Празникът на незначителността

Героите на Милан Кундера в Празникът на незначителността - този уж роман, а всъщност виртуозна задявка със собствените му почитатели, книги и умозрения, са неколцина парижани – Ален, Шарл, Рамон и Калибан. Да не забравяме и Д’Ардело, нарцистичния тип, който се оглежда в очите на Рамон като в огледало, за да си даде сметка, че му предстои двоен празник – на раждането и смъртта.

Шарл мечтае за пиеса за куклен театър, но вярва, че никой няма право да създава човеци от кукли на конци. Ален е обсебен от тайнството на пъпа, т.е. от незначителността, когато вижда майка си за последен път. Калибан е мургав, носи името на герой от „Бурята” на Шекспир, а любимата му страна е Пакистан. Рамон оплаква края на шегите (така, както само Кундера го може), защото знае, че истинският хумор е немислим без unendliche Wohlgemutheit. Безкрайното добро настроение. 

По някое време се намесват Сталин, Хрушчов и Калинин покрай една история с 24 яребици, но те са само персонажи в кръшен анекдот. До момента, в който читателят не осъзнае, че карикатурните образи винаги са упражнявали далеч по-голямо влияние върху съдбата на човечеството от индивидите с „човешки” облик – били те вгледани в женски пъп, в майка си или в перцето, дето се рее под тавана. Перцето като символ на неизбежната мисъл за смъртта...

Както жената се чувства някак по-свободна в компанията на мъже, които не блестят, така и Кундера е освободил „Празникът на незначителността” от жанрова рамка, сякаш за да се присмее на всички онези посредствени, „незначителни” умове, които ще спекулират по темата с риск незначителността им да блесне.

И наистина, на какво е знак това падане? На една убита утопия, след която няма да има нищо друго? На епоха, от която няма да останат следи? На книги, на картини, обречени на забрава? На Европа, която няма да е вече Европа? На вицовете, на които вече никой няма да се смее?

Споделените истини са малко, а най-споделената от всички е тази за времето и самотата, за перцето, което се рее под тавана. Времето тече еднакво за всички и „дори най-приятното забавление не може да избяга от закона на остаряването.” В такъв случай разполагаме с една-единствена съпротива срещу незначителността: да не се вземаме на сериозно.

Милан Кундера е роден през 1929 г. в Бърно, Чехословакия, но от 1975 г. живее във Франция. Автор с оригинален почерк и ярък експериментаторски талант, той постига международно признание с романите Шегата, Животът е другаде, Книга за смеха и забравата, Смешни любови, Валс на раздяла, Непосилната лекота на битието, Самоличност, Безсмъртие, Незнанието. Не по-малко интригуващи са есеистичните му творби - Завесата, Изкуството на романа, Завети и предателства. Впечатляващият постмодернистичен стил на Кундера се отличава с фрагментарност, искряща ирония, психоаналитични наблюдения и философска дълбочина.

Празникът на незначителността е написан на френски, но е издаден първо в Италия. В жанрово отношение творбата е разположена между романа, анекдота и фарса. Но какво значение има жанрът, след като незначителното стои в основата на съществуването? Празникът на незначителността се усеща като резюме на цялото творчество на писателя.