„Уроци по дишане” по системата на Ан Тайлър

Писането й прилича на нея самата - не плува в макиаж. Няма да се удавите в метафори и синекдохи, нито ще разсъждавате над многозначни изречения. Но в героите й няма как да не се разпознаете.

Ан Тайлър е сред най-уважаваните стилисти на съвременна Америка, нищо че избягва светлините на прожекторите. Романът й „Вечеря в ресторант „Носталгия” е финалист едновременно за наградата „Пулицър” и за престижното литературно отличие "ПЕН/Фокнър", а „Турист по неволя” получава Националната награда на критиците за най-добра книга и също е финалист за „Пулицър”. За „Уроци по дишане” Ан Тайлър печели „Пулицър” още през 1988 година.

Случаят ни среща със семейство Моран в един летен ден, докато пътуват за погребението на стар приятел. Маги е спонтанна, решителна, сговорчива и умее да излива душата си пред първия срещнат. Айра е скептичен, отлично осведомен, привидно непогрешим. Тя се чуди защо нейните спомени никога не съвпадат с неговите. Той не може да си обясни как е възможно да вложиш целия си живот в грижа за хора, които забравят името ти в мига, в който се отдръпнеш от леглото им. Тя се възмущава от хладната му прямота и примирението му с нещата – такива, каквито изглеждат. На него му се струва невероятно, че хората се самозалъгват и вярват предимно в това, което искат. (Има предвид нея.) За несполуките на Джеси, техния честолюбив син, тя обвинява Айра, бил твърде рязък. А той обвинява Маги, била прекалено мека.

Женени са от двайсет и осем години. Двайсет и осем години все същата песен, все същият танц. Същите стари спорове, кавги и обвинения. Същите шеги и галени имена, безкритична вярност и жестове на подкрепа, но и все същите огорчения, влачени година след година, никога нищо не потъва в забрава: как Айра не си ударил главата в тавана при новината, че Маги е бременна; как Маги не го защитила пред майка си; как той отказал да отиде на свиждане на Маги в болницата...

„Уроци по дишане“ неслучайно се спряга като венец в творчеството на Ан Тайлър. Не само заради наградата „Пулицър“. Тази книга затрогва без напън, почти наужким. В онзи момент, когато Маги трескаво рови из вещите на Фиона, докато съпругът й стои безмълвен зад нея, на гърлото ти ще заседне буца. Героинята изведнъж осъзнава, че животът й е минал в гонитба на собствената опашка. Постоянно повторение, никаква надежда. Но пък да се откажеш от единствената си истинска мечта – по-голямо прахосничество от това няма.