„Ад“-ът на Данте и „чистият език“ на поезията

„Ад" е първата част от епичната поема „Божествена комедия“, следвана от „Чистилище" и „Рай". В нея се описва пътуването на Данте през Ада, съпроводен от древноримския поет Вергилий. Като алегория „Божествена комедия" представлява пътуването на душата към Бог, а „Ад“ в частност илюстрира признаването и отхвърлянето на греха.

Твърдението, че Данте и Шекспир си поделят света, принадлежи на Томас Стърнс Елиът. Макар и крайно, то отразява една модерна тенденция в отношението към канонизираните световни автори. Защото чрез образцовите свои творби те занимават умовете на поколения, които вече нямат нищо общо с техния битиен свят. Да, със своята комплексност във форма и съдържание „Божествена комедия“ представлява голямо предизвикателство към днешния читател, но пък провокира нови измерения на възприемането си - както например телевизионния проект филма на Питър Грийнауей и Том Филипс "A TV Dante" (1989), създаването на Ватикански мюзикъл от епископ Марко Фризина през 2007 г. или на японски електронни игри от началото на ХХI век. до днес, на криминални романи и на холивудски продукции като „Адът на Данте" на режисьорите Арман Мастрояни и Борис Акоста (2022).

Днес не само поети, филолози, теолози или философи четат, препрочитат и преработват Дантевото творчество! Литературата обаче подсигурява това мощно общо присъствие. Безспорно Данте попада в канона не от времето на Елиът, но бащата на модерната поезия е авторът, който добавя към предходния авторитет на великия флорентинец импулси за нови прочити през ХХ и ХХI век. Само няколко имена на подобни читатели ще ни убедят в категоричния интерес на модерните времена към създателя на „Божествена комедия": Езра Паунд, Еудженио Монтале, Джузепе Унгарети, Ана Ахматова, Осип Манделщам, Самюъл Бекет, Пабло Неруда, Шеймъс Хини, Хорхе Луис Борхес, Дерек Уолкът. Заедно с Елиът в този кратък списък от единайсет имена виждаме петима Нобелови лауреати. Това означава, че четенето на Данте така, както са го чели Джефри Чосър, Уилям Блейк, Аугуст Шлегел, Хенри Уодсуърт Лонгфелоу, Оноре дьо Балзак, Шарл Бодлер, Аугуст Стриндберг, Стефан Георге и много други световно значими автори, му подсигурява живо присъствие в развоя на световната литература. При това не по формулата „всички знаят кой е Данте, но никой не го е чел“, която оправдава повърхностното познание за великия предшественик на Ренесанса не само у нас, но у нас - категорично.

Впрочем и в България активните занимания с Данте са част от началото на модерната българска литература - преводите на Константин Величков (1893-1896) и на Кирил Христов (1935) на „Ад“, техните издания с коментарите на преводачите, публичните критики и оценки на преводите наистина допринасят за самочувствието на младата ни литература като част от европейската. В епохата на социализма обаче Данте се превръща в име от учебниците и колкото и да е странно, този подход отпраща поколения българи в средите на повърхностните читатели. Доказа го появата на Дан-Брауновия „Ад“ през 2013 г., който активира най-вече екскурзиите до Флоренция, но поне подсигури преиздаване на Бокачовото „Житие на Данте". И най-младата ни литература е правила опити за осмисляне на Дантевия „Ад“ (кръгът около „Литературен вестник“ в началото на 2009 г.), но някак си като цяло в днешната българска култура липсва нещо голямо, значимо, предизвикателно, което да свързваме с „Божествена комедия". Навярно новото издание на издателство „Колибри“ в нов превод на Кирил Кадийски и с нови коментари от Клео Протохристова би могло да се превърне в подобно културно явление.

Към споменатите превод и коментари трябва да се добави и решението за визуално оформление с рисунки на Ботичели, тъй като тази триада е структурната основа на всяко световно издание на „Ад“. И в трите елемента изданието е алтернативно спрямо нашата традиция. По находчивото, но справедливо определение на италианистката Дария Карапеткова „божественият италиански поет (е) ад за преводачите и рай за критиците“. Можем да добавим и художниците, които илюстрират божествената Дантева реч - самият Данте е бил скептичен спрямо възможностите на лирическия превод, но не и към онагледяването. Днес най-разпространени са неокласицистичните илюстрации на Гюстав Доре - тази традиция тръгва от английския скулптор Джон Флаксман (за разлика от илюстрациите на мистика Уилям Блейк) и през Енгр и Доре провокира дори Салватор Дали и италианското нямо кино от 1909 г. Но „Колибри“ са избрали първия художник на „Божествена комедия“ - Сандро Ботичели, за чиито рисунки по „Ад“ е прието мнението, че са едновременно първият истински превод и коментар чрез друг вид изкуство.

Изборът Клео Протохристова да напише коментарите и предговора, явно се основава на значимостта ѝ като академична фигура във филологическата дисциплина „Антична и западноевропейска литература“. Новостта на нейните коментари е във формата им - тя е избрала не чисто академичния подход с множество бележки като паратекст, които забавят четенето за сметка на разбирането, а вписването в потока на прочита - предговор към цялото и въвеждащ коментар към всяка една песен на достъпен език, но без компромис в контекстуализирането и просветляването на непознатото за един по-широк кръг читатели. По този начин нейният коментар партнира на превода, който пък от своя страна е насочен не към филолози, теолози или философи, а към живите днешни хора, които чрез поетическото слово могат да се потопят в света на Дантевия „Ад".

Много могат да бъдат основанията за нов превод на първата част от „Божествена комедия“ на български - от лични предизвикателства до аргументи, свързани с критиката на предходните издания. У нас най-често издаван е преводът на Константин Величков (последното 24-то издание е от тази година в ИК „Кръг“, въпреки че езикът, на който е направен преводът, е на повече от 120 години), а най-разпространен в учебен режим е преводът на Иван Иванов и Любен Любенов (техният, като и този на Кирил Станчев, предава съдържанието на цялата „Комедия“ коректно, но четенето е затруднено откъм недобра поетичност на словото). В дългата история на българските издания на Данте има и куриозни случаи - например преведеният от Николай Лилиев през 1928 г. прозаичен френски текст на „Божествена комедия“, разказана за юноши от Б. Ганьо“.

Видимо въпросът за нов превод на съвременен български език е подвластен на целта, която си поставя. Тя може да се сведе до две алтернативи. Първата е точно предаване на съдържанието на Дантевия оригинал във всяко едно измерение - мисля че това е непосилна задача както поради особената форма на това съдържание, така и поради дългия рецептивен живот на оригинала, а пък информативни преводи на български вече са налични. Втората предполага преводът да се приближи в поетическото претворяване (такова е обозначението на заглавната страница на изданието) до тъй наречения от Валтер Бенямин „чист език".

Кадийски се стреми да предаде неуловимото, тайнственото, поетическото естество на Дантевата поезия, без да затваря прочита само за подготвени читатели, а като го отвори към вълненията и преживяванията на съвременните българи. Не само защото има значим опит в този подход, а защото неговият опит винаги е следвал съзнато или не Гьотевата формула: „основно заблуждение на превеждащия е да се придържа към случайното състояние на собствения език вместо чрез чуждия език мощно да го раздвижи". Тъкмо този подход разгръща Валтер Бенямин в своето есе „Задачата на преводача“ и определя превода като израз на „най-вътрешни отношения между езиците", чието „родство... не се вижда в голото подобие или копие на оригинала, а в достижимостта на интенциите“. Според влиятелния немски философ на модерността задачата на преводача е „да разширява езика като разтвори в своя онзи чист език, който е вграден в чуждия“, т.е. „да събуди резонанса на оригинала чрез откриването на общите за двата езикови свята интенции“.

Предговорът на изданието оценява постигнатото от Кирил Кадийски в съзвучие с Гьотевото и с Беняминовото виждане: „виртуозно транспониране на превъзходните римни секвенции от оригинала, което отваря нови хоризонти и за българското римотворчество, насищане на стиха с вокали, което го доближава до песенността на италианския език, както и непостигано по-рано уподобяване на „сладостния нов стил“, оползотворен от Данте и култивиран до съвършенство в неговата поема.“ Резултатът от претворяването, от коментарите и от визуалното оформление в тяхното единство е силен аргумент в подкрепа за преценката на изкушен и опитен читател като Клео Протохристова: „за първи път (е) възможен един не просто незатруднен, а и удоволствен прочит на „Ад“.

„За пръв път“ на български и „удоволствен прочит“ - тези два наистина нови момента в „новия живот“ на Дантевия „Ад“ в България, които напълно споделям, ми дават основание да повторя казаното в началото - това издание може да се превърне в положителен повратен момент в българската рецепция на Данте. Преводачът и поетът Кирил Кадийски, след като преди време активно инициира новото възприемане на френския символизъм у нас, в последните години съзнателно свързва своя опит, майсторство и виртуозност с началата на Ренесанса. Този негов личен избор е истински шанс за новите поколения български читатели да се докоснат до поезия, която ние възприемахме най-вече информативно.

И понеже вярвам в силата на поезията, която ни увлича в „чистия език“, ми се иска да вярвам, че с всеки подобен издателски проект се откриват хоризонти за преодоляване на днешното адско състояние на българската култура и за спасяването на подложеното на адски мъчения българско слово.

Доц. д-р Младен Влашки