Хорхе Луис Борхес е недостижим в умението да фрагментира и пренарежда реалността. Прозата му е кратка, многофасетъчна и неизбродима, неговите лъкатушни лабиринти са осеяни със загадки, свръхестествени същества, цветни сънища и неопровержими изводи. Затова твърдят, че по отношение на своята ерудиция и на магията, която пронизва всичките му разкази и есета, Борхес няма конкуренция. Независимо дали „сродниците му” в лицето на латиноамериканските писатели го харесват или не, никой не може да отрече, че той революционизира употребите на езика.
Преди години Габриел Гарсия Маркес озадачава света с признанието, че Борхес е сред авторите, които е чел най-много, а харесва най-малко. Това признание представлява грамадна провокация: „Четях го заради изключителната му вербална ловкост. Той е човекът, който те учи да пишеш, показва ти как да подостриш молива си, за да го използваш правилно”, допълва Маркес.
През 1961 г. Борхес печели голямата европейска награда Prix Formentor (споделена със Самюел Бекет) и този успех катализира известността му не само в родната му Аржентина, но и в цяла Европа и САЩ. Творчеството им, неговото и това на Бекет, представлява своеобразен (мрачен) проход от модернизма към постмодернизма. От друга страна критикът Анхел Флорес, който дава живот на термина „магически реализъм“, сочи сборника на Борхес „Всеобща история на безчестието“ като символична точка на отприщване на така популярното литературно течение.
Някой би могъл да заключи, че прозата му е неприветлива и невнятна. Всъщност стилът на Борхес е философски овладян, изчистен от словесни фойерверки, от всякаква помпозност и бомбастичност. Писането му е отстранено и церебрално, но никога назидателно, уповава се на действителни случки, фантасмагории и митове, но е лишено от сантиментални изблици. Освен ако не броим за сантиментално отклонение бисерни фрагменти като този:
Представих си някакъв свят без памет, без време; представих си възможността да съществува език без съществителни имена, език от безлични глаголи или несклоняеми епитети. Така отмираха дните, а с тях и годините, но една сутрин се случи нещо подобно на щастие. Заваля дъжд – бавен и пороен.
„Алефът”, по аналогия със сборниците „Измислици” и „Избрани есета”, потвърждава още един факт. Женското присъствие в прозата на Борхес е по-скоро смътно и неуловимо, женските образи често са само повод авторът да ни въведе в поредния пъзел от хипотези, да ни омагьоса с някоя раздираща ума предпоставка, а после да ни разомагьоса, да ни спусне обратно на земята по стълбичката на очевидните, рационални доводи. В разкази като „Захир” и „Алефът” жените се спрягат преди всичко като обект на несподелена любов...
Ефектът на историите в този сборник произтича от уж небрежно изпуснати думи или фрази, които разбиват покоя на мисълта. Има цели каскади от интелектуални номера, логически игри, екзистенциални вглеждания и философски размисли по теми като Бог, социални обсесии, войни, изкупление и безсмъртие. Голямата тема е себепознанието. Горчивината като послевкус от прозренията за човешката същност. Борхес рядко прибягва към метафори и сравнения, винаги подбира най-простите, най-точните думи и почти никога не пише истории, по-дълги от двайсетина страници. Въпреки това (или тъкмо заради това) е всепризнат демиург на словото, автор на някои от най-необичайните и сложни произведения на миналия век.
„Никой според мен не може да съществува, никой не може да изпие чаша вода или да отчупи парче хляб без оправдание. За всеки човек оправданието е различно: аз очаквах безмилостната война, която щеше да изпита нашата вяра.”
„Поражението ме радва, защото дълбоко в себе си се чувствам виновен и само наказанието може да ми донесе изкупление.“
„Защото постъпките – това са нашите символи... Съдбата на всеки човек, колкото и да е дълга и сложна, се състои всъщност от един-единствен миг – мига, в който човек осъзнава веднъж завинаги кой е.”
И в „Алефът” е налице добре познатият ни подход – писателят използва техники на фикцията, за да ни разкаже истинска история. Или обратното. Самите обяснителни бележки в края на книгата предлагат ключ към много от понятията и улесняват читателя, който се сблъсква челно с Борхес за първи път: „сложното преплитане на фикционално и реално е важен елемент от разказваческата стратегия на Борхес.” Ако се чудите, например, що за умозаключения са рогатите силогизми (от лат. syllogismus cornutus, ambiguitas ceratina, най-любезно ще ви бъде разяснено, че става дума за вид софизми, чието название произлиза от известния софизъм „Рогатият“ (Това, което не си загубил, ти го притежаваш. Не си загубил рога. Значи имаш рога.), приписван на древногръцкия философ Евбулид от Милет (ІV в. пр.Хр.).
И понеже е Коледа, ето още една свещена капчица мъдрост от Борхесовия океан на Мъдростта, удържан на страниците на „Алефът” благодарение на нечовешкия превод на Анна Златкова и Роза Хубеш. Разкази като „Историята за воина и пленницата”, „Безсмъртният”, „Търсенията на Авероес”, „Захир” и Deutsches Requiem са най-красноречивото свидетелство, че по-изтънчено удоволствие от мисленето не съществува:
„...препрочетох онова място, където се казва, че всичко, което може да се случи с един човек от мига на раждането до смъртта му, е предначертано от самия него. Следователно всяка небрежност е съзнателна, всяка случайна среща е уговорено виждане, всяко унижение е покаяние, всеки провал – загадъчна победа, всяка смърт – самоубийство. Няма по-добра утеха от мисълта, че сами сме избрали своите беди; тази индивидуална телеология ни разкрива един таен порядък и чудодейно ни единява с Бог.”
Автор на публикацията: Юлия Петкова
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
