– Доктор Мордън, предполагам?
– Виновен по всички обвинения. Получих докторската си степен по планетарна геофизика на крехката възраст от двайсет и четири години – за нещастие, избрах да специализирам в тясна област и когато свършиха парите от стипендията, бях принуден да подхвана поредица ексцентрични занимания, каквито писателите толкова обичат да вписват в автобиографиите си. После станах татко на пълен работен ден, гледах децата вкъщи. Сега преподавам почасово в местното начално училище, където отговарям за построяването на ховъркрафт, аероплани, противобомбени убежища и гравитационни коли. Това може да включва и определено количество взривове.
– Значи, станахте автор на научна фантастика, защото сте учен?
– Всъщност е обратното – четенето на научна фантастика ме накара да стана учен. Бях ужасно преждевременно развито за годините си дете, което започна да чете книги за възрастни много рано – оставяха ме в библиотеката и ми казваха да си избера каквото искам, и така успях да прочета някои възхитително неподходящи за възрастта ми романи. Но един от първите, които избрах, беше една книга от поредицата „Галактическа болница“ на Джеймс Уайт – и това ме насочи в правилната посока за следващите трийсетина и повече години. Погълнах Кларк и Азимов, изчетох всички произведения на Нивън и Бредбъри, които успях да докопам. Подобни неща са като динамит за детския ум.
Доста по-късно ми хрумна, че мога да стана писател – бях на около седемнайсет години. Да, измислях си разни неща – имах изключително богат вътрешен свят, както биха се изразили психолозите, и в него съществуваха всички жанрове, но беше ориентиран предимно към ролевите игри. Интересът ми към военните игри ми помогна да открия „Подземия и дракони“ и веднага се зарибих – можех да участвам в истории като тези, които четях. Започнах да проектирам собствени сценарии, да добавям история, география, екология и накрая разполагах с доста сериозен уърлдбилдинг. Но това е Първият закон на писането на Мордън: нищо да не се изхвърля.
Завърших първия си роман по същото време, когато завърших и дисертацията си – фентъзи, нещо различно от изследователската ми работа, но сходно с нещата, на които бях свикнал покрай игрите; за щастие, дисертацията ми се оказа по-впечатляваща. Този роман още стои в едно чекмедже и бавно се разпада, но вече му бях хванал цаката – написах нова книга, този път научна фантастика (също неиздадена и неиздаваема), и продължих да пиша. Накрая през 1998 г. продадох един разказ, осем години след онзи първи роман. Не знам дали ще го наречете упоритост, или чиста злоба – но си беше добра практика.
– Светът в „Уравненията на живота“ има богата предистория…
– Да, а и романът също има своя предистория. Част от нея съм описал в посвещението (на „Уравненията на живота“), а ето и останалото.
По времето, когато бях все още нов писател и търсех пазар за разказите си, редакторът, с когото работех тогава (и накрая издателят отхвърли романа), отбеляза, че аз живея близо до друг писател, който току-що му бил предал някаква благотворителна антология, и че трябвало да се свържа с него. Онзи разказ се казваше „Камбана, книга и свещ“ и беше една от първите ми „професионални“ продажби. Това беше и първият ми разказ, в който действието се развива в лондонската Метрозона след Армагедона.
Не спирах да се връщам към този свят и осъзнах, че съм написал достатъчно разкази за сборник – който успях да продам на Брайън Хопкинс в „Лоун Улф Пъбликейшънс“. „Да бъде царството ти“ – общо двайсет разказа – беше публикувана през 2002 година. Там за пръв път се появяват Петрович, Хари Чейн, Маделин и двамата Соренсън. Отдавна в главата ми се въртеше идеята за роман, описващ последиците от Армагедона, няколко пъти се бях връщал към тази идея, но никога не се беше получавало нещо, което да бъде издадено.
След това написах „Уравненията на живота“ и изведнъж се появи всичко, което беше липсвало дотогава. Без почивка завърших „Теории за полета“, последвана веднага от „Степени на свобода“. Тогава вече бях продал трилогията на „Орбит“ и имах краен срок – затова положих всички усилия да я завърша: втора и трета книга станаха готови за малко повече от година.
Има някои несъответствия между „Уравненията на живота“ и „Да бъде царството ти“, затова се замислих дали да не се хвана и да преработя разказите така, че да се получи приемственост. Може и да го направя. Ако ви е интересно, всички разкази от „Да бъде царството ти“ може да бъдат свалени безплатно от уебсайта ми.
– Това не е една особено щастлива картина на бъдещето, нали?
– Или на миналото – времевите линии се разделят през 2000 година. Но е трудно да се отговори на този въпрос, без да се погледне назад към начина, по който си представях бъдещето, когато бях дете. Аз пораснах, почти буквално, в сянката на ядрения холокост. Домът ми се намираше между Олдърмастън, където се строяха атомни бомби, и завода за ядрено оръжие в Бъргфийлд, където ги зареждаха. „Грийнъм Комън“ се намираше малко по-нататък по пътя. Ако беше избухнала война, моите атоми щяха да са сред първите, разпръснати в атмосферата.
Но това не се случи. Берлинската стена падна. Съветският съюз се разпадна. Европейският съюз интегрира бившите комунистически държави в партньорство, основаващо се на търговията и сътрудничеството, а не на страха и въоръжаването. Аз живея в бъдеще, за което моите родители не биха могли дори да мечтаят преди четирийсет години.
Самият аз съм вече баща – онова, което ме изпълва с надежда, е, че доброжелателни хора с всякакъв цвят на кожата, от различни вероизповедания и с различни политически убеждения, искат да работят заедно, за да създадат едно жизнеспособно бъдеще за всички нас, и самият аз възпитавам децата си така, че да бъдат част от него. Онова, което ме кара да се страхувам, е, че това може да се окаже недостатъчно.
– Сега е моментът да кажете нещо мило за американците.
– Съжалявам за това. Но и на останалите държави не им е лесно. Великобритания вече не съществува като политически обект, Ирландия е напълно обезлюдена, Русия представлява едва функционираща клептокрация, Европейският съюз не може да стигне до единодушие по който и да е въпрос, по-сложен от проблема какви бисквити да се сервират на срещите на високо равнище, а Япония е потънала сред вълните. Това, че в САЩ са избрали да бъдат управлявани от изключително консервативна, изолационистка, квазирелигиозна партия, просто бледнее в сравнение с останалите.
Бил съм в Щатите и всички се държаха много мило с мен, дори имиграционните и митническите чиновници. Но бирата, от друга страна, е доста гадна.
– Не се притеснявате да използвате религиозни образи или теология в сюжетите си – което не е типично за научнофантастичните книги.
– Това е просто учтив начин да ме питаш какви са тия заигравки с религията? Вярата е нещо, което очевидно е програмирано в много хора – също като музиката или разказването на истории. Вярата, независимо от формата, в която се проявява, може да определя или направлява избора на определен човек, да формира характери, да довежда до кризи или до вземането на решения. Не е необходимо това да е религиозна вяра – може да е просто вярата на едно дете, че родителите му го обичат, или вярата на обществото в научния прогрес.
Често тя се явява важна част от живота на хората заедно с класата, богатството, националността, расата, сексуалността и политиката. Струва ми се, че би било странно да имам умни герои, които да не се замислят върху важните въпроси, на които науката, философията и религията се опитват да намерят отговори, а още по-странно би било, ако не се опитват да се държат различно заради нещата, в които вярват.
Това не означава, че поведението им е предсказуемо, последователно или съвместимо с обичайното разбиране за добро. Също като и в самия живот.
– Заявявали сте на всеослушание, че четенето на научна фантастика е добродетел.
– Това си е така. Един читател например е по-умен от останалите заради това, че е избрал тази книга. Не защото аз съм я написал, а защото е научнофантастична книга. Един от най-важните въпроси, който всеки човек си е задавал, е „Какво би станало, ако?“, а научнофантастичните истории се пишат точно за да изследват какво би станало, ако нещо си – пътуването във времето, генетичното инженерство, компютрите в главите на хората, телепортацията – се осъществи, какво би станало, когато петролът се изчерпи, какво ще правим, ако осъществим контакт с извънземни.
Но фантастиката не само изследва, тя ви обучава да мислите по различен начин, да мечтаете различно. Рей Бредбъри, един от най-любимите ми автори, е казал: „Хората ме молят да предскажа бъдещето, когато единственото, което искам да направя, е да го предотвратя“. Убеден съм, че ако повече политици четат научна фантастика, половината от кашите, които са забъркани в момента, няма да ги има, защото те щяха да предвидят проблемите.
Рей Бредбъри е много прав, когато казва: „Най-добре си го изградете [бъдещето] сами“. Научната фантастика ме вдъхнови да стана учен; той, заедно с други велики писатели, които съм чел преди толкова много години, накараха едно мърляво, непохватно английско хлапе да се замисли върху всички възможни варианти на бъдещето и да пожелае да живее в най-добрите. Още не сме стигнали до тях; възможно е и никога да не достигнем крайната дестинация.
Но пътуването дотам? О, да…
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
