Неговите книги са четивни и щедри на случки, но не страдат от болни амбиции и няма как да рухнат под товара на намеренията си. Леят се като приказки („Мелничарят, който виеше срещу луната“ оставя послевкус на притча), не мелодраматизират драматичното, не иронизират комичното, нито анализират сложни душевни състояния. Те сякаш, чисто и просто, артикулират видимото и ей така, между другото произнасят абсурдите, в които се въргаляме всеки ден.
Така сме свикнали с тези „култивирани“ абсурди, че романи като „Годината на дивия заек“ и „Мелничарят, който виеше срещу луната“ вече не ни карат да изпитваме неудобство. Е, тъкмо това е страшното, сякаш иска да ни каже авторът.
Арто Тапио Паасилина е бивш журналист с необичаен билет от лотарията на живота. Роден е в камион в Лапландия, през 1942 г., когато родителите му бягат от германците. Баща му измисля името „Паасилина“ (на фински означава „каменна крепост“) след един скандал с родителите си. Арто започва да работи още на тринайсетгодишна възраст. Сменя различни занаяти - дърводелец, селскостопански работник, ловец. Много обича да проектира и строи малки къщи с големи сауни. Но един ден започва да пише.
„Мелничарят, който виеше срещу луната“ разказва за Гунар Хутунен и неговата поява „от нищото” в едно малко селце на ръба на света. Сам и самотен, той решава да възстанови рухналата мелница и много скоро започва да обслужва с брашно своите съселяни. Те са свръхмнителни и предпазливи, ала това е въпрос на инстинкт, не на здравомислие: Гунар е твърде едър. И е някак особен. Освен това е толкова непознат. Всички са влюбени в артистичните му изяви и в начина, по който имитира животни, но щом го чуят да вие през нощта, изпадат в ужас. Един ден дребните, плоскодушни хорица осъзнават, че мелничарят няма да се промени, и стигат до извода, че е луд. Защото Гунар не е конформист. Преследван заради различността си, той намира утеха и разбиране единствено в лицето на местния пияница и на жената, която се влюбва в него.
В усещането, което финландската литература носи, има нещо колкото дистанцирано и клаустрофобично, толкова първично и свежо и това навярно се дължи на асоциациите ни за тази страна, където горите са необятни, а зимите – свирепи. Прозата на Туве Янсон го потвърждава. Затова пък „Годината на дивия заек“ и „Мелничарят, който виеше срещу луната“ пренасят читателя на места, където има много хора, сгушени около печки на дърва и застинали в очакване на следващото чудо. Като мечка с необикновени навици например. Или като проява на благородство – от страна на човек, когото си смятал за никой.
Да, Гунар е луд, но не в медицинския смисъл на думата. Вие от безсилна ярост, но далеч по-често вие от самота. И това е единственото, от което се страхува: като живее така в самота, да не започне да губи разсъдъка си. Нима не е луд онзи, който не го разбира?
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
