Живот в минало предварително време

Родената през 1960 г. в Алжир писателка Брижит Жиро е тринайсетата жена, удостоена с „Гонкур“, в 119-годишната история на престижната френска награда, съпоставима с американската „Пулицър“ и британската „Букър“. Отличието идва след оспорвано състезание с „Магът от Кремъл“ на Джулиано да Емполи, сочен като фаворит през 2022 година по обясними причини. Въпреки прогнозите на някои критици, които я смятат за аутсайдер, Жиро печели с автобиографичната изповед „Живей бързо“, дисекция на един съкрушителен период от живота ѝ, белязан от загубата на съпруга ѝ Клод. Всъщност литературният успех е закономерен – преди „Живей бързо“ тя е издала други единайсет романа и сборници с разкази, получила е 13 номинации и 5 награди, в т.ч. „Гонкур“ 2007 за сборника с разкази „Любовта е много надценена“ и Гран При „Жан Жионо“ през 2009 г. за романа „Една година в чужбина“.

Клод умира едва 41-годишен през 1999 г. в катастрофа с взет назаем свръхмощен мотоциклет Хонда 900. Трагичният инцидент хвърля в бездна от опустошителна скръб авторката и сина им Тео. Тя не може да си представи „аз“ без „ние“, личното без съвместното. От този момент нататък семейството, загубата на любим човек или родина се превръщат в централна тема в творчеството на Брижит Жиро, която никога не изневерява на своя прецизен и изтънчен стил на претворяване на действителността. Две години след злополуката написва книгата “A présent” („В момента“, 2001), която проследява първите дни след известието за инцидента до погребението на Клод. Травмата е дълбока и тя непрестанно предъвква  миналото, връщайки се към събитията преди произшествието. Чертите на Клод ще прозират в образите на нейни персонажи в следващите ѝ романи.

По думите на Жиро написването на „Живей бързо“ е било израз на жизнена необходимост, макар книгата да излиза 20 години след нещастния случай. Още със заглавието, “Vivre vite”, заимствано от любимия музикант на партньора ѝ Лу Рийд, и с встъпителния цитат от Патрик Отрео - „Да пишеш, означава да се озовеш на място, на което не би искал да бъдеш“ - тя задава музикалното темпо на тази покъртително трезва автофикция, композирана под звуците на Coldplay, Joy Division и Dominique A. Обективни и натрапливи размисли, наблюдения и самообвинения са обособени в кратки емоционални глави и акцентирани фрагменти, като всяка глава започва с кошмарната думичка АКО. Ако не бях решила да продадем апартамента. Ако брат ми не беше паркирал мотора си в гаража на новата къща. Ако Стивън Кинг беше загинал на 10 юни 1999 г. Ако не беше дошло телефонното обаждане на г-жа Мерсие… „Черната кутия“ е отворена и Брижит се вторачва в жестоката хронология на фактите, причинила най-лудото ускорение в живота ѝ. Методично проследява най-малкия жест и най-незначителния избор, довели до трагедията. (Някои стъпки и решения с времето ни се струват необясними, независимо дали ги наричаме случайност, съдба или стечение на обстоятелствата.) Разказът тече в условно наклонение и минало предварително време почти до самия финал, интензивен и напрегнат, сякаш читателят трябва да е подготвен за ново разкритие. Натрупването на обстоятелства хвърля допълнителна светлина върху характерите на двамата партньори и тяхното обкръжение. Брижит не се отказва лесно, когато се е прицелила в нещо по-добро. За разлика от нея Клод е доволен, ако има къде да спи, да слуша музика и да паркира мотора си. („Култът към съвършенството не го разяждаше.“). Постепенно изплуват и някои доста смущаващи факти като този, че моделът на свръхмощния мотоциклет - CBR 900 файърблейд, с който Клод загива, е произведен в Япония, където е официално забранен. Тадао Баба, японският инженер, извършил революция в историята на фирмата „Хонда“, влиза с взлом в живота на Брижит:

Те ги произвеждат, обаче ние умираме. Малко като оръжията, които френската индустрия изпраща отвъд океаните. Само дето за оръжието се знае, че е направено, за да убива… Кой узаконява факта, че на мотоциклет, създаден за състезания, е разрешено да се движи по пътищата на Франция, Испания или Италия?

„Живей бързо“ рисува портрет на един харизматичен мъж, китарист и рок критик, на една чувствителна журналистка и писателка и на тяхната одухотворена двойка, влюбена в музиката и литературата. След дълги години години съвместно съжителство Клод и Брижит решават да си купят къща с градина на хълмовете над Лион. Двамата влизат в капана на 90-те и времето на лесните пари, подхранващи илюзията на семействата от средната класа за съвършено щастие. („Въобразявахме си, че сме придобили монопол върху изкуството да се живее.“) Жиро обръща внимание на факта, че всички ние вървим сляпо през живота, вкопчени в ежедневните си ритуали и малките си суетни битки, докато не настъпи преломен момент. Водени от егоистични подбуди и дребни апетити, нерядко влизаме в ожесточени конфликти дори с роднини и близки приятели. А когато се случи невъзвратимото, се впускаме в бясна аутопсия на миналото, самобичуваме се, обвиняваме: „Ставаме специалисти по причинно-следствените връзки… Искаме всичко да знаем за човешката природа, за личните и колективните причини, поради които се случва каквото се случва. Социолог, ченге или писател, все тая, бълнуваме наяве в желанието си да разберем как човек се превръща в статистическа цифра, в запетайка във вселенския текст. След като се е мислел за уникален и безсмъртен.“

Впечатляващо построен, откровен до болезненост, „Живей бързо“ всъщност иронизира максимата „Живей бързо, умри млад“. Интимният мотив за написването му се преплита с някои зловещо надвиснали над дневния ред на България и света теми: безразсъдното шофиране и войната по пътищата, неразумното използване на естествените ресурси, политическото безхаберие и цинизма на търговските сделки, включително на най-високо междудържавническо ниво... Отличен както от критиците, така и от публиката, „Живей бързо“ беше определен и за Choix Goncourt UK 2023 от студентско жури, излъчено от 15 британски университета.