Ако изличите лошите спомени, ще изличите човека

Ако вярвате, че един ден ще отидете в рая, е малко вероятно да сте силно обхванати от екзистенциална тревожност. Ами ако не можете да приемете религиозните отговори? Ако във водовъртежа от звезди не можете да видите Божието дело, а само проявление на законите на физиката? Ще трябва да потърсите другаде вашите истини. Фройд смята, че религиозната вяра е защита, издигната, за да ни предпазва от екзистенциалния ужас. Ако защитата е сигурна, можем да сме щастливи, но този тип щастие в действителност е форма на самоизмама.

Както подчертава авторът на предговора, Светлозар Василев, „Как да живеем в ерата на тревожността“ разглежда психотерапията като път към свободата и достойнството на личността, като прави обзор на основните психотерапевтични парадигми, занимаващи се с индивида – психоаналитичната, хуманистично-екзистенциалната и когнитивно-поведенческата. Психоанализата е насочена към възстановяване на несъзнаваните спомени и управление на напрежението, което възниква, когато примитивните желания влязат в конфликт с нравствените и социалните очаквания. Хуманистично-екзистенциалната школа залага на автономията и автентичността: вземане на решения, избори, поемане на отговорност, откриване на смисъл и личностово израстване. А когнитивно-поведенческата свързва дистреса с горчивия формиращ опит, изкривеното мислене и изграждането на дисфункционални вярвания. Мотивът на Франк Талис да напише книгата, е безпрецедентният брой индивиди, които днес страдат от психични разстройства. Световната здравна организация съобщава, че по света повече хора са загубили живота си вследствие на самоубийства, отколкото в резултат на войни, убийства, държавни екзекуции и терористични атаки.

Трудно е да се определи кога точно обикновената тъга се превръща в клинично разстройство. Талис не опростява човешката природа, а я разглежда като сложна плетеница от потребности, желания и противоречия: „Всички изпитваме потребност да говорим, да бъдем разбирани, да имаме ясна представа за своя Аз, да бъдем прозорливи, да бъдем обичани, да се чувстваме в безопасност, да удовлетворяваме биологичните си апетити, да разрешаваме вътрешните си конфликти, да сме приемани, да преодоляваме несгодите, да имаме цел, да открием смисъл и да приемем собствената си преходност.“ Ето защо толкова много хора са нещастни и неудовлетворени. „Животът е доживотна работа“, шеговито отбелязва Талис. Щастието, независимо от различията в представите за него, е немислимо извън контекста на удовлетворителните взаимоотношения. Психоаналитиците стигат до това прозрение редом с хората на изкуството, затова Талис подкрепя тезите си с примери от света на живописта и литературата. Най-често цитирани и интерпретирани, при това с поразителна прецизност и проницателност, са картините на американския художник Едуард Хопър. (Някои критици описват мълчанията на Хопър като смъртоносни.)

Що се отнася до подбора на влиятелни мислители, чиито идеи и биографии са залегнали в книгата, той е в зависимост от темите на изследване - идентичност, инсайт, сигурност, чувство за малоценност, капан на лошите мисли, капан на придобивките, приемане, нарцисизъм, секс. Застъпени са тезите на Зигмунд Фройд (накъде без него!), Карл Густав Юнг, Ото Ранк („Единствената терапия е животът“), Артър Янов, чиито пациенти са били Джон Ленън и Йоко Оно, емпирика Ханс Айзенк, чийто професионален живот е посветен на преследването на истината… Британският педиатър и психоаналитик Доналд Уиникът присъства с лансираната от него представа за „достатъчно добрия“ родител. Ейбрахам Маслоу, автор на прочутата йерархия на потребностите, напомня, че безопасността може да се разглежда като основа на нашата идентичност. Албърт Елис смята, че човешките същества имат две фундаментални цели: оцеляване и щастие. Талис отрежда специално място в книгата и на Алфред Адлер. За разлика от Фройд, който вярва, че ние сме „мотивирани“ от миналото, Адлер смята, че сме привлечени към бъдещето (или поне бъдещето така, както си го представяме). Ние сме „дърпани“, а не „бутани“. Докато Едиповият комплекс се асоциира с Фройд, името на Адлер се свързва с „комплекса за превъзходство“: „Ние се стремим към превъзходство само ако преди това сме осъзнали малоценността си“, т.е. малоценността и превъзходството по същество са два аспекта на един и същ конструкт. Особено интересни са страниците, които Талис посвещава на личността и заслугите на шотландеца Р. Д. Лейнг. В продължение на десетилетие той бил най-четеният психиатър в света. Влиянието му било толкова голямо, че книгите му можело да бъдат открити и в раниците на войниците, изпратени във Виетнам…

Идеи, свързани със самоанализа и себеизразяването, започват да циркулират в западните либерални демокрации през 60-те години на ХХ век. Няколко десетилетия по-късно индивидуалността се смесва с моделите на потребление и с лайфстайла. Притежанията вече представляват продължение на Аза. Идеалистите от 60-те години искат да направят света по-добро място за отделните индивиди, така че всеки да се самоактуализира, но към края на ХХ век индивидуализмът вече е материалистичен, егоцентричен, лишен както от интегритет, така и от съдържание. Днес нарцисизмът не е заплаха само за отделния индивид – той е заплаха за всички, за цялата планета…  В този контекст Франк Талис въвежда и пророческите идеи на Ерих Фром, според когото, ако западните общества не преминат от „модуса на имане“ към „модуса на бъдене“, екологичните катастрофи и глобалните конфликти ще са неизбежната и окончателна съдба на човечеството. „Модусът на имането“ е и стимул за ядреното разпространение – ние имаме повече бомби от вас – и мотивира различни териториални спорове, превръщащи се в причина за война.

Най-същественият принос на Фройд към психологическото познание е неговото схващане, че имаме ограничено разбиране (инсайт) за собственото си поведение. Тук естествено изниква въпросът, след като мотивите за поведението ни са обвити в мъгла и за самите нас, какво представлява човешката същност? Когато твърдим, че познаваме някого, пък бил той и близък приятел, съпруг или съпруга, какво е това, което знаем? Нашите избори невинаги са в наш интерес. Вземането на решения е усложнено както от влиянието на несъзнаваните спомени, така и от изкривените възприятия. Рефлексивната интроспекция насърчава инсайта (себеразбирането), а рационалното мислене коригира отклоненията. Впрочем по време на нацистките митинги през 1933 г. книгите на Фройд са квалифицирани като упадъчни, порнографски, политически опасни. Ръководещият аутодафето офицер обявява, че писанията му пропагандират разрушаване на душата и задоволяване на инстинктите, че подкопават човешкото благородство… Когато научава, че книгите му са на кладата, Фройд саркастично се шегува с прогреса: „През средновековието щяха мен да изгорят.“ Очевидно не е предугаждал какво се задава.

През 2023 г. населението на Земята надхвърли 8 милиарда души. Всички ние имаме идентична нервна система, изпитваме еднакви базисни емоции и сме мотивирани от едни и същи „нагони“. Генетиците често напомнят, че споделяме 96% от нашата ДНК с шимпанзетата. „Как избираме да живеем, е въпрос на индивидуален избор, но болката винаги боли и удоволствието винаги доставя удоволствие“, обобщава Франк Талис. Травматичните преживявания „разцепват“ Аза и за да стане човек отново цял, за да присъства изцяло в настоящето, болезнените спомени трябва напълно да се реинтегрират в личността, да станат част от нейната „история“. Степента, в която се чувстваме живи, опира до способността ни да абсорбираме бедите. Всички сме изградени от несгоди и не бива да ги отричаме. Както Уилям Саргант демонстрира в своята стая за сън, ако изличите лошите спомени, изличавате и човека.

Пристрастяване към стероиди, модни диети, ненужни козметични процедури и хирургични интервенции, изтощителни физически тренировки, маниакален стремеж към преуспяване, преследване на съмнителни идеали и недостижими състояния на съвършенство… Конкурираме се в един трескав свят, ориентиран към бързата печалба, в който лесно може да се почувстваме малоценни и да прибегнем към свръхкомпенсация. А истината е, че начинът, по който смятаме, че другите ни виждат, често е много различен от начина, по който другите наистина ни виждат… В крайна сметка, има само един отговор на проблемите на живеенето: самото живеене.

„Как да живеем в ерата на тревожността“ е в превод на Людмила Андреева