бизнес. Имал нужда някой да преведе от английски на български етикетите на козметиката, която внасял от Гърция. Щял да ми плати 20 лева на страница. Толкова се плащало за превод. Директорката ме похвали, каза, че учителката по английски ѝ била посочила най-добрата си ученичка и съм щяла да се справя блестящо. Дадоха ми срок до края на седмицата. Среща пак в кабинета ѝ с готовия превод, тогава съм щяла да си взема парите.

Прибрах се вкъщи и преведох всички етикети, на ръка, върху откъснати за чернови листове от стари тетрадки. Нямах представа, че стандартната страница, за която се плащат 20 лева, е машинописна, по 30 реда – аз на машина никога не бях писала. Но успях да занеса превода навреме, младият предприемач заедно с директорката преброиха миниатюрните страници, изписани от двете страни на листа, мъжът извади парите от чантичката и ми наброи доста двайсетолевки. Изпратиха ме доволни и ми казаха, че ще ме викат пак.

Побързах да се изфукам на леля, която беше дошла вкъщи да пие кафе с майка ми, колко много пари съм спечелила за два дни с един толкова лесен превод, много по-лесен от тези, които учителката ни дава в час по английски. Майка ми се вайкаше каква съм била двойкаджийка. Аз я игнорирах и благодарих на леля за американския кашон с книгите.

Тя ме попита какво чета в момента. Извадих от чантата си „Машина за любов”, която бях изчела веднъж и вече пристрастено препрочитах любими моменти. Тя я прелисти и ме накара да седна и да ѝ преведа един пасаж от рода на: “... Аманда хвана такси и даде адреса на „Лансър бар”. Последната й фотосесия се беше проточила. Това означаваше много пари, но също така означаваше, че няма да има време да се преоблече. А искаше тази вечер да е с новата си бледосиня копринена рокля. Робин се беше върнал от Маями и това бе последната им вечер заедно, преди да отлети за Лос Анджелис, където се провеждаше конференция на Демократическата партия. ... Само като си помислеше за Робин й прималяваше. Идеше й да излезе от пълзящото по задръстените нюйоркски улици такси и да хукне към бара. Но навън беше горещо и задушно и щеше да си развали прическата”.

Доста фасулско. Но приятно и вълнуващо. Странно как докато превеждах, се почувствах още по-потопена в запленяващата американска действителност, отколкото когато само четях или подчертавах. Със сексуалните сцени ще е велико. Леля взе  „Машина за любов” да я прочете и си тръгна заедно с листа, на който бях надраскала превода. След няколко дни ми се обади и ме попита дали искам да преведа книгата. Не вярвах на ушите си. Още не бях завършила Английската, а вече да превеждам книга? И то толкова интересна. Според леля щяла да стане хит. И понеже съм се справила с превода, решила да ми я възложи.

След демокрацията леля беше станала частник. Дотогава беше преводач и редактор, първо в „София прес”, после в издателство „Народна култура”. „София прес” беше далече, затова тя летеше натам по тогавашния булевард „Ленин” с яркожълтата си жигула с лъскав черен кожен салон, точно като лъскавата ѝ дълга и права черна коса. Неведнъж ме е мятала отзад, ако по някаква причина не съм на детска градина, с няколко кукли, книжки или мечок, за да седя след това под бюрото ѝ, докато тя превежда и пуши. По едно време си мислех, че живея в „София прес”, така разправях и на хората, ако ме питаха. Именно в „София прес” се появи прекрасният чичо с черна коса, яркосини очи и дълги черни мустаци. С леля станаха уникална двойка, чернокоси като главните герои цигани в съветския филм „Табор уходит в небо”. Скоро след това се ожениха.

„Народна култура” беше на ул. „Гаврил Генов”, но тъй като той беше виден комунист, името ѝ беше сменено след 10 ноември на ул. „Христо Белчев”. Именно от „Народна култура” се познаваха леля и нейната приятелка от френската редакция, с която, заедно със съпруга на същата, учредиха в зората на демокрацията частното издателство „Медиум 999”. Много ми хареса името. Медиуми се наричат важни лица, които са способни да водят разговори с духове от отвъдното. Знаех го от един екстрасенс, при когото ходих, за да ми каже дали един от нашия клас, в когото бях влюбена, някой ден ще се влюби и той в мен или не. А пък според британските книги, които бях чела, 999 беше телефонният номер на фамозния лондонски полицейски участък „Скотланд Ярд”.  „Медиум 999” е изключително добра комбинация и страхотно попадение за име на издателство.

Първата книга, която издадоха, беше в крак с новото време и пожъна невероятен успех. „Историята на О”. Нещо като френски вариант на  „Вечната Амбър”, много развратен. Даже филм по книгата вървеше в кино „Дружба”, в никакъв случай обаче не биваше да се гледа с момчета, защото със сигурност щяха да започнат да пускат ръце. Една от следващите книги на младото издателство обаче се оказа не чак толкова успешна. Казваше се „Китайският хороскоп”  и един ден, в самото начало на 1991 г., по време на зимната ваканция, чичо домъкна вкъщи десетина пакета от изданието с наситеносини корици и заяви:

- Чичкин, всички трябва да се обединим за каузата.

Леля се обади по телефона да ме инструктира да ги продавам на спирки, където минават много хора, половината пари от всяка продажба за мен. Веднага се обадих на верния ми събрат от „Кравай”. Бяхме дупе и гащи, защото, докато седяхме по пейките в градинката на входа на НДК пред пицарията стъргало, се оказа, че той учи в Музикалното, на две крачки от Английската. Започнахме да се мъкнем заедно навсякъде и си говорехме непрестанно за Америка. Разказвах му какво съм прочела и как мечтаех да замина. Моят кравайски събрат прегърна идеята да продаваме китайски хороскопи по спирките, така или иначе, какво друго да прави човек през януарската ваканция. Спечелените пари делим по равно. Даже задигна от тях няколко стека цигари Marabout, Tir и Azadi, за износ в Иран или Ирак, да си пушим, докато продаваме книги. Никой от техните не пушел, но вуйчо му работел в „Булгартабак” и винаги пращал стекове, да има за рушвет на доктори, майстори и продавачи.  

Напълних грамаден китайски термос с билков чай и двамата направихме от неразопакованите пакети китайски хороскоп две табуретки и масичка, седнахме и разположихме книжки върху нея на една от спирките на големите „Пет кюшета”. Обаче от примерно пет тролея препълнени с народ успявахме да продадем едва три-четири хороскопа. Вярно, 1991-а вече беше започнала, но погледнато философски именно сега беше моментът всички да се осведомят какво ги чака през годината на металната овца.

По-голям интерес имаше към чая, който си сипвахме от термоса в пластмасови чаши, хората искаха да пият нещо топло в януарския студ. Цигарите за износ се оказаха много гадни и започнахме и тях да продаваме. Въпреки настойчивите ни подвиквания към народа да си купят „най-важната книга за годината”, към края на първата седмица вече никой не се спираше. Милиционери, които вече наричаха себе си полицаи, час по час идваха да ни гонят, защото там не можело да се продава.

Към края на седмицата се бяхме отчаяли. Минаваха две баби и едната каза на другата:

- Това е китайският хороскоп.

- Да, китайския хороскоп е – отвърна първата. И отминаха, без дори да се спрат.

Кравайският ми събрат не издържа. Тръгна да размахва подире им последния неразопакован стек цигари, който не бяхме продали и/или изпушили и се разкрещя: 

– Не , бабината ви! Това е занзибарският хороскоп! И ако не си го купите, през новата година ще ви вземат мътните!!!

Бабите си бяха заминали по пътя, без изобщо да го чуят. Усетих, че е време да успокоя своя верен другар и да върнем пакетите с непродадени книги в издателство „Медиум 999”, които отскоро бяха прикачили към името си „Колибри”. Като запалките, с които само страшни баровци си палеха цигарите и пурите в американските романи от кашона. Много шик. Разпределихме по равно спечелените пари и непродадените кутии Marabout, Tir и Azadi, нищо, че не ставаха за пушене. Стига висене по улиците. Аз бях получила важна задача: възложено ми бе да преведа любимата ми книга, „Машина за любов”. Имах възможност да се гмурна в бленувания американски свят и да не изляза от него, докато не завърша пустата Английска и не замина наистина за Америка.

Леля вече не пишеше на машина, а на компютър. Съответно легендарната „Марица”, на която беше натракала повечето си преводни шедьоври, ми беше връчена. Започнах. С показалеца на дясната ръка, търсейки всяка буква. Скоро удвоих скоростта като включих и показалеца на лявата ръка. Но така правех два пъти повече грешки. Инстинктивно исках всеки път, когато сгреша, да извадя листа и да го изхвърля. Обаче това не беше разумно, защото хартия за пишеща машина не се намираше лесно. Книжарници в София вече почти нямаше, или пък – преди да ги затворят и да ги превърнат в кафенета – бяха почти изпразнени и продаваха чорапи или вафли.

Мама донесе от службата си листове изхвърлена хартия, на които от едната страна бяха писани на машина някакви доклади и други безинтересни неща. Каза ми да тегля по един голям хикс на изписаната страна и да използвам неизписаната. Освен това ме снабди с едно старо шишенце бяла и ужасно миризлива течност, която се наричала коректор и с която трябвало леко да мацвам сгрешените букви или думи, да изчакам да изсъхне и да напиша отгоре правилното. Скоро обаче бялата течност взе да пресъхва, тъй като непрекъснато отварях шишенцето да мацам грешки. Трябвало да се разрежда с коресилин, какъвто естествено никъде нямаше, затова аз започнах да я разреждам с лавандулов спирт, лакочистител или какъвто намеря вкъщи алкохол. Вследствие на тези ми експерименти, корекциите не изсъхваха и най-важните букви на „Марицата” бяха толкова наплескани в бяло, че не се изписваха на листа. Двойките ми по химия очевидно бяха напълно заслужени.

Обаче нищо не беше в състояние да ме обезкуражи. Аз работех. Работата на моите мечти. Като леля. От лявата ми страна имаше планина от речници, от дясната – малка и дебела книга със ситни букви върху тънките страници. Налагаше се да пуша тайно, защото още нямах седемнайсет, но доста успешно изправях вълнистата си коса със сешоар. Вярно, не бях завършила Английската все още, но там така или иначе не се случваше нищо кой знае колко интересно. Зубърите си зубреха, лошите ученици цакаха карти и пушеха през междучасията, всички имахме младежки пъпки. А от страниците на американската книга извираха красиви хора, флиртове, любовни връзки за по една нощ, които водеха към сеанси на фройдова психоанализа, разбити сърца и неочаквани обрати. Диалозите съдържаха изрази като „мръсно копеле” и „дебелогъза курва” и аз ги пишех със страшен кеф.

Някак избутах десети клас, като с магическа пръчка двойките ми станаха тройки и не останах на поправителни изпити. Не ме изключиха. Директорката ме извика пак да превеждам на младия предприемач, но аз любезно се извиних и казах, че не мога, защото превеждам съвременна американска литература. „Медиум 999 – Колибри” са ми възложили дебела книга и трябва да работя по нея. Стори ми се, че се впечатлиха, въпреки изненадата си. Съучениците ми със сигурност бяха впечатлени. Вече не бях просто една недисциплинирана двойкаджийка, а преводач. Професия, и то достойна за уважение.

Добре че не знаеха как понякога запецвах на изрази, които не трябва да се превеждат буквално, а не ги намирах в нито един речник, как късно през нощта ми ставаше лошо от миризмата на разтварян с всевъзможни алкохолни смеси коректор и как ми бяха излезли мазоли на пръстите от ежедневното блъскане по клавишите. Как беше оцеляла леля като преводач толкова години направо се чудех.

Вкъщи не правех нищо друго освен да превеждам „Машина за любов” на „Марицата”. Нашите дори вече не ми вдигаха скандали, че не уча. Освен това не ме караха да пазарувам, което беше добре, защото навън за всичко се чакаше с часове на километрични опашки. Въпреки романтичната страна на новата ми професия обаче често се улавях, че не знам нито какво е „борсов посредник”, нито „благотворително дружество”, камо ли пък „пилотно предаване” или „рейтинг” в американския свят. Непрекъснато разпитвах родителите си и леля. Сексуалните разговори и действия на героите също не ми бяха много ясни, все пак още бях девствена, макар и да го пазех в тайна от връстниците си. Разпитвах за такива неща по-скоро козметичката, при която ходех на кола маска, и по-големи братя и сестри на приятелки.

Към края на единайсети клас ръкописът най-сетне беше готов. Планина от хартия втора ръка, неравна, в различни тонове. 500 страници. Лепнещи от незасъхнал коректор, вонящи на лавандулов спирт и лакочистител. С молив подчертавано там, където искам още нещо да попитам. Леля беше обещала, че ще бъде мой редактор. С нетърпение очаквах да видя какво ще промени и какво ще запази. За да не се разпилее гигантският безценен ръкопис, който не се побираше нито в папка, нито в найлонов плик, вързах страниците със стара панделка от букет, подобно на подарък. Помъкнах го към новата книжарница на издателството, което вече се наричаше само „Колибри”. Трудно я намерих, защото бяха сменили името на ул. „Васил Коларов”. Вече се казваше „Солунска”. Там, на луминесцентно осветление, сред книги и мъже с бради, явно съм изглеждала не на място, защото и самата ми леля, която отнякъде се появи, едва ме позна. Каза, че съм изглеждала мършава и недоспала, и че там не било пункт за предаване на вторични суровини.

Излизането на „Машина за любов” съвпадна с моето дипломиране. Леля я беше редактирала и твърдеше, че преводът не бил хич зле. Толкова бях щастлива, изобщо нямаше никакво значение, че в дипломата имах тройки по редица гадни и скучни предмети. Тичах по площад „Славейков”, който от известно време не беше голям и празен както когато ходех на Алианс, а покрит със сергии, на които се продаваха книги. Пулсът ми се ускоряваше след всяка сергия, на която виждах корицата с огромните червени устни. Книгата беше навсякъде. Чак не вярвах, спирах се и я прелиствах.

Джаклин Сюзан

Машина за любов

Превела от английски Велина Минкова

Под редакцията на Жечка Георгиева

Продавачите по сергиите ме бяха запомнили и доволно ми докладваха как всичко живо си купувало книгата. Съученици и приятели ме гледаха с нескрито възхищение. Нищо, че наричаха произведението „Електрическа самоебачка”. Бяха горди, че ме познават. Аз пък щях да се пръсна от радост, че името ми стои на една страница с лелиното. Чувство, по-силно дори от американската ми мечта.

Отидох в книжарницата на „Солунска” да си взема хонорара. 500 страници, по 20 лева на страница. Един брадат мъж ми наброи 10 хиляди лева. Дори не ми поиска синьо-зеления паспорт. Явно вече всички ме познаваха. Прибрах пачките вкъщи в стар найлонов плик. Направо се чудех какво ще ги правя толкова пари. Цигари крадях от баща ми, парфюм си пръсках от този на майка ми. Нашите веднага ме инструктираха: спестявай! Хонорарът от първата преведена книга трябвало да бъде изхарчен само за нещо важно.

Освен това, не бивало да забравям, че за да продължа по стъпките на леля, моят кумир и пример в живота, трябваше да завърша английска филология. Изобщо не ме беше срам от това, че дипломата ми от 114 АЕГ беше третата най-ниска по бал от целия випуск от десет паралелки.  Единствено двама ужасни хулигани от нашия клас имаха по-ниски балове от моя. Аз все пак бях превела „Машина за любов”. Пламна лято като сън. Сякаш не стъпвах на земята от щастие.

Явих се на кандидатстудентските изпити за английска филология, но резултатите бяха смайващи: 2,00 по българска литература и 6,00 по английски език. Някому не се беше харесало как съм развила темата за любимия ми Яворов. Но затова пък след като толкова време бях превеждала „Машина за любов”, по английски никой не можеше да ми стъпи на малкия пръст. Явно тази година нямаше да следвам. Родителите ми бяха отчаяни. Във всеобщата еуфория дори не разбрах какво става, освен че трябваше много бързо да попълня и изпратя документи за кандидатстване в колеж в САЩ. Явих се скоропостижно на SAT и TOEFL и заминах на море.

А морето ми беше пò до колене от всякога. Созопол се беше превърнал в една малка крайбрежна София и отвсякъде извираха познати и приятели. Спяхме в квартири при баби за жълти стотинки, ядяхме цаца и пържени картофи, ходехме чисто голи на нудисткия плаж зад Харманите и на дискотека на Дюни или на бившия Международен Младежки Център (ММЦ) в Приморско с кордони от таксита, всяко нафрашкано с по десет души. Аз през два дни бях влюбена в различни момчета и всички питаха вярно ли съм превела книга, която се казва „Електрическа самоебачка”? Добрите новини се разпространяват бързо, както се казваше на едно място в книгата. Поправях ги, „Машина за любов”. Лятото беше безкрайно, водата ставаше все по-топла, веселбата – невероятна. Беше по-прекрасно дори от случващото се в книгите от американския кашон.

Същото се отнасяше за моята родна София. Когато се прибрах от Созопол през септември, вече имах гадже, не се налагаше да почвам противното училище, а славата ми ме беше преварила. Мама донесе вестник „Поглед”, където до чернобяла снимка на прословутата корица с устни имаше кратка статия, че обемистото четиво било преведено от най-младата преводачка в България. Баща ми веднага се раззвъня по познати да се фука с мен. Един от тях, председател на Дружеството за българо-съветска дружба, предложил да направим представяне на книгата в киносалона на Дома на същата тази дружба една сутрин в 10 часа, тогава било свободно.

Татко ме закара заедно с няколко пакета книги. Председателят на Дружеството за българо-съветска дружба ме представи, прочете статийката от „Поглед” и покани присъстващите в полупълния салон да си купят книгата с автограф от най-младата публикувана преводачка. Авторката на книгата не можела да присъства, защото отдавна била умряла. В Америка. Брадати мъже, жени с очила, всички те на възрастта на родителите ми, се тълпяха в тъмната кинозала да ми връчват банкноти и да им разписвам книги. Оглеждаха ме с изненада и любопитство и ми казваха:

- Браво, моето момиче!

От „Златната Ракла” се обадиха да превеждам норвежки филм, сценарият бил на английски. Филмът взе първа награда и го излъчиха по телевизията в мой превод. Режисьор от театър „София” ме откри и нае да преведа новата му пиеса на английски език за конкурс на BBC. Собственикът на издателство „Бард” ме покани да пием кафе и ми възложи „Джасинта” на Катлийн Уинзор, или „Вечната Амбър” втора серия. Там вече сексуалните сцени бяха на по няколко страници и интригата пореше сърцето като с нож. За капак на всичко Съюзът на занаятчиите в България бе събрал де що има нови български бизнесмени под един покрив в хотел „Рила”. Извикаха ме да превеждам на срещите им. Заседателната зала се беше превърнала в техен офис и американски финансови съветници идваха да ги съветват какво да правят с разни пари. Пред хотела бяха спрени мерцедеси и с тях летяхме по срещи и коктейли. Бизнесмените се държаха свойски и доста грубо помежду си, но с много внимание и уважение към мен. Бяха чели „Машина за любов”.

Живеех живота, който познавах от книгите. Американската ми мечта се беше сбъднала в София. Когато ѝ оставаше време от издателство „Колибри”, леля поощряваше преводаческите ми успехи. Направо нямало нужда да следвам – тя навремето завършила филология именно за да може да започне такава кариера. И то далеч не чак толкова шеметна като моята. По цял ден превеждам на срещи, летя с таксита и скъпи коли по събития и заведения, а през нощта превеждам книга, филм или пиеса. Правя пари, очаровам мъже. Кой като мен! Какви ли още по-вълнуващи преживявания ме очакваха?

През едно от вече инцидентните ми прибирания вкъщи майка ми ме уведоми, че се обадили от американското посолство. Приели ме в колежа в Щатите, документите били пристигнали и трябвало бързо да се явя на интервю за виза, защото семестърът започвал след един месец. Аз страшно се зарадвах, но след това се почувствах странно. Нима не мечтаех от години да замина за Америка? Днес обаче мрачната зимна София вече съвсем не беше толкова потискаща. България беше страната на сбъднатите мечти. Много от книгите в американския кашон съдържаха поговорка, която все не можех да си обясня: „Внимавай какво ще си пожелаеш, защото може да се сбъдне”. Явно това са имали предвид американците. Баща ми вече беше ходил да провери за самолетни билети за САЩ. Цената била близо 10 хиляди лева. Отиде ми хонорарът от първата преведена книга.