Азия по пътя на озападняването

„Големият материален напредък на човечеството не е съчетан с голям духовен прогрес. Точно обратното. От тази гледна точка може би човек никога не е бил толкова беден, както откакто е станал много богат“, пише Тициано Терцани през недалечната 2008 година, без да подозира, че само петнайсет години по-късно светът ще се върне поне осемдесет години назад, преди началото на Втората световна война. Логично следствие от духовната бедност, за която говори Терцани, от неравномерното развитие на отделните части на света или от липсата на единен, всеобщ стандарт в отстояването на хуманни ценности? Можем само да спекулираме и да гадаем как би се произнесъл известният писател и журналист за позорната глобална ситуация 24 години след началото на XXI век. Според етичния кодекс на свободния демократичен свят човешкият живот е висша ценност, но... не и животът на цели народи, когато жертвеният олтар на демокрацията ги зове, така се оказва. Дали Терцани би се наредил сред онези „визионери“, които смятат, че агресията и кръвопролитията могат да бъдат възпрени само с повече агресия и кръвопролития? Че злото може да бъде изтръгнато и унищожено веднъж завинаги? Съдейки по духа и посланията на неговия екзотичен пътепис „Един гадател ми каза“, не ни се вярва, но кой знае. Ето един интригуващ откъс от книгата, като имате предвид, че тя е завършена и публикувана през 1995 година. В светлината на днешните събития последното изречение навява коренно различни мисли.

В днешно време в Азия привидно всичко върви добре. Войните приключиха, мирът, в това число идеологическият, властва със съвсем малки изключения на целия континент и навсякъде не се прави друго, освен да се говори за икономически растеж. И въпреки това сега този старинен, голям свят на различия е на път да се предаде. Троянският кон е „модернизацията“. Вместо да продължава по пътя си и да търси азиатски решения за проблемите си, Азия днес внася без никакво подбиране формулите на чуждия успех и следователно се отказва постепенно от своята различност. Бързото развитие задушава нейната култура, докато натискът на новия материализъм пропуква традиционните връзки, руши старите ценностни системи и премахва доверието към всичко онова, което не се свежда до пари. Модернизация означава озападняване и с него Азия губи окончателно самосъзнанието си.

За мен има нещо трагично в този континент, който така въодушевено се самоубива. Но никой не говори за това, никой не протестира, още по-малко азиатците. В миналото, когато Европа е хлопала на вратите на Азия с изстрелите от канонерските си лодки и е искала да строи пристанища, да търгува, да получава концесии и колонии, когато бандите войници плячкосвали и подпалвали паметник като Летния дворец в Пекин с пренебрежение, което китайците още не са преглътнали, азиатците – всеки по свой начин – са устоявали.

Виетнамците са започнали своята освободителна война в същия момент, в който първите френски войски са акостирали на тяхна територия (тази война е продължила над сто години и приключи едва с падането на Сайгон през 1975 г.). Китайците са се били в Опиумните войни и накрая са се оставили на времето, за да се освободят от чужденците, които се налагали със силата на по-ефикасните си оръжия (последните два къса китайска земя все още под чуждо влияние, Хонконг и Макао, ще бъдат върнати под контрола на Пекин съответно през 1997 и 1999 г.).

Япония от своя страна реагира като хамелеон. Външно доби западен вид, копира от Запада всичко, което можеше – от студентските униформи до оръдията, от архитектурата на гарите до идеята за държава, – но вътрешно се опитва да става все по-японска, набивайки у хората си мисълта за тяхната уникалност.

Една след друга различните азиатски държави най-сетне успяха да се освободят от колониалния хомот и да изтикат Запада на прага. А сега? Западът се връща през прозореца и най-накрая завладява Азия вече не чрез присвояване на нейните територии, а на душата ѝ. Прави го без план, без точна политическа воля, а благодарение на един отровителен процес, срещу който засега никой не е намерил противоотрова: идеята за модерност. Убедихме азиатците, че само ако си модерен, оцеляваш, и че единственият начин да си модерен е нашият: западният. Има ли алтернатива? Никаква. Всички опити да се върви по други пътища са свършили зле!

Като се излъчи за единствен истински представител на човешкия прогрес, Западът успя да създаде у онези, които не са „модерни“ по негово подобие, голям комплекс за малоценност – дори християнството не го беше постигнало! – и Азия сега се отървава от всичко свое, за да възприеме всичко западно както в основния модел, така и в местните имитации, от японската и тайландската до сингапурската. Да се копира това, което е „ново“, което е „модерно“, е станало фикс-идея, треска без съществуващо лечение. В Пекин се събарят последните къщи с двор; в селищата на Югоизточна Азия, от Индонезия до Лаос, при първия признак на добруване хубавите местни материали се заместват със синтетични и сламените покриви са заменени от ламаринени: няма значение, че после вътре става горещо като в пещ и през дъждовния сезон стаите приличат на барабани, в които може да оглушееш!

Вече всички правят така. Дори китайците! И те, по-рано толкова горди да бъдат наследници на „четири хилядолетия култура“ и по тази причина убедени, че стоят духовно над останалите, са се поддали и е показателно, че започват да се срамуват да ядат с клечки. Сега и на тях им се струва, че се хранят по-прилично с нож и вилица в ръка; и на тях им изглежда, че са по-елегантни със сако и вратовръзка. Вратовръзката! Първоначално изобретена от монголите, за да теглят затворниците, вързани за седлата им… именно с въже на врата.

Никоя азиатска култура не е в състояние да устоява, да се съпротивлява на тази тенденция. Вече няма принципи или идеали, способни да оспорят тази „модерност“. Развитието е догма; прогресът на всяка цена е неотменим императив. Дори само усъмняването в посоката на неговия ход, в моралността, в последиците му в Азия стана невъзможно. Тук ги няма даже хипитата, които при нас бяха разбрали, че нещо с „прогреса“ не е наред, и извикаха: „Спрете света. Искам да сляза!“ И все пак проблемът съществува и той е на всички. Всички трябва да се питаме – и то винаги – дали това, което правим, подобрява и обогатява нашето съществуване. Или поради някаква неестествена деформация сме изгубили инстинкта за онова, което трябва да бъде животът, а именно преди всичко възможност за щастие?

Тогава? Щастливи ли са днес жителите на Кенгтунг, събрани семейно на разговор около вечерната трапеза, или ще са по-щастливи, когато и те почнат да прекарват вечерите затъпели и смълчани пред телевизионния екран? Чудесно знам, че ако ги попитам, самите те биха отговорили: по-добре телевизията! И именно затова бих искал да видя поне едно място като Кенгтунг управлявано от крал философ, от един просветен бонзо, от някакъв визионер, който да потърси нещо средно между изолиращата стагнация и разрушителното отваряне към света, а не от генералите, които сега държат в ръцете си съдбата на Бирма.

Иронията е, че диктатура е запазила Бирма в нейната същност и днес друга диктатура я съсипва, за да превърне и тази страна, изплъзнала се до момента от хищните времена, в едно лошо копие на Тайланд. Аун Сан Су Чи и последователите ѝ демократи биха ли направили нещо по-различно? Вероятно не. И те вече не могат да искат друго освен развитие: на разположение е единствено сега ширещият се модел. Те също, ако изобщо дойдат на власт, биха могли само да признаят на хората онази свобода на избор, с която всички тези народи накрая се оказват без избор. Изглежда, вече никой не е в състояние да се предпази от бъдещето.

Превод на български: Дария Карапеткова