Помни, животът ти е дъх

„Лято без мъже” е интроспективен роман и цитатът от филма „Ужасната истина”, оглавил разказа на авторката, веднага подсказва какво да очакваш. Особено ако това не е първата книга на Сири Хуствет, която вземаш в ръце. Казват, че е „най-изтънчената и привлекателна писателка на Америка“, и с всеки следващ роман тя затвърждава репутацията си. Раздипля елегантно феномена на семейните връзки, загубите, които ни сломяват, емоциите, които ни взривяват, и изкуството като средство за преболедуване на реалността.

Луси (Айрин Дън): Съвсем си объркан, нали?
Джери (Кари Грант): Да. Нима ти не си?
Луси: Не съм.
Джери: А би трябвало, защото погрешно си мислиш, че нещата са различни, понеже не са същите. Различни са, но по друг начин. Ти си същата, а аз бях глупак. Обаче вече не съм. И след като аз вече съм друг, не мислиш ли, че нещата могат отново да станат същите? Само мъничко по-различни.

Мия е поетеса и я нарича Паузата. За Борис другата жена е „интерлюдия” и „временно умопомрачение” (естествено, след като последното е отшумяло). Шокът затваря Мия в психиатрична клиника, макар и за кратко. После се връща за едно лято в родното си градче, където се настанява в къща под наем. Скоро попада във водовъртеж от отношения с достолепните Лебеди - приятелките на своята майка, със съседите и техните отрочета, с един неудържим виртуален герой и започва да преподава поезия. Изглежда, да иронизираш и „интелектуализираш” сривовете в живота си, е част от това, да си здрав и читав.

И когато с някаква част от себе си Мия вече е свикнала, че Борис си е отишъл завинаги, той се завръща. Тя ще се опита да прости, но да простиш, е едно, а да забравиш, друго. Особено ако съпругът ти, световноизвестният невролог Борис Изкович, си е тръгнал след 30 години брак! Защото се нуждаел от „пауза”.

Не е лъжа, че хубавата книга се ражда в сътрудничество между онзи, който чете, и прочетеното, и в най-добрия случай срещата им е любовна история като всички останали. Тази книга е по-специална любовна история. Осеян с литературни фрагменти и философски клопки, привидно баналният „мизансцен” е само повод героинята да ни посвети в интимните си наблюдения и екзистенциалните си размисли:

Трябва да си позволяваме от време на време фантазията на проекцията, възможност да намятаме въображаемите мантии и шлейфове на онова, което никога не е било и никога няма да бъде. Това придава някакво лустро на лишения ни от блясък живот и понякога може да предпочетем една мечта пред друга и в този избор да намерим някакъв отдих от обичайната тъга. В края на краищата никой от нас не може никога да разплете възела от фикции, представляващ непостоянното нещо, което наричаме „аз“.

„Всяка библиотека е добра, ако не съдържа том на Джейн Остин - твърди хапливият любимец на Америка Марк Твен, - дори да не съдържа никакви други книги.” Не бихме казали същото за библиотека, в която не присъства поне един роман на Сири Хуствет. И на Пол Остър, разбира се, накъде без него.