Информация
Рейтинг (6)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Борбата означава нещо - тя е всичко

17 май 2024 г.
Борбата означава нещо - тя е всичко

„Желанието само по себе си е причина. Дори ако е нещо, което причинява болка на другите. Човек няма нужда от основание да убие някого или да има дете… Хората са склонни да приемат чуждата болка и страдание в неограничени количества, стига това да им помогне да вярват в каквото там вярват.“

Да бъдеш жена, значи да бъдеш жива болка. Така гласи известен български роман, а асоциацията с книгата на Миеко Каваками идва най-неочаквано в процеса на четене. Разбира се, в зависимост от субективната нагласа и опита на читателя – съвсем не е задължително той да е жена, може да заменим болка с радост, проклятие, благословия... Ако останем на тази плоскост обаче, рискуваме да профанизираме замисъла на един важен, измамно лек роман. Просветляващата история на три жени, дръзко озаглавена „Гърди и яйца“, беше приветствана от Харуки Мураками, може би най-влиятелния японски писател днес. Същевременно беше определена като „непоносима“ от Шинтаро Ишихара, бивш губернатор на Токио, заради феминисткия дух и оспорването на традиционната роля на жените.

Смесвайки ирония и непосредственост с поразителна емоционална дълбочина, Миеко Каваками разбива всички предубеждения относно стила на разказване в японската литература. Ето какво казва авторът на „Кафка на плажа“: „Плавният стил, примесен с поток от думи на кансайски диалект, острите, прецизно подбрани фрази, гъвкавите промени в перспективата, уверената, стабилна ръка — всичко е толкова невероятно, че ми спря дъха.“ Съставена от две части, които могат да се четат и независимо една от друга, книгата се услажда на взискателните читатели, защото е честна и безизкуствена даже когато разказва за гръдни импланти и естетични процедури. И макар че вбеси консерваторите и литературната върхушка в Япония, авторката основателно предизвика сензация на книжния пазар.

Гърди и яйца“ изследва женствеността, отношението към тялото и майчинството с изключителна прямота. Видимо крехката Каваками всъщност е решителна млада жена („Жените вече не се задоволяват с това просто да млъкнат“) и духовна родственица на белгийката с космополитна душа Амели Нотомб. Книгата отеква и като социален коментар на японските обществени порядки и размисъл на тема „какво означава да си жена и майка“, но по-интересният въпрос всъщност е какво значи да си баща. Интензивният разказ от първо лице, единствено число, за наситеното с тревожност личностово и професионално израстване започва като блог, преди да се разгърне и да придобие облика на новела. Въпросната героиня е Нацуко, жена от работническите среди на Осака, живееща в Токио. В първата част на книгата тя е дебютираща писателка, посещавана от сестра си Макико - домакиня на бар, обсебена от идеята да си оперира гърдите, докато наближава възрастта, на която майка им е починала от рак на гърдата. Макико има дъщеря тийнейджърка, Мидорико, която не разбира обсесията на майка си и е престанала да разговаря с нея. Читателят научава много за динамиката на отношенията им чрез бележките в дневника на Мидорико. Мълчанието на девойката е проява и на дълбок вътрешен смут от осъзнаването на женската участ. („Страшно е като се замисли човек, още преди да се родя, съм имала всичко необходимо за свое бебе. В известен смисъл съм била дори по-добре подготвена, отколкото сега… Животът е достатъчно труден, ако човек има само едно тяло. Защо му е да иска още едно?“) Разказът носи усещане за надпревара с времето, но не е лишен от онирични отклонения. На финала на първата част има трогателна символична сцена с един хладилник, пълен с яйца. Каваками създава изумителна клаустрофобична атмосфера, писането ѝ е автентично, изпъстрено с емоционални образи, които витаят дълго в съзнанието.

Втората част ни среща с Нацуко десет години по-късно: тя вече е направила литературен пробив, но се бори да напише втория си роман и е все по-изолирана. Сенгава, нейната своенравна издателка, я убеждава да не се отдава на майчинството и да не пропилява писателската си кариера заради временен творчески блокаж. („Ако книгата ти се съпротивлява, значи има характер... Борбата означава нещо. Тя е всичко.“) Намерението на Нацуко да прибегне към изкуствено осеменяване отблъсква Сенгава - за нея банките за сперма са старомодна форма на научна фантастика. Тук прави впечатление и трезвото, обективно отношение на Нацуко спрямо първия ѝ литературен успех: „Книгата се продаваше добре, защото стигна до телевизията. Иска ни се да мислим, че книгите, които заслужават внимание, сами намират читатели, но след случилото се с моя сборник с разкази, ми се струваше основателно да кажа, че достойнствата на текста нямат нищо общо.“

В един момент Нацуко закопнява за дете, но не иска да има дете, а по-скоро да опознае детето си, да го срещне, без самата да разбира чувствата си докрай. В същото време мисълта за секс я кара да изпитва ужас и тя се принуждава да проучи варианти за намиране на донор на сперма. За да открие, че в Япония изкуственото осеменяване е процес, достъпен само за безплодни двойки, не и за самотни неомъжени жени. Което сигурно има нещо общо с обстоятелството, че жена не може да стане Буда дори след смъртта си. (Според будистките вярвания жените са „омърсени“). Немалко страници от тази втора част на книгата се занимават с амбивалентното отношение на Нацуко към майчинството в контекста на обществените норми и очаквания. Трябва ли да имаш дете, за да се чувстват реализиран като представител на своя пол? Няма съмнение, че и жените, и мъжете намират бебетата за прелестни същества. Искат да видят какви хора ще станат децата им. Искат да „оползотворят“ изцяло телата си или гените на родителите им да продължат да живеят. Или пък са самотни и искат да има кой да се грижи за тях на стари години... Каквато и да е причината, всичко се свежда до собствените им потребности - така поне смята Юрико, една от най-интересните героини в книгата.

Терзанията на Нацуко във втората част са донякъде в съзвучие с откритията на Мидорико, нейната племенница, в първата част на „Гърди и яйца“. Историята се състои от случайни взаимодействия на младата писателка с жени, които имат различни възгледи за майчинството. Но Каваками остава в значителна степен несантиментална, отстранена от самия разказ. Пише с безмилостна откровеност за телесното преживяване да си жена. Показва как бедността изостря задушаващия натиск върху жените в едно общество, където „красотата означава ценност“. Мистериите на размножаването крият както тревога, така и съблазън, майчинството може да бъде „чудотворно“, но може да бъде и потискащо. Двe от героините дори предполагат, че раждането е егоистичен акт на насилие, аргумент за живот, преследван с ирационално безстрашие. Tравмираната Юрико, оцеляла след брутално малтретиране от страна на собствения си баща, e убедена, че единственият начин човек да е сигурен, че няма да причини „мъчителна болка“ на невинно дете, е да не създава деца. Почти до самия финал не става ясно какъв избор ще направи Нацуко и дали срещата ѝ с мъжа, късно разбрал, че е дете на донор, ще се окаже съдбоносна. Морално-етичните аспекти на донорството също са акцент в книгата.

Миеко Каваками дебютира в литературата като поетеса, а настоящият роман, изглежда, е следствие на решението ѝ да се впусне в една по-сериозна интроспективна рефлексия. Резултатът е налице - „Гърди и яйца“ печели наградата „Акутагава“, запазена за най-добрите и най-обещаващите млади писатели.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени