Фрида, или легенди за страстта към живота

Всички се правим, че живеем, а животът е само преход между раждането и смъртта. Но тъкмо затова сме длъжници на щастието си... 

Казват, че сред личните вещи на легендарната мексиканска художничка Фрида Кало бил намерен малък черен бележник, подарък от нейна приятелка. Освен че представлявал сбор от готварски рецепти за Деня на мъртвите, този бележник изпълнявал много по-отговорна функция - таен дневник. Душеприказчик. 

Съгласно мексиканските вярвания и традиции всяка година на 2 ноември починалите близки слизат на земята и трябва да бъдат посрещнати подобаващо, за да им е уютно в отвъдния свят. Мексиканците отдавна са опитомили смъртта. Постоянно живеят с мисълта за последния час – приготвят хляб, декориран със захаросани кости и череп в центъра, кръгъл като цикъла на живота. Хем сладък, хем смъртоносен, също като съдбата на Фрида. Посвещението в бележника, за който споменахме, се врязва като лайтмотив в тялото на тази книга, разпъната от страсти и аромати, а и в представата за „сапотекската кралица” – Имай смелостта да живееш, защото да умре, може всеки.

Докъде се простира истината и откъде започва мистификацията – никой не знае. По-важното е, че тайният дневник на Фрида Кало днес вълнува читатели от всички кътчета на света, а „Свещена билка” носи на мексиканския писател Франсиско Г. Хагенбек престижната „Планета-Каса де Америка“ (2009).

Фрида не е жена, а фурия – истинското име на болката, но и на чувствеността, при нея те вървят ръка за ръка. Темпераментът й е вулканичен, косите - обсидианови, а личната й битка с Кръстницата смърт продължава цял живот. Като малка я бележи полиомиелитът, следва съдбоносният инцидент с автобуса, който потрошава тялото й... Стенописецът Диего Ривера, исполинското „чудовище с жабешки очи”, я довършва. Любовта му е по-летлива и от най-летливия газ. Фрида съхранява въздушните му целувки за времето, когато ще поиска да го напусне – случва се поне веднъж месечно, в синхрон с цикличността на любовниците, а те го навестяват с лекотата, с която отлитат. 

Диего и Фрида споделят две страсти – изкуството и революцията. (Колкото до секса, удоволствието не е толкова в съприкосновението на телата, колкото в думите, които се реят над тях.) Двамата без колебание стават членове на Мексиканската комунистическа партия. Но Диего е по-верен на пикантната храна, особено ако е сготвена от Фрида. 

Детството на жената, превърнала се в мексиканска икона, е ограничено от бездушните порядки на едно лицемерно общество и от студа в семейството. Майка й Матилде е красива, но хладна и тесногръда жена. Баща й Гилиермо (бивш Вилхелм) е германец, който емигрира в Мексико преди двайсетата си година. Свободомислещ човек, атеист, но и неговата душа е стерилна. Фрида се оказва удивителна смесица – „тевтонска студенина, съчетана с тщеславието на коренната аристокрация”. А в действителност прилича на онази „променяща се жена” от легендата на индианците навахо - жената, която се променя всеки сезон..., за да остане същата.

Фикционалната биография на Хагенбек все пак проследява крайъгълните събития в живота на художничката и излага на показ непокорния й нрав, сеизмичната й сексуалност, упоритите й опити да има деца; щрихова развитието й като художник; стъпва на пръсти около ранната й смърт, когато е едва на 47 години. 

Усетила, че болката е част от споразумението с „жената с воала”, Фрида осъзнава, че един ден собствената й участ ще се третира като произведение на изкуството. Два стълба я крепят - алхимията на рисуването и кулинарните свещенодейства. В книгата са разголени и скандалните й връзки с личности като Джорджия О’Кийфи и „Козобрадкото” Лев Троцки, по някое време се появяват Хемингуей и Марсел Дюшан, Анаис Нин и Салвадор Дали. „Не рисувам сънища, нито кошмари, а моята собствена действителност”, твърди героинята на тази умело композирана, драматична творба: 

Сълзите мокрят бузата ѝ, стичайки се по сухата скула подобно на река през пустинята. Не просто браздят измъченото ѝ лице, а го разсичат като рана. Лицето на Фрида е обрамчено от потъмняла и мрачна дантела, която се събира наоколо му като прилив, готов да го погълне. В погледа има болка, но и гордост; и енергия да се нахвърли на всеки, който дръзне да проникне в картината. Теуанската дантела е вик за помощ, дреха на невяста, копнееща да срещне своя мъж. За теуанките сватбената премяна е като звезда зорница... „Боли, нали?“, обърна се Фрида към собственото си отражение в картината. Другата не отговори, седеше замръзнала и плачеше, докато Фрида я рисуваше.

Преди да сте стигнали до койоаканските кесадили в пиян сос, навярно вече сте се опиянили от ребърцата на скъпия доктор Лео или от зеленото моле. Рецептите за мексикански лакомства са многоуханните интерлюдии в „Свещена билка”, а описанията са толкова апетитни и изкусителни, че ти се иска веднага да запретнеш ръкави. 

Колкото до портретите на Фрида – те без съмнение са вместилище на болката и яростта, ръкотворен израз на любовта към живота. Темата винаги е тя самата, понякога сама себе си измисля... Какво ни остава днес, освен да четем и плачем за Фридуча. И най-вече: да я обичаме. Нали това свързва всички жени - плачат, обичат и хранят децата си със своите тела. Правили са го в първия ден и ще продължат да го правят, настоява разказвачът, докато някой не изгаси осветлението и не удари ключа на този суров, несправедлив свят.