Информация
Рейтинг (5)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Паметта като инструмент

29 май 2024 г.
Паметта като инструмент

„Всички се раждаме атеисти, без националност, и не говорим нито един световен език“, помисли си момчето Но, качвайки се на Дървеното конче. Искаше да язди през редиците дървета, по които цъфтяха японски вишни. То не чакаше желанието да изчезне, а се втурваше към алеята, за да сбъдне желанието възможно най-скоро.” – из разказа „Триумфът на забвението“ от сборника „Разкази с часовников механизъм“.

Пиша книга за паметта. Изглежда, няма нищо по-лесно от това, защото не е необходимо да си измисляш. Така ти се струва, преди да започнеш да пишеш, но знаеш, че чувството е измамно. Паметта е хлъзгава територия, пълна е с неизвестни чудовища, с пътища, които не са утъпкани в съзнанието, с много капани и изкушения.

Изниква въпросът точно колко трябва да се задълбочиш. Всичко ли трябва да отразиш в мемоарната книга? Разбира се, че не е нужно. Ти си писателят, ти решаваш какво да включиш и какво да пропуснеш. Понякога това, което си пропуснал, е много важно. Докато пишех първия си роман, си водех дневник, за да съм сигурен, че в романа няма да влезе нищо злободневно, нищо, което ме тревожеше на ежедневно политическо ниво. И което тревожеше всички простосмъртни в тази държава. Така че този дневник е пълен с всичко и нищо - както с добри, така и с лоши пасажи. Той беше филтърът, който освободи романа ми от материал, подлежащ на бърза развала. 

Идеята е книгата да е конструирана от колкото може по-издръжлив материал. Предполагам, че това е една от целите на писането. А те наистина са много. Писането на мемоари е различна форма от писането на роман, макар и двете да говорят на автобиографичен език.

За да не стане объркване: мемоарът не е текст, написан от възрастен човек към края на живота му, с цел да представлява славна рекапитулация на изживяното, на хората и отношенията, времето и пространството, епохата, войните и т.н. Мемоарът е нехудожествена литературна форма - може да бъде подписан и от 15-годишно момиче. Не е нужно да си стар, за да пишеш за спомени. Спомените са това, което ни прави човешки същества. Пол Остър казва, че повечето хора на петдесет години са в постоянен диалог както с живите, така и с мъртвите. Изисканите и свръхчувствителни хора водят диалог с мъртвите дори преди 50-годишната си възраст.

Всеки минал момент придобива специален ореол. Миналата година живях в Берлин. След няколко години този факт ще се превърне в златен спомен, освен ако не настъпи краят на света, за което редовно ни известяват.

Един от проблемите при писането на мемоари е да знаеш къде да спреш. Да отделиш същественото от несъщественото, както правиш в художествената проза или автофикцията. Само че проблемът тук е още по-сериозен, защото пишеш за себе си и трябва да определиш кое от живота ти е достатъчно значимо, за да заинтригува читателите. Или трябва да забравиш за тях, докато пишеш. Да ги забравиш, но не и да спреш да се питаш защо е важно да пишеш за собствения си живот. Аз не искам да занимавам никого със собствените си глупости, защото всеки си има такива. Важното е да разпознаваме нещата и темите, за които не се пише толкова често, за да можем да защитим написаното. Никога не бива да пишем само за себе си... 

Как се пише за мъртви хора? Какво от живота им да пренебрегнем, на какво да наблегнем? Имам ли изобщо право да пиша за тях? Само моята тъга и болка ми дават това право. „Но това е егоистично!“, ще каже някой. Да, егоистично е, пишейки за мъртвите, не можем да ги съживим, но някои малки възкресения са възможни. Борбата със забравата е сред основните мотиви да се пише за мъртвите.

Все пак това, което е важно за нас, може да не е важно за другите. Не можем да тероризираме публиката с излияния за нашите близки. Тук тънкостта е в стила на изобразяване на хората, които вече не са сред нас. Е, аз нямам намерение да пресъздавам стълкновенията си с тях, но и няма да ги обвивам в романтика само защото са ми били близки. 

Забравянето е по-опасна територия от паметта. Паметта не е враг, но забравата може да бъде такъв. Когато става дума за нея, винаги цитирам Борхес: „Забравата е една от формите на паметта...“ Файловете, които забравата е изтрила, са в нас, просто трябва да се потопим в тази тъмна материя без страх. Това, което ме кара да пиша мемоари, е изконната потребност да се противопоставяме на забвението - потребност, която всеки човек носи. Само че аз имам късмета да бъда писател и мога да правя това с думи, да водя художествена битка. Не е нужно да строя Тадж Махал или да се съпротивлявам на времето по друг начин.

Когато всички думи се разпаднат на атоми, всичко ще изгуби значение. Дотогава паметта остава жизненоважна. Като си спомняме и пишем за скъпи на сърцето ни хора, ние утвърждаваме своята човечност. Те искат да се върнем в епоха, когато времето не е съществувало. 

Из колонката на Фарук Шехич във вестник „Ослободжение“, 29 май 2024

Журналистите от сараевския вестник „Ослободжение“ рискуват живота си, докато се борят за запазване на единството и етническото многообразие на своята страна по време на войната в бивша Югославия. Името на ежедневника означава „освобождение". Той има жизненоважна роля за хората, попаднали под обсада в Сараево между 1992 и 1996 г. по време на войната. В „Ослободжение" работят босненци, босненски сърби и босненски хървати. Когато избухва войната, никой от тях не напуска вестника, въпреки че имат тази възможност. Те превръщат ежедневната си работа в символ на своята съпротива. Остават и се борят за запазване на единството и етническото многообразие на своя град и държава. Доказват, че е възможно сърби, хървати и мюсюлмани да живеят заедно в мир. До края на войната от общо 75-имата самоотвержени журналисти, които ежедневно рискуват живота си, петима са убити, а 25 са ранени. Всички те преживяват лични трагедии, включително смъртта на свои близки. През 2006 г. вестникът става собственост на две от големите предприятия в града. Уебсайтът заявява, че макар организацията да се е променила значително, нейният „ангажимент към свободата и справедливостта остава все така непоклатим".

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени