Герой на нашето време

На 7 ноември си купих билет за премиерата на новия роман на Салман Рушди – „Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи", във Фестивалния дом на Берлин. Това беше последното тържествено събитие от тазгодишния Международен литературен фестивал в немската столица. Само месец по-рано Салман Рушди се появи на Франкфуртския панаир на книгата, обграден от бодигардове, тъй като иранското министерство на културата отказа да участва на престижното изложение с аргумента, че присъствието на „скандалния” писател е недопустимо. На 13 октомври в речта си във Франкфурт Рушди заявява: „Литературата е форма на безстрашие.”

Въпреки демонстративното оттегляне на Иран, възприето от медиите като пореден скандал около родения в Бомбай писател, не съм си и представял, че тази по немски семпла премиера ще се трансформира в събитие, символизиращо съпротивата и куража пред злото, което помрачи 2015-а година.

Самата премиера се състоя на 21 ноември - една дълга седмица на хаос и ужас след атентатите в Париж, седмица, в която сякаш целият свят обяви извънредно положение, парализиран от опитите си да идентифицира и посочи врага, да се мобилизира с блиц стратегии, без да се поддава на гнева, страха и отвращението. След седмица, прекарана в мрак, една шепа хора се събрахме на Курфюрстендам, игнорирайки потенциалната опасност - празните седалки във Фестивалния дом (въпреки пълната предварителна разпродажба на билетите) показаха, че страхът има своите малки победи дори и в сърцето на Западен Берлин. На празника на Свети Валентин (1989) аятолах Хомейни издава фетва за главата на Рушди, обявявайки го за враг номер 1 на исляма. Въпреки смъртоносната цензура, страха и наложения затвор на постоянното укритие индийският писател остава непоколебим в убеждението си, че свободата на изразяването е най-висша ценност в изкуството. Тази смелост превърна и срещата ни в края на ноември в символичен бунт срещу ИСИС.

Преди 3 години Рушди публикува своя мемоар „Йозеф Антон" - болезнено детайлна хроника на годините на криене, на разпада на личния и анулирането на публичния му живот, на травмата от опита за „кастрация" на мисълта му, на натиска литературата му да бъде превърната в безмълвие - 633 страници за неумолимите белези на ужаса, но и за триумфа на волята за свобода.

„Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи" е първият художествен роман на писателя след документалната му изповед и десетият след „Чародейката от Флоренция", издаден през 2008 година. Разговорът с Рушди беше в три части, разделени от две четения на избрани пасажи от неговите нови „Арабски нощи" (сборът на денонощията от заглавието е точно 1001). Модератор на срещата беше Йоана Адорян, журналистка от Frankfurter Allgemeine Zeitung. Първият въпрос беше за съзнателното решение на писателя да се завърне към литературата на фантазмите и приказно-митологичните сюжети. Обяснението е в разбираемата умора от реалността, предвид автобиографичния характер на „Йозеф Антон".  За сметка на това „Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи" е ескейпизъм, отлепяне от непосредствеността на политическия ни живот и емиграция във фантазията. Писателят побърза да уточни, че гениалните неща се случват само тогава, когато реалността и фантазията се преплетат - отделянето и абсолютизирането им водят до катастрофи. Той отбеляза, че джиновете, главни действащи лица в „Две години...", не се възприемат като измислица или суеверен трик дори и в днешна Индия. Те са част от ежедневието на милиони индийци и биват призовавани за подкрепа дори по повод на битови неуредици или други делнични беди. По своята същност джиновете са двуполюсни същества, олицетворяващи един амбивалентен, интересен съюз на доброто и злото начало - те са едновременно дяволити и добронамерени, интриганти и покровители, вулгарни, но и почтени. Рушди е израснал в Бомбай и е слушал много истории за джинове. Тази книга се явява своеобразно завръщане към детството и невинността, опит за балансиране на прекалената сериозност на живота на възрастните с копнежа по играта и безгрижието.

Впечатление ми направи дръзкият хумор с еротичен привкус - покрай историите за джиновете, които са хиперсексуални същества и запълват вечността си с удоволствия, Рушди се разкрива като невероятно забавен и сексуално освободен човек - характеристики, които оставаха скрити за публиката му, най-вече заради необикновената му, белязана от фетвата съдба. Първата част на разговора ни достави истинско удоволствие, защото ни срещна с един смеещ се Рушди, който елегантно отбягваше разкриването на подробности за новия му роман. Парадоксално е, че неговото литературно присъствие в съвременната култура е толкова светло и жизнелюбиво, а самият той понася тежкото бреме на социални патологии и безпокойства. Скрити обаче в игрите на въображението са прогнозите и опасенията за нашето бъдеще - „Две години... ” не остава докрай на територията на приказното, в нея са заложени и представи за света, който ни очаква.

Заради атентатите в Париж и заплахите на ИСИС остатъкът от разговора със Салман Рушди беше посветен на политическите му мнения за исляма, радикализацията му, възможностите на християнския свят за съпротива, личните тревоги и отговорността на гражданите. Рушди беше категоричен, че вината може да бъде само персонална. Убийците от Батаклан са виновни и това няма нищо общо с реториката за вината на Западния свят и намесата в Близкия изток. Изненадващ акцент беше поставен върху Саудитска Арабия, която по обичай се третира като съюзник на Запада - Рушди настоява, че голяма част от джамиите, които радикализират действията на млади мюсюлмани, се намират на територията на Арабското кралство.

На въпроса как би категоризирал парижкия терор от 13 ноември, писателят даде изненадващо лаконичен отговор –  „Това е нападение срещу удоволствието. Най-силната защита срещу злото е способността да изпитваш наслада от живота, от смеха и лекотата". Без съмнение тази философия е изстрадана. „Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи" е чисто удоволствие, форма на безстрашие, бунт, съпроводен с усмивка, фантазия, която преодолява мрака.

Мартин Ръждашки