„Баща ми би казал, че набожността и високият интелект никога не вървят ръка за ръка, но според мен подобно разсъждение е твърде повърхностно. Смятам, че религията е въпрос най-вече на страх и надежди, а интелигентните хора също се страхуват. Може би дори повече от останалите…“
„Две са главните причини за човешкото нещастие. Първата, разбира се, е смъртта. Прозрението, че всичко в крайна сметка е напразно, защото всичко си има предел. Фактът, че всяко нещо, което в даден момент е тук, в следващия няма да съществува, по дефиниция го прави излишно. Въпреки това, когато почине скъп човек, усещаме празнота. Болката е резултат от несъответствието между празнотата и безсмислието. Мери е сведуща по темата като всеки, живял на тази земя. И тук идва ред на втората причина за човешкото нещастие – живота. Животът е единственото, което съществува, единственото, което имаме, и това му придава особено значение. Първостепенно значение. А хората страдат. Ако не е страданието на тялото, тогава ще е страданието на духа. Човек се ражда с воля. Тя е двигателят на живота. Но получаваме ли някога онова, което желаем? В редки случаи… Не съществуват доволни хора.“
Така започва една от най-завладяващите глави в романизираната биография „Мери. Раждането на Франкенщайн“. Нашумялата нидерландска писателка Ане Ейкхаут възкресява образа на Мери Годуин, по-късно Шели, авторката на знаменития готически роман „Франкенщайн, или новият Прометей“ (1816), претърпял множество филмови адаптации и драматизации през последния век. Една история с непомръкваща сила, засягаща сложната връзка между създател и творение, цел и резултат, мечта и реалност. Доскоро фигурата на Виктор Франкенщайн пораждаше асоциации с Фауст на Гьоте и с Прометей от гръцката митология, но все по-често ще я свързваме и със системите за изкуствен интелект. Ейкхаут решава да пресъздаде обстоятелствата, довели до написването на „Франкенщайн“, и самия творчески акт – те са почти толкова налудничави и невъобразими, колкото и историята за чудовището сама по себе си. Годината е 1816-а и 18-годишната Мери Годуин, дъщеря на радикалните философи Мери Уолстънкрафт и Уилям Годуин, споделя едно „скандално“ лято на брега на Женевското езеро с любимия си поет и привърженик на свободната любов Пърси Биш Шели, малкия им син Уилям и нейната доведена сестра Клер, дъщеря на Мери Джейн, втората съпруга на бащата на Мери. (Мери Годуин става Мери Шели по-късно през същата година след самоубийството на първата съпруга на Пърси.) Техни съседи в Колони, Женева, са неустоимият лорд Байрон, чиито стихове струят като водопад, и неговият лекар Джон Полидори. Годината е белязана от изригването на вулкан в Индонезия, лятото не прилича на никое друго и артистичната компания прекарва всяка дъждовна вечер пред огъня, пиейки вино и лауданум, като всеки от присъстващите разказва някоя страховита история…
Умът на Мери гъмжи от призраци, най-упоритите сред които са призракът на първородното ѝ дете, починало на 11 дни, и на известната ѝ майка, починала 11 дни след раждането на самата Мери. Не по-малко обсебващо е интимното приятелство, което Мери завързва с Изабела Бакстър, дъщеря на един търговец на текстил в Дънди, Шотландия. Именно пребиваването на Мери в „населената с духове“ шотландска провинция крие ключа към последвалите мистериозни събития. Те ще се наслояват във въображението на бъдещата писателка, докато не експлодират във вихър, в който истината и измислицата се сливат. Малко са романите, които предават толкова убедително, с такова художествено майсторство и пластичност, мрачния водовъртеж от човешки импулси, инстинкти, фантазии и кошмарни преживявания, споявайки ги в монолитен къс качествена литература. Гъвкавият рисунък и бликащите „сякаш от нищото“ прозрения за свободата, скръбта, вярата, загубата и самотата напомнят за романа „Часовете“ на Майкъл Кънингам, в който Вирджиния Улф бродира началото на „Госпожа Далауей”.
Мери на Ейкхаут вярва, че сама съчинява света. Заблуда, която ѝ се струва така истинна и жива - и която навярно е дълбоко присъща на всеки човек - че поражда усещане за нещо познато. Изабел, нейната обична приятелка, подхранва тези усещания. („Всички странни животни, всички неприятни хора – щом те съществуват, защо да не съществуват ужасиите, които ражда умът ми? Та нали онова, което живее в главата ми, е дошло все отнякъде?“) След като губи майка и дете, Мери е погълната от страхове. Страхува се от спомените си, от онова, което предстои да се случи, но и от онова, което никога не е било. От звяра на собственото си въображение. Единственият начин той да бъде обуздан, е писането. И тя решава да остави историята да узрее в нея, да заживее собствен живот, без следа от творчески напън. Докато не стане така „реална“, че да потече върху страниците като истина, така че никой да не може да я отрече, дори самата Мери.
„Мери. Раждането на Франкенщайн“ е четвъртият поред роман на Ане Ейкхаут, спечелил уважението на критиката заради оригиналния подход към биографията на една велика жена и нейните вътрешни терзания. Освен че осветява дълбините на несъзнаваното, лиричният и достоверен разказ има за отправна точка самия живот на Мери Шели: „Научих много за Мери от къщата музей на Кийтс и Шели в Рим, от писмата, дневниците и биографиите на Мери и не на последно място от множество информативни уебсайтове, сред които и този на архива Шели - Годуин. На изброените места открих късчета живот, от които израсна тази история. Дълбоко в себе си се надявам, че Мери би одобрила онова, което направих с живота ѝ.“
Да разкажеш възможно най-добрата история, е по-важно, отколкото да кажеш истината. (Мери Шели)
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
