Герой по неволя

Всичко започва както всеки друг ден от незапомнени времена. Като се изключи една нескопосана рисунка вместо подпис. С вид на паяче. То идва да напомни, че „всичко в този живот се заплаща”. Дали си превивал гръб от сутрин до вечер, или си натрупал състояние от кражби, значение няма. Така или иначе, някой ден изнудвачите ще те оплетат в паяжината си и ще те задушат.

Единият от двамата протагонисти се казва Фелисито Янаке и е почтен собственик на транспортна фирма. Дребен петдесет и пет годишен мъж, сдържан и работлив. Когато се опълчва срещу опитите за шантаж, съгражданите му са възхитени от куража му, а той е съкрушен от безхаберието на полицията: „Не се чувствам герой, чувствам се глупак. Кръгъл идиот – ето това съм, защото си играят с мен, а аз нищо не мога да направя”.

Дон Исмаел Карера е героят на паралелната история в тази книга. Някога елегантен и напет, след смъртта на съпругата си той се сбръчква и започва да влачи крака. Но във всеки един момент знае какво прави. Справедлив наследник на малък застрахователен бизнес, Исмаел решава да се ожени за чувствително по-младата си прислужница метиска, въпреки неудържимото възмущение на синовете си. Или дори тъкмо заради него.

Сечението на двете истории се случва между другото, като в живота. Около двамата „герои по неволя” е организирана цяла галерия от сочни второстепенни образи и ролята на всеки от тях за ефекта от развръзката е равносилна. Тук е живописната Мабел - куртизанка, в чиито обятия намират утеха и неутешимите. Тук са добрите ни стари познайници сержант Литума и капитан Силва. Тук е целомъдреният Фончито, едно земно ангелче без крила, което разговаря с въображаеми същества. А какво да кажем за омайващата доня Лукресия и мъжът й Ригоберто, който вярва, че Библията е най-еротичната книга на света...

Марио Варгас Льоса излива ярък многофасетъчен разказ в идеалната за целта форма. Показва, че разбира, но не толерира малодушието и посредствеността. Осъжда инертността на институциите, продажната журналистика, корупцията и расизма, които изглеждат неизкореними. А както знаем, тези явления съвсем не са „специалитет” само на перуанското общество.

Колкото до истинския мъж, той не само че не допуска да го тъпчат. Той нарича виното вино и хляба хляб. И плаче само два пъти в живота си. Кога и защо, ще разберете сами.

Автор на публикацията: Юлия Петкова