Раят не е за всички

В средата на 80-те години на миналия век Мария де Сантис, по-известна като Малакарне - което буквално значи „развалено месо“ – живее в беден квартал на Бари, сърцето на Пулия. Девойката израства в „порядъчно“ семейство, с тиха, почти невидима майка и под сянката на тираничен, избухлив баща, който обаче не е лишен от симпатични черти. Ако не друго, Антонио де Сантис поне прилича на Тони Къртис, нищо че е обикновен рибар. Единственият изход за Мария, която блести с буден ум, е да спечели свободата си чрез образование. Но има нещо, което се опасява, че няма да понесе - мъката на своята майка. Лутайки се между желанието за надмогване на мизерията, от една страна, и стигмата на произхода си, от друга, Мария разказва с подкупваща убедителност за детството и юношеството, за първите приятелски и любовни трепети, за усмирителната риза на своята социална принадлежност (към най-необлагодетелстваната прослойка на Бари) и закостенялата патриархална среда. В този примитивен свят на суеверия най-възвишеното развлечение е да се вредиш по-високо в йерархията на страданията. Много от предразсъдъците, конфликтите и родителските практики, описани в романа, са характерни за култури и семейства, които съществуват и днес. Сдобила се с прякор заради тъмните си черти, вулканичния темперамент и съпротивата срещу правилата, своенравната Мария може само да си представя възможностите, които се крият извън бедния квартал.

Баба ми беше разбрала всичко. Аз бях лошо месо. Това не ме дразнеше, защото всички в моя квартал имаха прякор и той се предаваше от баща на син. Който си нямаше прякор, не беше за хвалба, защото в очите на другите това можеше само да означава, че членовете на семейството му не изпъкват нито с добро, нито с лошо, и както баща ми обичаше да казва, по-добре да сме презирани, отколкото абсолютно неизвестни.

Докато примирява порива си за свобода с крехката вярност към семейството, Малакарне намира спасение в книгите. В училище се чувства ни риба, ни рак – произношението ѝ е диалектно, но получава предимно отлични оценки. Неуспехите на заможните момичета разпалват у нея надеждата, че извън света, където е израсла, действат закони, лишени от предопределеност. Ала въпросните девойки „от елита“ не я приемат в техния престорен и изнежен свят и Мария ясно съзнава, че да определя сама бъдещето си, ще е равносилно на непрестанна борба. Още повече че родителите ѝ знаят, кое е най-добро за нея: когато порасне, да се превърне в „порядъчна млада жена“ и да се омъжи за одобрения от тях кандидат, защото „това е най-доброто, на което може да се надява една жена.“ Учителят ѝ все пак успява да им внуши, че Мария трябва да посещава училище, отговарящо на нейната чувствителност. Но и той не се интересува от нейното мнение: „Спомням си какъв удар беше за мен, когато разбрах за „Пресветото сърце на Исус“. „Монахини. Праща ме при монахините“, помислих си. Сърцето ми се разтуптя. Не се чувствах създадена за суровостта на религиозно училище.“ Когато Винченцо, единият от двамата братя на Мария, става жертва на трагичен инцидент, баща ѝ Антонио е убеден, че вина за случилото се носи семейството на Микеле, най-близкия ѝ приятел. Ситуацията става още по-нетърпима, когато дългогодишни семейни вражди и съперничества се намесват пряко в интимния ѝ живот. Майката на Мария напразно ще се опита да я утеши с думите, че нещата, които ни биват отнети преждевременно, остават най-дълго в нашите спомени… 

Ако „Клеветата“, другата семейна сага на Роза Вентрела, издадена у нас, е покъртителен разказ за войната и феодалния произвол, то „Историята на едно порядъчно семейство“ изследва границите на предаността, изкупителната мощ на приятелството и силата на любовта на една непокорна млада жена. И в двата романа истинската война се води в домовете и по улиците на бедния квартал – става дума за всекидневната битка за оцеляване и за наслоената горест, която се просмуква във взаимоотношенията. Сцените с Пинучо Медзафемна например, епизодичния герой, който съзнателно се превръща в посмещище, за да облекчи бремето на клетата си майка, са съкрушителни. А Мария, също като Анджелина, презира унизителните лишения и дълго време се чувства като кукла на конци със съдба, която не ѝ принадлежи. На двете девойки твърде рано им се налага да научат, че в живота прощалните думи може да са едни и същи, но всяка загуба е различна. („Еднакви са само зейналите празнини в сърцето, неспособно да се сбогува толкова много пъти“.)

Дали наистина не може да познаваме истински дадено нещо, ако преди това не сме се сблъскали с неговата противоположност? Дали всичко красиво и съвършено произхожда от идеята ни за уродливото и грозното? И нима само когато познаваме злото, сме в състояние да различим доброто? Така звучат някои от въпросите, формулирани в книгата. Авторката разглежда темите за семейството, любовта и стремежа към независимост през призмата на социокултурния детерминизъм, показвайки как греховете на родителите се проектират върху техните деца. Като историк на изкуството Вентрела е силно ангажирана с женската участ. Родена в Бари, тя умее да омагьосва делника, колкото и безутешен да е той, умее да придава неповторимост на повторимото. Творбите ѝ издават остра чувствителност към социалното разслоение, а живописният и деликатен почерк, неизбежно сравняван с почерка на Елена Феранте, разгръща ветрило от звуци, картини и аромати – знак, че всяка дума е грижливо подбрана, всяко чувство – изстрадано или съпреживяно. При нея съкровеното и отблъскващото, копнежът за близост и мизогинията, нежността и насилието, което кипва внезапно, са неделими като утайката в младото вино. Проф. Милена Кирова неслучайно подчертава тънкия ѝ усет за детайлите и тяхната символична стойност: „Всички герои – и жени, и мъже – са силно индивидуализирани, психологически убедителни, цветни, разнообразни, дори повече, отколкото в истинския живот.“ Това важи както за „Клеветата“, така и за „Историята на едно порядъчно семейство“. Стилът на двете книги е толкова кинематографичен, че героите с лекота оживяват на телевизионния екран.

Роза Вентрела изгражда плътна, осезаема, наситена със смътно напрежение атмосфера, посредством която успява да внуши, че в един свят, в който силният изяжда слабия, измяната на потеклото или опитът да се оттласнеш от дъното и да се еманципираш от средата си, често струва живот.